— Не зная. Може би сред нас все пак ще се намерят благородни хора, които не оценяват честта и справедливостта в долари.
— Съмнявам се — каза мис Офелия.
— Но да предположим, че ние утре освободим робите си…Кой ще просвети тези милиони хора; кой ще ги научи как да се ползуват от свободата си за свое собствено благо? Ние самите сме много лениви и непрактични, за да ги научим на труд й постоянство. А без това те не могат да станат истински хора. Ще трябва да отидат на Север… Но кажи ми откровено: ще се намерят ли, достатъчно благородни хора между вас в Северните щати, които да поемат отговорността за тяхното образование и възпитание. Вие харчите хиляди долари, за да изпращате мисионери в далечни страни, но какво ще кажете, ако във вашите градове и села се настанят чернокожи! Ето това искам да знам. Ако Югът освободи своите негри, ще се заеме ли Северът с тяхното възпитание? Колко семейства във вашето градче ще приемат негър или негърка в своите къщи и ще ги научат как да живеят? Ако посъветвам Адолф да стане служащ в някоя кантора или да научи някой занаят, ще се намери ли търговец или занаятчия, който да го вземе при себе си на работа? Ако искам да пратя Джейн и Роза да се учат, кои училища в Северните щати ще ги приемат? Виждаш ли, братовчедке, аз не искам да ни осъждат несправедливо. Нашето становище не е правилно. Ние повече угнетяваме негрите. Това е очевидно. Но Северът ги угнетява не по-малко със своите нехристиянски предразсъдъци.
Той започна да се разхожда из стаята. След малко се спря и каза:
— Ще сляза към града да видя какви са новините. — Взе шапката си и излезе.
Том последва господаря си до вратата и го запита дали не желае да го придружи.
— Не, приятелю — отвърна Сен Клер. — Ще се върна скоро. Беше хубава лунна вечер. Том седна на верандата и се загледа в издигащите се и падащи струи на фонтана, слушаше ромона на водата и си мислеше за своя дом, за това, че скоро той ще бъде свободен човек и ще може да се върне, когато поиска… Той ще работи и ще откупи жена си и децата си… Той попипа мускулите на челичените си ръце и радостно си помисли, че те скоро ще принадлежат само на него самия и ще може с тяхна помощ да спечели свободата на своето семейство.
Така, унесен в мислите си, той заспа, и сънува чудни сънища, но се събуди от шума на много гласове и силно чукане на вратата. Той скочи и бързо отвори. Няколко мъже внимателно крепяха носилка, на която лежеше неподвижно човек, завит с плащ. Когато лампата освети лицето. Том нададе див вик от ужас и отчаяние, който прокънтя по всички коридори. Мъжете с тежки стъпки внесоха своя товар, в гостната, където мис Офелия още стоеше над своята плетка.
Сен Клер беше отишъл до кафенето да прегледа вечерните вестници. Докато четеше, двама пияни мъже се сбиха. Сен Клер и още неколцина се спуснаха да ги разтървават. Когато се опитваше да измъкне ножа от ръката на единия От тях, Сен Клер беше смъртно ранен в гърдите…
Къщата ехтеше от викове, писъци и плач. Слугите като обезумели скубеха косите си, плачеха и се тръшкаха на земята или объркани се суетяха наоколо и се вайкаха. Единствени Том и мис Офелия запазиха присъствие на духа. Мари имаше силен пристъп на истерия. По нареждане на мис Офелия една от кушетките в гостната набързо бе превърната в болнично легло и на него поставиха окървавеното тяло. Сен Клер бе в безсъзнание от силната болка и загубата на кръв, но благодарение на грижите на мис Офелия той скоро дойде на себе си. Сен Клер отвори очи и тъжният му поглед се плъзна по хората, по предметите и се спря на портрета на неговата майка.
Дойде лекарят и прегледа ранения. По израза на лицето му всички разбраха, че няма надежда, но той превърза раната с помощта на мис Офелия и Том всред риданията, плача и виковете на изплашените слуги, които се тълпяха пред вратата и прозорците на гостната.
— Сега всички трябва да се отстранят оттука. На ранения е нужен пълен покой. От това ще зависи всичко.
