Кентъки.
Внезапна светлина озари лицето на Том. Той вдигна ръце към небето и възкликна: „Слава на всевишния“. Това засегна болезнено Сен Клер. Той; не очакваше, че Том ще посрещне с такава готовност раздялата.
— Не разбирам защо толкова много се превъзнесе. При нас не живя лошо — му каза той сухо.
— Не, не, господарю! Не е за това…, а че ставам свободен човек — за това се радвам.
— Защо? Немислиш ли, че сега прекарваш по-добре, отколкото, когато ще бъдеш свободен?
— Да, наистина, господарю! — отговори Том енергично.
— Но ти по никакъв начин не би могъл да спечелиш толкова, че да се храниш и обличаш както при мене.
— Знам всичко това мистър Сен Клер. Господарят е толкова добър. Но аз предпочитам скромни дрехи и беден дом, и всичко да ми е бедно, само да знам, че са мои, отколкото да имам най-хубавите, но да са на друг човек. Мисля, че това е естествено, господарю.
— Предполагам, Том… И така, до месец-два ние ще се разделим…
Разговорът беше прекъснат, понеже съобщиха, че са дошли няколко гости.
Мари Сен Клер страдаше от загубата на Ева толкова, колкото изобщо можеше да страда, а тя притежаваше голямата способност да прави всички около себе си нещастни, когато самата тя се чувствуваше нещастна. Всичките слуги около нея имаха още по-сериозно основание да съжаляват за загубата на младата си господарка, която по най-различни пътища и с мило застъпничество често им служеше като щит срещу деспотичните и егоистични капризи на майка си. Особено много беше съсипана нещастната стара бавачка Мами, която, откъсната от всякакви близки, се бе посветила на това прекрасно създание. Тя плачеше и ден, и нощ и от голяма мъка не можеше да се грижи за господарката си с обикновената си сръчност. И поради това върху беззащитната й глава непрестанно се разразяваше буря от ругатни.
Мис Офелия също чувствуваше загубата и смъртта на Ева не остана без полза за това честно и добро сърце. Тя стана по-кротка и по-мила и с още по-голямо усърдие продължи да учи Топси. Вече не се ужасяваше, когато детето се докосваше до нея, и не чувствуваше отвращение към него. Топси не стана отведнъж светица, но животът и смъртта на Ева я промениха значително. Предишното студено безразличие отстъпи място на известна чувствителност, на нови желания и интереси и на стремеж към добро. Разбира се, този стремеж не беше постоянен; от време на време се прекъсваше, но пак се подновяваше.
— Топси всеки ден става по-добра — каза веднъж мис Офелия на Сен Клер. — Аз възлагам големи надежди на нея. Но, Огъстин — тя го хвана за ръката, — едно нещо искам да знам: чие е детето? — твое или мое?
— Но нали ти я подарих? — отговори Сен Клер.
— Но не по законно установения ред. Аз искам да е моя по закон, за да имам право, като я заведа на север в свободните щати, да я направя свободна… Искам да ми подпишеш акт за дарение или някакъв друг съобразен със закона Документ.
— Добре, добре — каза Сен Клер. — Ще го направя. — Той седна и разтвори вестника си.
— Но аз искам да го направиш веднага — каза мис Офелия.
— Защо бързаш толкова?
— Защото точно сега е моментът да се направи това. Хайде, ето ти хартия, писалка и мастило. Остава само да напишеш, каквото трябва.
Сен Клер, както е свойствено на хора с неговия темперамент, не можеше да търпи, когато от него изискваха незабавни действия, и беше доста раздразнен от настойчивостта на мис Офелия.
— Но защо? Какво има? — запита той. — Нима не ти стига моята дума?
— Искам да съм сигурна… — отговори мис Офелия. — Ти може да умреш или да фалираш и тогава въпреки, всички мои усилия Топси ще бъде извадена на публична Продан.
— Наистина много си придвидлива! Е, няма що, като съм попаднал в ръцете на една янки11, трябва да отстъпя.
Сен Клер познаваше добре формалностите на законите и лесно състави акта за дарение. Той се подписа с разкрачени букви и завърши с голяма завъртулка.
— Ето го, мис Вермонт, черно на бяло — каза и й подаде документа.
— Браво! — усмихна се мис Офелия. — Но нали трябва да има и свидетели?
— По дяволите! — каза той и отвори вратата към стаята на жена си. — Мари, братовчедка ни иска твоя автограф. Подпиши тука, моля.
— Какво е това? — запита Мари и хвърли поглед върху написаното. — Невероятно! Аз мислех, че братовчедката е много благочестива и не би извършила такъв ужасен грях. Но щом тя е толкова очарована от това създание, аз нямам нищо против.
— И тя небрежно сложи подписа си.
— Сега вече Топси е твоя и духом, и тялом — каза Сен Клер и й предаде документа.
— Толкова моя, колкото беше и преди — отвърна мис Офелия.
— Но сега тя е под моята закрила.
— Добре, тя е твоя по закон — засмя се Сен Клер. Той се върна в гостната и продължи да чете вестника си.
Мис Офелия, която рядко оставаше да разговаря с Мари, го последва, след като грижливо прибра документа.
— Огъстин — попита тя неочаквано, както седеше с плетката си в ръце, — направил ли си някакви разпореждания за слугите си в случай, че умреш?
— Не — отговори Сен Клер и продължи да чете.
— Тогава твоята снизходителност към тях може с време да се превърне в най-голяма жестокост.
Сен Клер често бе мислил за това, но сега отговори небрежно:
— Да, възнамерявам да направя завещанието си някой ден.
— Кога?
— О, някой близък ден.
— А ако умреш преди това?
— Но какво има, братовчедке? — каза Сен Клер и сложи вестника настрана. — Да не си забелязала у мен признаци на жълта треска или холера, та с такова усърдие искаш да уредиш всичко преди моята смърт?
— Ние винаги сме много близко до смъртта, дори в разцвета на живота си — отговори мис Офелия.
Сен Клер стана, остави небрежно вестника настрана и излезе на верандата, за да прекъсне неприятния разговор. Машинално той повтори споменатата дума — смърт — и се облегна на перилата. Блестящата струя на фонтана ту се издигаше нависоко, ту отново спадаше. Пред замъгления си поглед той видя цветята, дърветата, вазите на двора и пак повтори тайнствената дума — толкова обикновена в нашите уста и все пак носеща такава страшна сила — смърт!
Той почна да се разхожда бавно по верандата, отдаден всецяло на мислите си, и не чу звънеца за чая. Том трябваше на два пъти да го повика.
На масата Сен Клер беше разсеян и замислен. След чая той отиде в гостната с Мари и мис Офелия. И тримата мълчаха.
Мари се настани на една кушетка, закрита с копринена мрежа против комарите, и скоро заспа. Мис Офелия мълчаливо плетеше. Сен Клер седна До пианото, започна да свири една мека и меланхолична мелодия, но скоро отпусна глава на ръцете си и постоя така няколко минути. После стана и започна да ходи назад-напред из стаята.
— Бедната моя малка Ева — каза той. — Ти ми показа правилния път. Аз станах по-смел. С тебе загубих всичко, а този, който няма какво да губи, може да се изложи на всички опасности.
— Какво си намислил да правиш? — запита мис Офелия.
— Да изпълня дълга си към бедните беззащитни хора — отговори Сен Клер. — И преди всичко ще започна с моите роби, за които нищо не съм направил. А по-късно… Може би ще мога да направя нещо да спася Америка от позора, който я петни и унижава в очите на цялото цивилизовано човечество.
— Нима мислиш, че е възможно робовладелците доброволно да се откажат от своите права?
