— Наистина ли, мила моя — отговаряше Сен Клер, — аз пък мислех, че братовчедка ни напълно те е освободила от тези грижи.
— Така могат да разсъждават само мъжете. Как е възможно майката Да бъде освободена от грижи за своето дете, което се намира в такова състояние. Но все едно… Никой не знае какво преживявам! Аз не мога да гледам на нещата с такава лекота като тебе.
Сен Клер се усмихна. Не бива да му се сърдим, че не можа да се въздържи. В този момент той все още можеше да се усмихва, защото детето преживяваше последните си дни така тихо и спокойно, че не беше възможно да се допусне, че смъртта се приближаваше. Детето не чувствуваше болка, а само слабост, която ежедневно и почти незабелязано нарастваше. Единственият човек, с когото Ева споделяше своите предчувствия, които таеше дори от баща си, за да не го тревожи, беше нейният верен приятел Том. Накрая Том вече не искаше да спи в стаята си, а лягаше на верандата, готов да скочи при всяко повикване.
— Чичо Том, какво те е прихванало да спиш, където ти попадне като куче? — го запита мис Офелия. — Аз мислех, че ти си човек, който обича реда.
— Вие имате пълно право, мис Фели — отговори Том тайнствено, — но сега…
— Какво сега?
— Не бива да говорим високо, да не чуе мистър Сен Клер… Мис Фели, тази нощ трябва да бъдем нащрек.
— Да не би мис Ева да ти е казала, че се чувствува по-зле днес?
— Не… Но тя ми каза тази заран, че не й остава много… Мис Офелия и Том водеха този разговор между десет и единадесет часа вечерта, когато мис Офелия, която, след като бе наредила всичко за през нощта, беше отишла да затвори външната врата и намери Том да лежи на верандата.
Мис Офелия не беше нервна или Впечатлителна, но тържественият и затрогващ начин, по който говореше Том, я порази. Следобед Ева беше необикновено бодра и весела, дори се беше изправила в леглото и разглеждаше всичките си играчки и разни други любими неща и определяше кое на кого да се даде; движенията й бяха по-живи и гласът й звучеше по-естествено, отколкото през последните седмици. Привечер баща й дойде да я види и каза, че откакто се е разболяла; не е изглеждала никога толкова добре. Той я целуна за лека нощ и каза на мис Офелия:
— Братовчедке, може би ще успеем да я спасим. Без съмнение тя е по-добре.
И той си отиде успокоен. На душата му беше леко. Той отдавна не се беше чувствувал така.
Но в полунощ в стаята на Ева се чуха бързи стъпки. Мис Офелия, която бе решила да бодърствува до сутринта, в полунощ забеляза това, което опитните болногледачки знаменателно наричат „промяна“. Тя отвори вратата на верандата и Том веднага скочи.
— Повикай лекаря. Том! Не губи нито минута! — каза мис Офелия, после прекоси коридора и почука на вратата на Сен Клер.
— Братовчеде, моля те, ела!
Тези думи паднаха върху сърцето на Сен Клер, както буци пръст падат върху ковчег… Той мигновено скочи, втурна се в стаята и се наведе над спящата Ева.
Какво видя? Защо замря сърцето му? Защо двамата с мис Офелия не си казаха нито дума? Това го знае всеки, който е видял същия израз по лицето на свой близък, израз неописуем и безнадежден, безпогрешен израз, който недвусмислено ти казва, че твоят близък скоро ще те напусне.
Мис Офелия и Сен Клер я гледаха неподвижни и мълчаливи В стаята беше толкова тихо, че дори ударите на часовника звучаха силно.
Наскоро Том се върна заедно с доктора. Той погледна Ева и както останалите застана мълчалив до леглото.
— Кога настъпи промяната? — запита той шепнешком мис Офелия.
— Около полунощ — отговори тя.
Мари, разбудена от идването на доктора, дойде набързо от съседната стая.
— Огюстйн! Братовчедке! Какво има?…
— Тихо! — каза Сен Клер с хриплив глас. — Тя умира… Бавачката чу тези думи и отлетя да разбуди слугите. Скоро цялата къща беше на крак. По стаите светна, чуха се стъпки, уплашени лица се трупаха на верандата и просълзени гледаха през стъклената врата. Но Сен Клер не чуваше и не забелязваше нищо — той виждаше само лицето на спящата си дъщеря.
