гореспоменатите заведения в ръцете на най-долни мъже — толкова долни, че можеха да направят от това професия, — но тя не беше се замисляла за това, докато не видя пред себе си нежната фигура на Роза; която се гърчеше в отчаяние. Кръвта нахлу в лицето й и честното й сърце заби от негодувание. Но благоразумна и въздържана по природа, тя се овладя; смачка писмото и се обърна към Роза.
— Седни тука, дете мое, а аз Ще отида да поговоря с господарката ти.
„Позор! Чудовищно! Срамота!“ — негодуваше мислено тя, като прекоси гостната.
Тя завари Мари седнала в креслото си. Мами й решеше косите, а Джейн, седнала на пода, й разтриваше краката.
— Как се чувствуваш днес? — запита мис Офелия. Мари нищо не отговори, само въздъхна дълбоко и затвори очи. След малко тя каза.
— О, не знам, братовчедке, струва ми се, че никога няма да бъда добре! — И тя избърса очите си с батистена носна кърпичка с широка черна ивица по края.
— Дойдох — поде Офелия, като сухо се покашля както обикновено, когато се пристъпва към труден въпрос, — дойдох да поговоря с тебе за бедната Роза.
Очите на Мари се отвориха широко, бледите й бузи пламнаха и тя рязко запита:
— Е какво? — Тя много съжалява за постъпката си.
— Тъй ли? Още повече ще съжалява, когато получи заслуженото! Много дълго търпях нейното нахалство. Ще я науча сега. Ще я накарам да легне в праха.
— Но не би ли могла да я накажеш по някакъв друг начин. Това е толкова срамно.
— Точно това искам! Тя винаги поради своята външност, изтънченост й благовидност си позволяваше много и се самозабравяше. Затова ще й дам урок, който, вярвам, ще й покаже къде й е мястото.
— Но ти ще отговаряш пред бога за подобна жестокост! — твърдо каза мис Офелия.
— Жестокост? Бих искала да знам кое е жестоко. Написах заповед само за петнадесет удара, и то немного силни. Мисля, че това не е никаква жестокост.
— Това ли не е жестоко? — отвърна мис Офелия. — Аз съм уверена, че всяко момиче би предпочело смъртта пред такъв позор.
— Това може да е така за хора, които чувствуват като нас. Но черните са свикнали на това. Само така можеш да ги вкараш в пътя. Позволи им веднъж само да си въобразят, че са изтънчени и така нататък, и те ще ти се качат на главата, както винаги са правили моите слуги. Но сега аз ще ги оправя. Те всички трябва да разберат, че ги очаква бой, ако не знаят как да се държат — твърдо каза Мари и решително се огледа.
Джейн се сви уплашено и наведе глава, сякаш тази заплаха се отнасяше нарочно за нея. За момент мис Офелия изглеждаше като човек, който бе глътнал някакво взривно вещество, готово да избухне всеки момент. Но като прецени, че е напълно безполезно да спори с такъв човек, тя сви решително устни, стана и излезе от стаята.
Не беше леко за мис Офелия да се върне и да каже на Роза, че нищо не е могла да направи. Скоро след това дойде един от слугите и каза, че господарката му заповядала да отведе Роза в заведението за наказания и тя беше повлечена въпреки горещите й сълзи и молби.
Няколко дни по-късно Том стоеше замислен на верандата, когато при него дойде Адолф, който беше неутешим и съвсем паднал духом след смъртта на господаря си. Адолф знаеше, че Мари гледа на него с неприязън, но докато бе жив господарят му, това не го безпокоеше. Но сега той трепереше, от ужас, защото не знаеше какво го очаква. Мари вече няколко пъти се бе съвещавала с адвоката си и след като се допита до брата на Сен Клер, реши да продаде къщата и всичките слуги, а да си запази само тези, които лично й Принадлежаха. Тях тя възнамеряваше да вземе със себе си и да се прибере в бащината си плантация.
— Знаеш ли. Том, че всички ще бъдем продадени? — запита Адолф.
— Откъде знаеш?
— Скрих се зад завесите, когато мисис говореше с адвоката си. След няколко дни ще ни изнесат на публична Продан, Том.