Сен Клер отвори очи и погледна втренчено към нещастните Същества, които мис Офелия и докторът се мъчеха да изблъскат от верандата.
— Бедни създания — промълви той и израз на горчиво разкаяние засенчи лицето му.
Слугите най-после отстъпиха пред увещанията на мис Офелия, че господарят им ще оздравее само ако те бъдат много тихи и не го безпокоят.
Сен Клер едва говореше. Той лежеше със затворени очи… Изведнъж той хвана ръката на Том, който бе коленичил до него, и каза:
— Том, бедни приятелю.
— Какво има, господарю?
— Умирам — прошепна Сен Клер и стисна ръката му.
Смъртна бледност покри лицето му и то стана спокойно като на дете, което спи. След миг Сен Клер отвори очи, като че озарен от вътрешна светлина.
— Мамо — каза той и издъхна.
Глава XXIX
БЕЗЗАЩИТНИТЕ
Смъртта отне Сен Клер толкова млад — в разцвета на неговите сили, и така неочаквано, че всички бяха обзети от ужас и изумление. Из цялата къща, от всяка стая и коридор се чуваха плач и писъци на отчаяние.
Мари, която беше с много слаби нерви, не можа, да понесе страшния удар и през време на агонията на мъжа си получаваше непрестанно припадъци. Този, с когото я свързваха брачни връзки, се раздели с нея завинаги, без да може да й каже последно „прости“.
Мис Офелия с характерния си кураж и самообладание остана до леглото на умиращия до последната минута. Тя следеше с напрегнато внимание всеки негов трепет и правеше всичко, каквото още бе възможно, за да облекчи неговите страдания.
Отначало Том не помисли, че този неочакван удар го обрича на безнадеждно робство. Но мина погребението — с изобилие на черен креп, молитви и тържествени лица, и студените мътни води на всекидневието наново затекоха. Тогава изникна суровият вечен въпрос: „Какво да се прави сега?“
Този въпрос си зададе и Мари, когато, облечена в удобна домашна роба, седнала в голямото си кресло и окръжена от разтревожените слуги, разглеждаше мостри от креп и черни платове.
Същият въпрос си зададе и мис Офелия, която започна да отправя мислите си към своя дом на север. Ужасени и безмълвни си задаваха този въпрос и слугите, които много добре познаваха безмилостната и тиранична натура на господарката си, в чиито ръце те бяха оставени. Те също знаеха, че снизхождението, което проявяваха към тях, се дължеше не на господарката, а на техния господар, и че сега, след като той си отиде, няма какво да възпира тираничните прищевки на господарката, станала още по-раздразнителна поради скръбта.
Един ден, около две седмици след погребението, мис Офелия, която бе заета в стаята си, чу леко почукване. Тя отвори вратата.
Пред нея стоеше красивата Млада квартеронка Роза с разрешени коси и подпухнали от плач очи.
— О, мис Фели — извика тя и падна на колене, като се вкопчи в полата на мис Офелия. — Идете, идете, моля ви, заради мене при мисис Мари… Застъпете се за мене. Праща ме да ме набият. Вижте! — И тя подаде на мис Офелия някаква хартия.
Това беше нареждане, написано с нежната ръка на Мари, до притежателя на местното заведение за нанасяне на побой да се ударят петнадесет камшика на приносящата писмото.
— Какво си направила? — запита мис Офелия.
— Знаете ли, мис Офелия аз имам толкова лош характер. Постъпих много лошо! Опитвах една рокля на мис Мари и тя ми удари една плесница. Аз й отвърнах, без да мисля, и то дръзко. Тя ми каза, че щяла да ме постави на мястото ми и да ми даде веднъж завинаги да разбера, че няма да позволи да бъда високомерна както досега. Написа това и ми заповяда да го занеса! По-добре да беше ме убила на място!
Мис Офелия държеше писмото и обмисляше какво да направи.
— Вижте, мис Офелия — продължи Роза, — мене не ми е толкова до боя… ако мис Мари или вие ме набиете! Но да ме пратят при мъж, и то при такъв ужасен човек! Какъв срам, мис Офелия.
Мис Офелия знаеше добре, че е в реда на нещата да се пращат жени и млади момичета в