— О, да можеше да се събуди и само да каже поне Още една дума! — каза той и като се наведе над нея, прошепна на ухото й: — Ева, моя радост!
Големите сини очи се отвориха, по лицето й премина усмивка. Тя се опита да повдигне главата си и да каже нещо.
— Ева, познаваш ли ме?
— Татко, мили! — едва чуто каза тя и с последни сили обви ръце около шията му. Но след миг те се отпуснаха пак и когато Сен Клер повдигаше главата и, видя как смъртна спазма премина по лицето й. Тя се помъчи да поеме дъх и протегна нагоре ръчичките си.
— Боже мой! Това е ужасно! — мъчително възкликна Сен Клер, като се обърна и стисна ръката на Том, без да съзнава, какво прави. — О, Том, приятелю! Това е убийствено!
По черното лице на Том течаха сълзи.
— Сърцето ми се къса! — каза Сен Клер. — Моли се да се съкратят страданията й.
— Те свършиха, слава на господа! Свършиха, скъпи господарю, погледнете я!
Детето лежеше на възглавницата и дишаше тежко, като че бе изтощено. Големите светли очи се извиха и останаха загледани нагоре. Изразът на лицето му беше толкова тържествено спокоен, загадъчен и светъл, че всички горчиви ридания стихнаха. Мълчаливи и със затаен дъх, всички се струпаха около кревата му.
— Ева — каза Сен Клер нежно.
Но Ева не чуваше. Светла усмивка озари лицето й и тя издъхна.
Глава XXVII
ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ НА ЗЕМЯТА
Картините и статуите в стаята на Ева бяха обвити в бял плат. Чуваха се само сподавени въздишки и глухи стъпки. През полузатворените щори светлината едва се прокрадваше в стаята.
Креватът също беше в бяло и на него, заспала навеки, лежеше малката Ева.
Тя беше облечена в скромната си бяла рокля, която приживе най-много обичаше да носи. Оцветената от розовите пердета светлина хвърляше топли отблясъци върху мъртвостуденото й лице. Тежките й ресници бяха притворени, главата й леко извита на една страна, тя сякаш спеше.
Сен Клер стоеше със скръстени ръце и не снемаше поглед от нея. Кой би могъл да каже за какво мислеше. От часа, в който чу в стаята на умиращата някой да казва: „Отиде си“, той потъна в мрачен унес, обзет от дълбоко страдание. Около него се чуваха гласове. Някои го питаха и той отговаряше. Но когато го запитаха кога да стане погребението и къде да я погребат, той нетърпеливо отговори, че му е безразлично.
По полиците както преди прекрасни бели, нежни и благоухаещи цветя спущаха виещи клонки. Върху малката маса с бяла покривка стоеше любимата ваза на Ева с полуразцъфнала бяла роза. Гънките на драперията и завесите бяха най-грижливо подредени от Адолф и Роза с този тънък усет за изящество, присъщ на тяхната раса. Дори сега, когато Сен Клер стоеше замислен пред леглото, малката Роза лекичко влезе в стаята с кошница, пълна с бели цветя. Тя се отдръпна и застана почтително, но като видя, че господарят не я забелязва, пристъпи и ги подреди около мъртвата Ева. Като насън Сен Клер я видя как сложи в малките ръце клонче ясмин и как с удивителен вкус подрежда останалите цветя.
Вратата отново се отвори и се показа Топси с подпухнали от плач очи. Тя криеше нещо под престилката си. Роза бързо й направи знак да се махне, но Топси въпреки това влезе.
— Махай се оттука! — извика Роза с остър и настойчив шепот.
— Тука нямаш никаква работа.
— Пусни ме, моля ти се! Нося едно цвете… Толкова е красиво — каза Топси и извади изпод престилката една едващо разцъфнала чайна роза. — Пусни ме само да я поставя!
— Махай се оттука! — й каза Роза още по-решително.
— Остави я — каза неочаквано Сен Клер и тропна с крак.
