— Ева, мило дете, ти си по-добре тези дни, нали?
— Татко — с ненадейна твърдост каза Ева, — отдавна искам да ти говоря за някои неща. Ще ти ги кажа сега, докато не съм отслабнала още повече.
Сен Клер потрепери, когато Ева седна на коленете му. Тя склони главата си на неговите гърди и каза:
— Няма смисъл, татко, да го крия повече. Времето наближава и аз скоро ще ви напусна… Аз си отивам и никога вече няма да се върна! — И детето захълца.
— О, Ева, недей, моя скъпа малка Ева! — каза Сен Клер целият разтреперан, но с бодър глас. — Ти си малко разтревожена и унила. Не бива да ти идват наум такива мрачни мисли. Виж, купих ти статуетка.
— Не, татко! — отвърна Ева, като внимателно я постави настрана. — Не се лъжи! Аз съвсем не съм по- добре. Знам това много добре… Скоро ще си отида. Не съм разтревожена, нито съм унила. Ако не беше ти, татко, и моите приятели, щях да бъда съвсем щастлива. Аз искам да си отида оттука… Аз го желая.
— Но, мое дете! Какво е натъжило твоето бедно сърчице? Ти имаш всичко, за да бъдеш щастлива — всичко, което може да ти се даде!
— Предпочитам да съм на небето, макар че само заради моите приятели бих искала да живея. Много неща ме натъжават и ми се струват ужасни, затова предпочитам да бъда там. Но не бих желала да се разделя с тебе — тази мисъл просто ми къса сърцето…
— Какво те натъжава и какво ти се струва ужасно, Ева?
— О, нещата, които са вършени и се вършат постоянно. Мъчно ми е за нашите нещастни роби. Те много ме обичат и всички са така добри и мили с мене. Бих искала, татко, всички те да са свободни.
— Защо, Ева, детето ми? Не мислиш ли, че те се чувствуват добре у нас сега?
— Но, татко, ако нещо се случи с тебе, какво ще стане с тях? Много малко са хората като тебе, татко. Чичо Алфред не е като тебе и мама не е като тебе. Припомни си собствениците на нещастната стара Пру. Какви ужасни неща правят и могат да направят хората… — Ева потрепери.
— Мило дете, ти си много чувствителна. Съжалявам, че допуснах да чуваш подобни истории.
— Ето това ме мъчи, татко. Ти искаш да бъда много щастлива, нищо да не ме тревожи, от нищо да не страдам, дори да не слушам тъжни истории, а в същото време има същества, които през целия си живот знаят само тъга и мъка. Това ми се струва егоистично… Аз мисля непрекъснато за тях. Татко, няма ли някакъв начин да се освободят всички роби?
— Това е труден въпрос, детенце. Няма никакво съмнение, че робството е голямо зло. Много хора мислят така. Така мисля и аз. От сърце желая в нашата страна да няма нито един роб. Но не зная как може да стане това.
— Татко, ти си толкова добър и благороден. Ти си толкова мил и така приятно умееш да говориш — не би ли могъл да отидеш сред хората й да се опиташ да ги убедиш в това, което е справедливо. Когато умра, татко, ти няма да ме забравиш, нали, и ще го направиш заради мене. И аз бих го направила, ако можех!
— Когато умреш, Ева! — горестно извика Сен Клер. — О, детето ми, не ми говори така. Ти си ми единственото нещо на света.
— Нещастната стара Пру също имаше дете, което й беше единственото нещо на света… тя чувала плача му и нищо не могла да направи! Татко, тези нещастни същества обичат децата си така, както и ти ме обичаш. Направи нещо за тях! Мами също обича децата си, виждала съм я да плаче, когато говори за тях. И Том обича децата си… Ужасно е, татко, че такива неща стават непрекъснато.
— Добре, добре, мило дете — успокояваше я Сен Клер. — Ще направя всичко, каквото пожелаеш, само не се измъчвай и не говори за смърт.
— Обещай ми, мили татко, че ще освободиш Том веднага, щом… — Тя прекъсна и продължи нерешително: — Щом си отида…
— Да, мило дете, ще направя всичко на света — всичко, каквото би поискала.
Вечерните сенки ставаха все по-тъмни и по-тъмни. Сен Клер отнесе Ева в спалнята и когато тя си легна, той отпрати слугите, люлееше я в ръцете си и й пееше, докато заспа.
