— Мамо — запита тя веднъж ненадейно майка си, — защо не учим нашите негри да четат?
— Какъв е този въпрос, Ева? Това не се прави.
— А защо, мамо?
— Защото не им е нужно да се грамотни — с това няма да започнат да работят по-добре, а те са родени само за работа.
— Но мис Офелия научи Топси да чете — настояваше Ева.
— Е и какво спечели? Топси е най-ужасното създание, което съм виждала в живота си.
— А милата Мами — продължаваше Ева, — тя много обича Библията и толкова много й се иска да може да чете. Какво щеше да прави, ако аз не й четях!
Мари, която в това време подреждаше скрина си, отговори:
— Да, разбира се. Скоро ти ще трябва да започнеш да се занимаваш с други работи, а не само да четеш на негрите. Не казвам, че в това има нещо лошо; и самата аз го правех, когато бях здрава. Но когато ти почнеш да мислиш за тоалети и да излизаш в обществото, няма да ти остане време… Погледни — продължи тя, — тези брилянти са за тебе, когато пораснеш. Аз ги носих на първия си бал. Трябва да ти кажа, Ева, че имах голям успех.
Ева взе кутията и извади брилянтената огърлица. Големите й замислени очи се втренчиха, а мислите й се понесоха надалече.
— Колко сериозна стана, мило дете — каза майката.
— Струват ли скъпо, мамо?
— Разбира се. Татко ти ги купи във Франция. Те струват цяло състояние.
— Как бих желала да са мои — каза Ева — и да правя с тях, каквото пожелая!
— А какво би направила?
— Бих ги продала; бих купила имение в свободните щати и там бих преселила всичките наши негри; бих им наела учители да ги учат да четат и да пишат…
Мари я прекъсна със смях:
— Ще направиш пансион за негри. Няма ли да ги научиш да свирят на пиано и да рисуват?
— Ще ги науча сами да пишат и да четат писмата, които получават — каза твърдо Ева. — Мамо, аз знам, че им е много мъчно сега. Том се измъчва, също и Мами. Много от тях страдат, че са неграмотни. Много лошо правим, че не ги учим.
— Хайде, хайде, Ева! Ти си още дете. Още нищо не разбираш от тези работи — каза Мари. — Освен това от твоите приказки ме заболя глава.
Мари винаги получаваше главоболие, когато някой разговор не беше по вкуса й.
Ева тихо излезе, но от този ден почна най-старателно да дава уроци по четене на Мами.
Глава XXIII
ХЕНРИК
Скоро след този разговор на гости във вилата на Сен Клер дойдоха неговият брат Алфред заедно с най- големия си син Хенрик, дванадесетгодишно, чернооко момче, извънредно живо, умно и с благороден израз. Още от първия момент на запознанството той беше очарован от одухотворената и изящна красота на своята, братовчедка.
Ева имаше малко, любимо снежнобяло пони, кротко като своята господарка и с много спокойна походка — Ева се чувствуваше на него като в люлка. Том доведе кончето пред задната веранда, а заедно с него едно мулатче на около тринадесет години доведе малко черно арабско конче, купено наскоро много скъпо от чужбина нарочно за Хенрик.
Хенрик се гордееше много с този свой нов подарък. Той се приближи до кончето, пое поводите от своя слуга, започна внимателно да го оглежда и сви намръщено вежди.
— Какво е това, Додо? Ах, ти лениво куче! Ти днес не си почистил коня…
— Почистих го, господарю — отвърна покорно слугата. — Но той се е напрашил след това.
— Мълчи, негоднико! — извика Хенрик и размаха заплашително камшика. — Как смееш да ми възразяваш?
— Но, мистър Хенрик… — започна мулатчето. Хенрик го удари през лицето с камшика си за езда, хвана го за едната ръка, блъсна го на земята и го би до задъхване.
— На ти на тебе, нахално куче! Сега, ще се научиш ли да не отвръщаш, когато ти говоря? Отведи коня и го почисти както трябва. Ще те науча аз тебе да си знаеш мястото.
— Млади господарю — намеси се Том, — аз мисля, че той искаше да обясни, че конят се е търкалял в праха, след като го е извел от конюшнята… Той е толкова буен… затова е изцапан… Лично аз видях, когато го почисти.
— Ти си дръж езика, когато не те питат — извика Хенрик, завъртя се на токовете и изтича по стълбата, където стоеше Ева, облечена за езда.
— Мила братовчедке, съжалявам, че заради този глупак трябваше да чакаш — обърна се той към нея. — Нека поседим тука, докато се върнат. Какво има, братовчедке? Ти изглеждаш тъжна!
— Как можеш да си толкова жесток и зъл към нещастния Додо? — запита Ева.
— „Жесток и зъл!“ — явно зачудено повтори момчето. — Какво искаш да кажеш, мила Ева?
— Не искам да ме наричаш „мила Ева“, щом постъпваш така.
— Мила братовчедке, ти не познаваш Додо. Само така може да се справи човек с него. То постоянно лъже и винаги намира оправдание за всичко. Трябва да го повалиш веднага, та да не може да си отвори устата. Баща ми винаги така прави…
— Но чичо Том каза, че е станало случайно, а чичо Том никога не лъже.
— Тогава тоя стар негър е някакво чудо! — каза Хенрик. — Додо лъже при всяко отваряне на устата.
— Ти го караш да те лъже, защото се отнасяш така с него.
— Но, Ева, тебе толкова ти харесва Додо, че аз почвам да ревнувам — каза Хенрик.
— Ти го наби, а той не е виновен.
— О, това ще му се зачете за някой друг път, когато наистина ще заслужава бой, а тогава няма да го набия. Пък и малко бой никога не е излишен за Додо… Той е един такъв инат, знаеш… Но аз вече няма да го бия пред тебе, щом това не ти е приятно.
Ева не беше доволна, но намери, че напразни ще бъдат опитите й да накара красивия си братовчед да разбере нейните чувства.
Скоро Додо доведе конете.
— Е, Додо, този път вече добре си го направил — каза младият му господар с много по-любезен тон. — Ела насам и подръж коня на мис Ева, докато аз й помогна да се качи на седлото.
Додо се приближи и застана пред кончето. Лицето му беше тъжно, а по очите му се виждаше, че е плакал.
Хенрик, който се гордееше със своята сръчност и се смяташе за кавалер, изискан във всяко едно отношение, бързо настани прекрасната си братовчедка на седлото, пое поводите и й ги подаде.
А Ева се наведе на другата страна на коня, дето стоеше Додо.
— Благодаря ти, Додо. Ти си добро момче. Додо погледна изумен милото личице. Бузите му пламнаха, а очите му се насълзиха.
— Додо! — извика заповеднически Хенрик. Додо притича и задържа коня, докато господарят му го възседна.
— На ти пари за бонбони — каза му Хенрик. — Иди си купи… Додо дълго гледа отдалечаващите се ездачи. Единият му даде пари, но другият му даде това, което му беше много по-скъпо — блага дума, благо изречена. Додо беше отделен от майка си едва преди няколко месеца. Сен Клер го беше купил на пазара за роби заради красивата му външност, та да подхожда на красивото конче. И сега той бе поверен на младия си господар.
От другата част на градината братята Сен Клер видяха побоя.
Лицето на Огъстин пламна, но той само забеляза с присъщата си нехайна насмешливост:
— Струва ми се, че това бихме могли да наречем републиканско възпитание, нали, Алфред?
— Хенрик побеснява, когато се ядоса — невъзмутимо отговори Алфред.
