— Но да допуснем — настояваше мис Офелия, — че като го изнесете на публична Продан, той попадне в ръцете на лош господар.
— Глупости! — отвърна Мари. — И един на сто от добрите негри не попада на лош господар. Повечето господари са добри, каквото и да се приказва… Аз съм родена и съм израсла на Юг и не знам нито един господар, който да се отнася зле със своите роби дотолкова, доколкото заслужават. Не се безпокоя ни най- малко в това отношение.
— Добре — твърдо каза мис Офелия. — Но аз знам, че едно от последните желания на твоя мъж беше да освободи Том. Това беше едно от обещанията, което той даде на милата скъпа Ева на смъртното й легло, и аз предполагам, че ти няма да посмееш да го пренебрегнеш…
Мари закри лицето си с кърпичка, започна да хълца и усърдно да мирише шишето с амоняк.
— Всички са против мене — каза тя. — Какво безсърдечие! Поне от тебе не очаквах, че ти ще ми напомняш за моите нещастия и мъка. Това е толкова безсърдечно! Никой не помисля какви са моите страдания, имах една-единствена дъщеря и тя ми бе отнета… Имах мъж, който толкова добре ми подхождаше — а за мене толкова мъчно може да се намери мъж, който да ми подхожда, — и той също ми бе отнет… Толкова ли малко ми съчувствуваш, че ми напомняш така безучастно за тях, когато знаеш, че това ме съсипва? Може би ти имаш добри намерения, но това е безразсъдно.
Мари хълцаше, задушаваше се от плач и повика Мами да отвори прозореца, да й донесе стъклото с камфор и да я разкопчее.
Всред настъпилата суматоха мис Офелия се прибра в стаята си. Тя веднага разбра, че няма смисъл да говори повече, тъй като Мари притежаваше необикновен талант да изпада в истерични припадъци. След тази случка, стига някой да й споменеше за желанията на мъжа й или на Ева по отношение на слугите, Мари винаги намираше, че е удобно да прибегне до един от тези припадъци. При това положение мис Офелия направи най-доброто, което можеше да направи за Том: тя писа на мисис Шелби за неговото нещастие й ги помоли да му се притекат на помощ.
На следния ден Том заедно с Ддолф и още шестима други слуги бяха отправени в един склад за роби, дето щяха да очакват благоволението на търговеца да ги изнесе на публична продан.
Глава XXX
СКЛАД ЗА РОБИ
Склад за роби! Може би някои от моите читатели си представят някаква ужасна гледка: тъмна, мръсна, задушна бърлога — нещо като чистилище… О, не, наивни приятели! Човешката стока се цени високо и затова я щадят — гледат я внимателно, хранят я добре и я пазят чиста, за да излезе на пазара охранена, силна и хубава.
Складовете за роби в Нови Орлеан външно не се отличават много от другите, като къщи, когато са поддържани чисти. Пред тях под нещо като навес ежедневно можете да видите наредени мъже и жени, което показва каква стока се продава в склада.
Търговецът учтиво ще ви покани вътре, за да разгледате стоката, и там ще намерите изобилие от съпрузи и съпруги, братя и сестри, бащи и майки и малки деца, които се продават заедно или поотделно в зависимост от желанието на купувача. Те се продават, дават се под наем, залагат се или се разменят срещу бакалски или други стоки според търсенето на пазара и според желанието на купувача.
Два дни след разговора на мис Офелия с Мари Том, Адолф и още петшест други негри от имението Сен Клер бяха предадени на добрите грижи на мистър Скегс, съдържателя на един склад, в очакване на търга, насрочен за следния ден.
Том, както и останалите негови другари, носеше доста обемист сандък и дрехи. За нощуване ги вкараха в дълга стая, пълна с мъже от всички възрасти, височини и оттенъци на кожата. Колкото и да изглежда невероятно, те бяха във весело настроение и често избухваха в бурен смях.
— Така, така ви искам! Веселете се, момчета, продължавайте! — каза мистър Скегс, като влезе в стаята. — При мене негрите винаги са весели. Браво, Самбо! — обърна се той към един здравеняк негър, който разсмиваше останалите с плоските си шеги.
Както можете да си представите, на Том не му беше до веселба. Той постави съндъка си колкото се може по-далеч от шумната компания, седна на него и обърна лицето си към стената.
