— Но, мамо, много различно е да си израснал като мене с толкова близки и да имаш всичко, което да те направи добра и щастлива, и да си израснал при условията, при които тя е била непрекъснато, преди да дойде при нас.
— Не знам… може би — каза Мари и се прозя. — Боже мой, колко е горещо.
— Мамо — каза Ева, — искам да отрежа от косата си… повечко.
— Защо?
— Искам да я раздам на приятелите си, докато имам още сила да го направя сама. Би ли повикала леля да ми помогне. Мари повиши глас и извика мис Офелия от съседната стая. Когато мис Офелия влезе, Ева едва се повдигна от възглавницата, разтърси дългите си златистокафяви къдри и каза:
— Лельо, хайде острижи овчицата.
— Какво става? — зачуди се Сен Клер, който влезе с плодове за Ева в този момент в стаята.
— Татко, тъкмо помолих леля да подстриже косата ми. Тя е станала много дълга и ми държи много топло, а освен това искам да раздам от нея.
— Внимателно само! Гледай да не развалиш къдрите — каза бащата. — Режи отдолу, където не се вижда. Нейните къдри са моята гордост.
Сен Клер сви устни и мрачно гледаше как падаха една след друга прекрасните й къдри. Ева ги вземаше от полата си и ги гледаше замислено, навиваше ги около тънките си пръсти и поглеждаше от време на време с безпокойство към баща си.
— Сега искам всички наши слуги да дойдат тука заедно. Имам да им кажа нещо — каза Ева.
— Добре — сякаш без сила отговори Сен Клер.
Мис Офелия се разпореди и скоро всички слуги се събраха в стаята. Ева лежеше отпусната на възглавницата. Косата й небрежно падаше около лицето й. Бузите й пламтяха в ярък контраст с невероятно бялата й кожа, както и от нежните очертания на ръцете и чертите й. Големите й сини одухотворени очи се спираха съсредоточено върху всеки един от присъствуващите.
Слугите се споглеждаха един друг, въздишаха и тъжно поклащаха глава. В стаята цареше пълно мълчание като на погребение.
Ева се приповдигна от възглавниците и каза:
— Мили мои приятели, пожелах да ви видя всички, защото ви обичам… Аз знам, че и вие всички ме обичате… Приемете от вашата Ева малък подарък — нека ви напомня винаги за мене! На всекиго от вас ще дам по една къдрица.
Не е възможно да се опише как те наобиколиха със сълзи и ридания малкото създание и взеха от ръцете му това, което им се струваше последен знак на невинната обич.
Мис Офелия се боеше от последиците на това вълнение и затова на всеки, който получаваше подаръка си, тя даваше знак да напусне стаята.
Накрая останаха само Том и Мами.
— Ето, чичо Том — каза Ева, — една хубава къдрица остана за тебе… Вземи и ти, моя скъпа, моя мила. — И тя прегърна дойката си.
— Как ще мога да живея без тебе. Като че всичко изведнъж ще си отиде — каза вярната Мами и горко зарида.
Мис Офелия изведе Мами и Том навън и мислеше, че всички са си отишли. Но като се обърна, видя Топси.
— Ти откъде изникна?
— Аз бях тука — отвърна Топси и си изтри сълзите. — О, мис Ева, аз бях лоша, но все пак няма ли да дадете и на мене.
— Да, бедна Топси, разбира се. Ето… и винаги, когато я погледнеш, спомняй си, че те обичам и искам да бъдеш добро момиче.
Топси закри очи с престилката си и мис Офелия я отведе. Щом излезе от стаята, тя пъхна скъпоценната къдрица в пазвата си.
Всички си бяха отишли. Мис Офелия затвори вратата. Благородната жена пророни не една сълза, докато траеше тази сцена.
Сен Клер бе останал през цялото време, закрил очите си с ръка.
И когато всички си отидоха, той продължи да стои неподвижен на мястото си.
— Татко — каза Ева, като постави леко ръката си върху неговата.