Глава XXV
МАЛКАТА ПРОПОВЕДНИЦА
Беше неделя следобед. Сен Клер се беше изтегнал върху бамбукова кушетка на верандата и се разтушаваше с една пура. Срещу отворения прозорец към верандата Мари се беше облегнала на канапето, закрито от всички страни с прозрачна завеса, която я предпазваше от неприятните посещения на комарите: Отегчена, тя държеше в ръката си изящно подвързан молитвеник — беше го взела, защото бе неделя, и си представляваше, че го чете, а всъщност сладко си подрямваше.
— Огъстин — каза тя, след като се събуди, — трябва да повикам от града моя стар доктор Пози. Сигурна съм, че сърцето ми не е в ред.
— Добре, но защо ще викаш него? Докторът, който идва за Ева, изглежда способен лекар.
— Не бих му се доверила за сериозен случай, а моята болест, изглежда, че става сериозна. През последните няколко нощи мислих за това. Имам силни болки и се чувствувам съвсем особено.
— Мари, ти си само в лошо настроение… Не вярвам да е сърдечна болест.
— О, разбира се, не! — възкликна Мари. — Точно това очаквах от тебе. Достатъчно е Ева да закашля или да й се случи и най-малкото нещо и ти изпадаш в тревога… А за мен и не помисляш!
— Ако ти е особено приятно да имаш сърдечна болест, защо не? Ще се опитам да твърдя, че си сърдечно болна — отговори Сен Клер. — Не знаех, че е така…
— Добре! Надявам се само, че не ще съжаляваш за това, когато ще е вече късно! — каза Мари. — Вярвай ми, ако искаш, но мъката ми по Ева и грижите по това, нещастно дете развиха у мене болестта, от която отдавна подозирам, че страдам.
„Трудно е да се каже за какви свои грижи говореше Мария“ — помисли мълком Сен Клер и продължи спокойно да си пуши като непоправим коравосърдечен злодей, докато пред портата спря каретата и от нея слязоха мис Офелия и Ева. Мис Офелия както винаги отиде веднага в стаята си, за да си свали шапката и шала, а Ева изтича при баща си и седна на Коленете му.
Много скоро от стаята на мис Офелия, която гледаше също към верандата, се чуха високи гласове и закани, отправени към някого.
— Каква ли нова поразия е направила пак Топси? — запита Сен Клер. — Сигурен съм, че този шум е заради нея.
Само миг след това се показа мис Офелия, кипяща от негодувание, като теглеше престъпника зад себе си.
— Ела тук, ела! — й викаше тя. — Ще кажа всичко на господаря ти.
— Какво е станало? — запита Огъстин.
— Станало е това, че аз не мога повече да се мъча с това момиче. Премина границите на търпението ми. Човек не може повече да понася. Заключих я в стаята и я оставих да учи наизуст един химн. И Какво мислиш направила тя? Забелязала къде държа ключа от скрина, отворила го, измъкнала коприната за гарниране на шапки и я нарязала цялата на парчета, за да шие дрехи на Куклите. Никога в живота си не съм виждала подобно нещо.
— Казах ти, братовчедке, ще се убедиш, че с тия създания не можеш се справи без строгост — каза Мари Сен Клер и погледна с укор мъжа си. — Ако аз се разпореждах, бих я изгонила и Поръчала да я набият както трябва. Така да я набият, че да не може да се държи на краката си.
— Не се съмнявам — каза Сен Клер. — А разправят, че жените биха били добри управници, — Твоята нерешителност, Огъстин, тука е съвсем неуместна — каза Мари. — Братовчедка ни е разумен човек и тя се убеди в това, което аз отдавна казвам.
Възмущението на мис Офелия беше възмущение на всяка старателна домакиня, предизвикано особено силно от пакостите и хитрините на детето. Много от нашите читателки ще трябва да признаят, че биха постъпили по същия начин при тези обстоятелства, но Думите на Мари не й харесаха и поизстудиха гнева й.
— Не, за нищо на света не бих поискала такова отнасяне с детето! — каза тя. — Но, Огъстин, просто не зная какво да правя. Учих я, учих я — уморих се да й приказвам. Бих я, наказвах я по какъв ли не начин, а