Търговците на човешка стока се стараят да поддържат между нещастниците постоянно шум и веселие, за да отвличат мислите им и ги направят по-безчувствени към собствената им съдба. Изобщо от деня на продажбата им на Север до пристигането им на Юг търговецът насочва систематично всичките си усилия, за да ги направи равнодушни, безчувствени и груби. Търговецът на роби купува негрите си в Кентъки или Вирджиния и ги откарва в някое удобно, здравословно място, дори понякога и на курортно място, за да ги охрани. Там те ядат до насита, а тъй като някои въпреки това започват да линеят, той им праща цигулар и ги кара да играят по цял ден. Но който откаже да се весели, защото мисли за своята жена, деца и дом, него вземат под око и го обявяват за непокорен и опасен. Тогава го подлагат на всички унижения, които жестокостта на безотговорните коравосърдечни търговци е способна да измисли. От робите се изисква да изглеждат весели, живи и пъргави, а особено пред купувачите. И те се стараят, защото се надяват, че по този начин могат да попаднат на по-добър господар и защото се страхуват от гнева на търговеца, в случай че никой не ги купи.
— Какво прави този негър тук? — каза Самбо, като се приближи към Том, след като мистър Скегс излезе. Самбо беше необикновено черен, грамаден, жив и приказлив, непрекъснато правеше шеги и гримаси. — Какво правиш тук? — Той се приближи до Том и го смушка закачливо. — Защо си се замислил?
— Ще ме продадат утре на търга — тихо отвърна Том.
— Ще го продадат на търг! Ха, ха! Колко смешно, момчета! Ех, да съм на негово място! А този, и него ли ще продадат утре?
— И Самбо безцеремонно удари Адолф по рамото.
— Моля ти се, остави ме на мира — каза Адолф свирепо и се отдръпна с безкрайно отвращение.
— Охоо, вижте го, момчета! Ето ви бял негър — бял като каймак. Пък и напарфюмиран! — Той дойде още по-близо до Адолф и го помириса. — На този мястото му е само в магазина, за да продава тютюн. От него всичкият тютюн ще се размирише на хубаво и ще върти целия дюкян, честна дума!
— Казах ти да се махнеш оттук! — извика Адолф вбесен.
— Боже, колко сме чувствителни ние, белите негри! Я ни вижте!
— И Самбо започна да подражава комично движенията на Адолф.
— Колко сме важни и как се перчим. Вижда се, че идем от добро семейство….
— Да — каза Адолф. — Имах господар, който можеше да ви купи всичките за една стара бричка.
— Божичко, виж ти — каза Самбо. — Какви джентълмени сме били!
— Аз принадлежах на семейство Сен Клер — гордо каза Адолф.
— А, наистина ли? Да ме обесят, ако те не се радват, че са се отървали от тебе. Сигурно те продават заедно с няколко пробити гърнета или нещо подобно — каза Самбо и предизвикателно се усмихна.
Вбесен от подигравката, Адолф се нахвърли яростно върху Самбо и почна да ругае и да го удря, дето свари.
Останалите почнаха да викат и се смеят. Шумът привлече съдържателя.
— Какво става тук? Тихо, тихо! — извика той, като размахваше дългия си камшик.
Всички се разбягаха. Само Самбо, който разчиташе на благосклонното отношение на съдържателя към него като смешник на групата, остана на мястото си и ухилен до уши, отбягваше удара всеки път, когато господарят замахваше към него.
— Господи боже, господарю. Ние не сме виновни. Ние сме тихи. Тези, новите, правят белите. Все се заяждат с нас.
Без да разпитва повече кой е прав и кой крив, съдържателят се насочи към Том и Адолф и ги награди с по няколко плесника и ритника, заповяда на всички да мируват и да спят и излезе от стаята.
Докато тази сцена се разиграва в мъжкото отделение на склада, читателят може би е любопитен да надзърне в стаята на жените. Там ще види, легнали на пода, да спят в разни положения негърки с различни оттенъци на кожата: и черни като смола, и почти бели; и на всички възрасти: и стари жени, и деца. Ето едно прекрасно десетгодишно момиче — вчера продадоха майка му и то дълго плака, докато най-после заспа. Там лежи грохнала старица, сухите й ръце и мазолести пръсти показват каква тежка работа е вършила — нея
