тя си остава същата, каквато беше в началото.
— Ела тука, Топси, маймуно такава — извика Сен Клер. Топси се приближи. Кръглите й очи светеха и примигваха. Тя гледаше боязливо и същевременно хитро както обикновено.
— Кой те кара да се държиш така лошо? — запита Сен Клер, който, без да ще, се забавляваше от смешния израз на детето.
— Сигурно защото имам лошо сърце — Топси. — Така казва мис Фели — отговори смирено.
— Не виждаш ли колко много се грижи за тебе мис Офелия? Тя казва, че е направила всичко, което е по силите й.
— Господи, боже мой! И старата ми господарка така казваше. Тя ме биеше още повече, скубеше ми косата, блъскаше ми главата във вратата, но нищо не помогна. Мисля, че дори да ми изскубят косата косъм по косъм, пак няма да помогне. Аз съм толкова лоша… Негърка съм, няма как.
— Не, аз се отказвам от нея! — каза мис Офелия. — Не мога повече да се мъча.
Ева, която мълчаливо наблюдаваше цялата сцена, направи знак на Топси да я последва и я заведе в една малка стая със стъклени врати на края на верандата. Сен Клер използуваше обикновено това място за четене.
— Какво ли е намислила Ева? — запита Сен Клер. — Ще отида да видя.
Той се приближи на пръсти, вдигна пердето върху стъклената врата и погледна. После сложи пръст на устните си и мълком повика мис Офелия да ги види.
Децата седяха на пода едно срещу друго. Топси бе както винаги безгрижна и с насмешлив израз, а срещу нея Ева — напрегната, разчувствувана, с насълзени очи.
— Защо си толкова лоша, Топси? Защо не се опиташ да станеш добро момиче. Никого ли не обичаш, Топси?
— Аз не знам какво е това да обичаш. Обичам бонбони и други такива неща, само това — отговори Топси.
— Но не обичаш ли майка си и баща си?
— Никога не съм имала майка и баща. Аз вече ти казах, мис Ева.
— Да, зная — каза тъжно Ева. — Но нямаш ли брат или сестра, или леля? Или…
— Не, нямам никакви. Никога не съм имала никого.
— Но, Топси, ако поискаш, ти можеш да станеш добра. Ти можеш.
— Каквото и да правя, не мога никога нищо да стана, защото съм негърка. Виж, ако ми обелят кожата и стана бяла, тогава бих се опитала.
— Но ако си добра, всички ще те обичат, въпреки че си черна, Топси. И мис Офелия ще те обича, ако си добра.
Топси се изсмя рязко и грубо. Така тя обикновено показваше недоверието си.
— Не ми ли вярваш? — запита Ева.
— Не. Тя не може да ме понася, защото съм негърка. Тя би предпочела жаба да се допре до нея. Никой не може да обича негрите… И негрите нищо не могат да направят! Но все ми е едно — каза Топси и започна да си подсвирква.
— О, Топси, бедно дете! Аз те обичам! — И във внезапен изблик на чувства тя сложи малката си тънка бяла ръка на рамото на Топси. — Обичам те, защото нямаш ни майка, ни баща, нито приятели, защото ти си само, нещастно, изтерзано дете. Обичам те и искам да станеш добра. Топси, аз съм много болна и не ми остава много да живея. Мъчно ми е, че си толкова лоша. Опитай се да станеш добра заради мене. Ние скоро ще се разделим с теб.
Кръглите хитри очи на негърчето се замъглиха от сълзи. Едри светли капки тежко падаха една след друга върху малката бяла ръка.
— О, скъпа мис Ева, скъпа мис Ева! — плачеше детето. — Ще се опитам. Ще се опитам. По-рано ми бе все едно… В този момент Сен Клер пусна пердето.
— Колко много ми напомня на майка ми — каза той на мис Офелия.