Той се сепна и потрепери, но не отговори.
— Мили татко — повтори Ева.
— Не мога повече — каза Сен Клер и стана. — Не мога. Бог е много жесток към мене!
— Моля те, татко, недей. — Ева стана и се хвърли в прегръдките му. — Ти не трябва да мислиш така.
Детето зарида неудържимо, което уплаши всички.
— Успокой се, Ева, скъпа. Успокой се. Съжалявам. Няма да мисля така, ти само не се тревожи — започна да я увещава баща й.
След малко Ева се отпусна в ръцете на баща си, който я успокояваше с гальовни думи.
— На мене ти не даде къдрица, Ева — с горчива усмивка й каза той.
— Тези всичките са за теб, татко — отговори тя усмихнато, — за теб и за мама. И ще дадете и на милата леля, колкото пожелае. Аз лично раздадох само на нещастните ни слуги, защото, вие, татко, вие можете да ги забравите, когато си отида, а аз се надявам, че моите къдри ще им напомнят…
От този ден Ева почна бързо да отпада. Вече не съществуваше никакво съмнение за болестта й и най- горещата надежда, че ще оздравее, не можеше да заблуди никого. Прекрасната й спалня се превърна в болнична стая. Мис Офелия беше денонощно около нея и едва през тези дни у дома успяха да оценят истинските качества на тази жена. С опитна ръка, наблюдателно око и с изключително умение да се справя с всяка неприятна проява на болестта и да поддържа тишина и приятна обстановка в стаята, толкова точна и толкова редовна в изпълняване предписанията на лекарите, мис Офелия беше наистина незаменима болногледачка. Тези, които по-рано повдигаха рамене и намираха нейната настойчивост и строгост за излишни и странни от гледище на южняците, сега признаваха, че точно такъв човек е нужен за Ева.
Чичо Том също често идваше в стаята на Ева. Момиченцето не можеше да лежи спокойно и му беше по-леко, когато го носеха на ръце. И Том изпитваше най-голяма радост да носи из стаята или на верандата това мило същество, облегнато на възглавница. И когато сутрин откъм езерото подухваше свеж ветрец и Ева се чувствуваше по-бодра след съня, той я изнасяше под портокаловите дървета в градината или седнали някъде, където обичаха да се застояват преди болестта, той й пееше любимите й стари химни. Баща й също я носеше на ръце, но той беше по-слаб и когато се умореше, Ева му казваше.
— Татко, остави чичо Том да ме носи. Бедният! На него му прави удоволствие. Това е единственото, което може да направи сега. А той иска да направи нещо за мене…
— Но и аз също! — казваше бащата.
— Знам, татко, но ти и без това правиш всичко и ти си всичко за мене. Ти ми четеш, бдиш по цяла нощ около мене. А Том може само да ме носи и да ми пее. И знам, че на него му е по-леко.
Той тъй сигурно ме носи.
Не само Том беше изпълнен с желание да помогне. Всички слуги в къщата проявяваха същото желание и всеки един правеше, каквото можеше.
Сърцето на нещастната бавачка се късаше по любимото й дете, но тя нямаше възможност нито през деня, нито през нощта да бъде при него, защото Мари заявяваше, че здравословното й състояние не й позволява да спи и разбира се, в такъв случай беше противно на принципите й да позволи на другите да почиват.
Нощем Мами ставаше по двадесет пъти да й разтрива краката, да й поставя компрес на главата, да й подава носна кърпа, да види защо се шуми в Евината стая, да спусне пердето, защото е светло, или да го вдигне, защото е тъмно. Денем пък, когато тя копнееше да помогне в грижите около милото й дете, Мари ставаше необикновено изобретателна и й създаваше работа някъде из цялата къща или около нея самата. Така че Мами можеше да я види или поговори с нея само крадешком.
— Чувствувам, че съм длъжна да бъда особено внимателна за здравето си сега — казваше Мари. — Каквато съм слаба и на това отгоре цялата тази грижа за скъпото ми дете…