— Да бъде волята божия! — отвърна Том, скръсти ръце и тежко въздъхна.
— Никога няма да намерим такъв господар — каза Адолф унило. — Но аз предпочитам да ме продадат, отколкото да остана при нашата мисис. Том се отдалечи. Сърцето му се сви от болка. Надеждата за Свобода, мисълта за жена и деца далеч от него заплуваха в съзнанието му — така се явяват на моряка, който претърпява корабокрушение пред самото пристанище, върхът на камбанарията и любимите покриви на къщите от родното село, само за миг, за последно прости… преди да изчезнат завинаги зад бурните вълни…
Том скръсти ръце на гърдите си и задържа задавящите го горчиви сълзи. Нещастният човек толкова силно, неудържимо копнееше за свобода, че му беше много тежко да понесе такъв удар и колкото повече той повтаряше: „Да бъде волята ти“, толкова По-тежко му ставаше.
Той отиде при мис Офелия, която след смъртта на Ева се отнасяше към него с особена доброта и уважение.
— Мис Фели — обърна се той към нея. — Господарят Сен Клер обеща да ме освободи. Той ми каза, че е направил необходимите постъпки… Може би, ако мис Фели бъде така добра да поговори за това с мисис, тя ще иска да изпълни волята на господаря.
— Ще й говоря. Том, и ще направя всичко, каквото мога — отговори мис Офелия, ч но ако това зависи от мисис Сен Клер, няма голяма надежда. Все пак ще опитам.
Този разговор стана няколко дни след случката с Роза, когато мис Офелия беШе заета с подготовката за предстоящото си заминаване у дома на север.
Като поразмисли сериозно, тя реши, че може би е проявила сприхавост и по-остър език при предишния си разговор с Мари и затова реши да бъде по-сдържана този път и колкото се може по-отстъпчива. И ето че добрата жена се вдигна, взе плетивото си и реши да отиде в стаята на Мари, да бъде колкото се може по- любезна, да вложи всичката си дипломатическа ловкост, на която е способна, и да води преговори за освобождаването на Том.
Мари лежеше на дивана, опряла лакът върху куп възглавници, а Джейн, която току-що се бе върнала от пазара, й показваше мостри от хубави черни платове.
— От този ще взема — каза тя, като избра един от тях, — но не знам дали е достатъчно траурен.
— Боже мой, мисис — започна словоохотливата Джейн. — Жената на генерал Дербенон веднага след, неговата смърт миналото лято носеше същия плат и й стоеше прекрасно!
— Ти как мислиш? — запита Мари мис Офелия.
— Аз не зная как е прието у вас — отговори мис Офелия. — Ти по-добре можеш да прецениш.
— Работата е там — каза Мари, — че аз просто нямам какво да облека, а тъй като напущам имението и заминавам идущата седмица, трябва да се реша.
— Толкова скоро ли заминаваш?
— Да. Братът на Сен Клер ми писа — и той, и адвокатът са на мнение, че е най-добре мебелите и робите да се изнесат на публична Продан, а къщата да се остави на грижите на адвоката.
— По този въпрос исках и да поговоря с тебе — каза мис Офелия. — Огъстин обеща да освободи Том и започна да прави необходимите постъпки. Надявам се, че ще направиш необходимото, за да се завърши тази работа.
— И дума не може да става — рязко отговори Мари. — Том е един от най-ценните негри тук. Освен това за какво му е свободата? Той е много по-добре така.
— Но той от все сърце жадува да бъде свободен, а и господарят му обеща да го освободи — продължи мис Офелия.
— Как не? — каза Мари. — На тях всички им се ще да са свободни, защото са едни такива недоволници и винаги искат това което не е възможно. А аз лично съм поначало против освобождението на негрите. Когато негрите се намират под грижите на господар, те работят и са почтени. Освободиш ли ги, стават мързеливи — не щат да работят, пропиват се, стават долни, негодни хора. Стотици пъти съм виждала подобни случаи. Свободата не е полезна за тях…
— Но Том е толкова трудолюбив, смирен и набожен.
— Та какво от това? Виждала съм стотици като него… Те са добри само докато са под грижите на господаря — това е то.