— Винаги съм имала предубеждения към негрите — въздъхна мис Офелия. — Вярно е, че не мога да понасям негър да се допре до мен. Но не знаех, че тя го е почувствувала.
— Децата не можеш излъга — отговори Сен Клер. — Те винаги чувствуват отношението ти към тях. Напразни ще са всички грижи и всички любезности към децата — те никога няма да са благодарни, ако чувството на отвращение остане в сърцето — странно, но е така.
— Просто не зная какво да правя — каза мис Офелия. — Те са ми неприятни, а, особено това дете. Как мога да преодолея това чувство? — А Ева може.
— Да, тя обича всички. Как бих искала да бъда като нея! От нея мога много да науча!
— Не за първи път по-старите получават урок от малко дете — отговори Сен Клер.
Глава XXVI
СМЪРТ
Измамливият прилив на сили, който приповдигна Ева през последните дни, бързо намаляваше. Все по- рядко и по-рядко се чуваха леките стъпки по верандата. Все по-често и по-често оставаше облегната на малкото канапе до отворения прозорец, устремила замислено големите си дълбоки очи към издигащите и оттеглящи се води на езерото.
Късно следобед, както беше полегнала с книга в отпуснатата си прозрачна ръка, Ева чу ненадейно резкия глас на майка си от верандата:
— Какво е това, нахалнице? Каква нова пакост си направила? Късала си цветя, а? — И Ева чу звука на хубава плесница.
— Но, мисис, аз ги откъснах за мис Ева! — каза един глас, който Ева позна, че е на Топси.
— За мис Ева ли? Хубаво извинение! Ти си въобразяваш, че са й дотрябвали твоите цветя, негърко негодна. Махай се оттука, За миг Ева скочи от канапето и се намери на верандата.
— О, недей, мамо. Харесват ми цветята, дай ми ги…
— Но, Ева, стаята ти е пълна с цветя сега.
— Мен цветята никога не са ми достатъчно — отговори Ева. — Топси, донеси ми ги тука….
Топси, която стоеше намръщена и с наведена глава, се приближи и подаде цветята. Тя направи това с израз на нерешителност и смирение, които съвсем не отговаряха на обичайната й дързост и насмешливост.
— Какъв красив букет! — каза Ева, като го погледна. Букетът беше твърде оригинален — една блестяща червена пелагония и една бяла японска роза с лъскави листа. Сполучливият контраст и умело подредената зеленина показваха, че момичето има вкус.
Топси се зарадва, когато Ева й каза:
— Топси, ти много хубаво подреждаш цветята. Ето в тази ваза… Нямам цветя за нея. Искам всеки ден ти да я подреждаш.
— Странно хрумване! — каза майката. — За какво ти е потрябвало това?
— За нищо, мамо, но нали на теб ти е все едно дали Топси или някой друг ще я подрежда?
— Разбира се. Прави, каквото ти хареса… Топси, чу ли младата си господарка? Отваряй си очите.
Топси се поклони леко и наведе очи. Когато излизаше, Ева видя как една сълза се търкулна по черната й буза.
— Виждаш ли, мамо. Аз си знаех, че нещастната Топси иска да направи нещо за мене — каза Ева на Мари.
— Глупости! Това е само защото обича да прави пакости. Тя знае, че не трябва да къса цветята и затова къса. Но щом това ти харесва, нека ги къса.
— Мамо, аз мисля, че Топси не е, каквато беше преди. Тя се старае да стане добра.
— Доста много ще трябва да се старае, докато стане добро момиче — каза Мари и пренебрежително се засмя.
— Но, мамо, ти знаеш. Бедната Топси! Всички са били винаги против нея!
— Но не, откакто е при нас, разбира се. Как не й се приказва!
Кой не я съветва? И не се ли направи всичко, каквото е въобще възможно да се направи? И въпреки това тя си остана пак толкова лоша и винаги ще остане такава. Нищо не може да стане от нея.
