— Е да, но аз нищо не мога да направя… Не мога да доведа майка му, а аз сам не мога да го обичам…
— Защо да не можеш? — запита Ева.
— Да обичам Додо? Но, Ева, как може? Той може да ми е симпатичен. Но човек не обича слугите си!
— Аз ги обичам.
— Колко странно!
— В Библията не е ли казано, че трябва да обичаме всички?
— О, Библията! То се знае, в нея са казани много подобни неща. Но никому и наум не иде да ги изпълнява… Ти знаеш това, Ева, никому.
Ева нищо не отговори. Очите й бяха замислени и устремени някъде в далечината.
— Все пак, мили братовчеде — каза тя след малко, — обикни нещастния Додо и бъди мил с него… заради мен.
— Заради теб бих обикнал всекиго, мила братовчедке. Защото аз действително мисля, че ти си най- прекрасното същество, което някога съм виждал — с истински жар извика Хенрик.
Ева изслуша думите му съвършено спокойно. Лицето й остана непроменено.
— Радвам се, че така мислиш, Хенрик — каза Ева. — Надявам се, че няма да забравиш това обещание.
Звънецът за обяд сложи край на разговора им.
Глава XXIV
ПРЕДЗНАМЕНОВАНИЯ
Два дни по-късно Алфред Сен Клер се раздели с брат си Огъстин. Поради присъствието на своя млад братовчед Ева се бе напрегнала повече, отколкото силите й позволяваха, и започна бързо да отпада. Сен Клер най-после реши да се посъветва с лекар.
Досега той просто отбягваше да стори това, защото то значеше признаване на една неприятна истина.
Но последните два дни Ева се почувствува много зле и трябваше да пази стаята; тогава повикаха лекар.
Мари Сен Клер, погълната изцяло от изучаване на някои нови прояви на болести, на които според нея самата тя бе жертва, не забелязваше как Ева постепенно линее и слабее. Мари Сен Клер твърдо вярваше, че никой никога не е бил, нито може да бъде такъв страдалец като нея и затова с възмущение отхвърляше всяко загатване, че някой от близките й е болен. Д такъв случай тя винаги бе уверена, че се касаеше само до мързел или липса на енергия. О, ако някой страдаше като нея, той лесно би разбрал какво значи истинско страдание.
Мис Офелия на няколко пъти се бе опитвала да пробуди у нея майчинска тревога за здравето на Ева, но напразно.
— Не виждам нищо да измъчва детето — отговаряше тя. — То тича и си играе.
— Но тази кашлица не й минава!
— Кашлица! Недейте ми разправя за кашлица! Аз винаги съм кашляла — през целия си живот. Когато бях на Евината възраст, мислеха, че съм туберкулозна. Дойката ми прекарваше по цели нощи до моето легло. О, Евината кашлица не е нищо.
— Но тя отпада ежедневно и се задъхва.
— Боже мой! Аз имах същото години наред… Това е само нерви и нищо повече.
— Но тя се изпотява нощем!
— Нищо. Аз го имам вече десет години. Много често, нощи наред, дрехите ми стават съвсем мокри. Не остава сухо парче от нощницата ми, а Мами трябва да простира чаршафите да съхнат! Ева не се изпотява до такава степен.
Мис Офелия престана да й говори по този въпрос.
Но сега, когато Ева беше несъмнено болна и на легло и лекарят беше дошъл. Мари неочаквано промени отношението си.
„Тя е знаела — охкаше тя, — тя винаги е предчувствувала, че й е писано да бъде най-нещастната от всички майки. Ето тя самата е с разсипано здраве, а нейното единствено любимо дете пред очите й отива към гроба… И заради това ново нещастие Мари тормозеше нощем Мами, а през целия ден вдигаше врява и се караше с по-голяма енергия, отколкото преди.
— Мари, мила не говори така — успокояваше я Сен Клер, — не бива да се отчайваш така изведнъж.
— Ти нямаш майчински чувства, Сен Клер. Ти никога не си ме разбирал… И сега не ми съчувствуваш.
— Не говори така, като че всичко е свършено.
— Аз не мога да го понасям с такова безразличие като теб, Сен Клер. Ако ти не се тревожиш, когато единственото ти дете е в опасност, то аз се тревожа. Този удар е прекалено силен за мен след всичко, което понесох преди това.
— Вярно е — отговори Сен Клер, — Ева има крехко здраве… Това аз винаги съм знаел… Нейният бърз растеж изтощи организма й. Състоянието й е критично. Но сегашното й отпадане се дължи на горещината и на преумората и напрежението през дните, когато братовчед й беше тука. Лекарят казва, че може да се надяваме, че детето ще оздравее.
— Добре! Разбира се, щом предпочиташ да гледаш нещата в розова светлина — воля твоя! Има ги щастливци по света, които са безчувствени… Наистина бих желала да не бъда толкова чувствителна. Това просто ме съсипва. Как бих желала да имам спокойствието на всички останали.
А всички останали“ имаха голямо основание да й пожелаят същото, защото Мари използуваше своето нещастие като повод и извинение да тормози по най-разнообразен начин всички около нея. Всяка казана дума от когото и да е, всичко, което се правеше или не се правеше в къщата, беше само ново доказателство, че тя е заобиколена от коравосърдечни, безчувствени същества, равнодушни към нейната особена мъка. Нещастната Ева чуваше понякога тези приказки и едва не изплакваше очите си от жал към майка си и от мъка, че й причинява толкова големи страдания.
След една-две седмици състоянието на детето се подобри значително — едно от тези лъжливи затишия, с които тази неумолима болест толкова често заблуждава разтревожените близки, дори когато болният е вече пред гроба. Отново стъпките на Ева се чуха из градината, по балконите. Тя отново се смееше и играеше. Бащата беше вън от себе си от радост и казваше, че скоро детето ще бъде тъй здраво, както преди. Само мис Офелия и лекарят не се зарадваха на това въображаемо подобрение. Още едно сърце не се остави да бъде излъгано — това бе малкото сърце на Ева. Тя с умиление и тъга мислеше за всички, които трябваше да напусне. Най-вече й беше мъчно за баща й, защото без много ясно да съзнава това, тя имаше инстинктивното чувство, че той я обича повече от всичко друго на света. Ева обичаше и майка си, защото беше любещо същество, и егоизмът, който бе забелязала у нея, само я учудваше и огорчаваше; тя имаше вродената детска вяра, че майка й не може да греши.
Тя съжаляваше също за любещите я предани слуги, за които бе като слънцето и светлината. Децата обикновено не могат да обобщават, но Ева беше необикновено зряла за годините си и злините, които бе забелязала в общественото устройство, при което живееха, една по една падаха в глъбините на нейното чувствително сърце. Тя имаше някакъв неясен копнеж да направи нещо за тях: да спаси не само техните роби, но и всички, които са като тях — желание, което не бе по силите на нейното изнемощяло малко тяло.
Една вечер Ева тичешком изкачи стълбите на верандата и се запъти към баща си. Свечеряваше се и слънчевите лъчи на залеза образуваха нещо като сияние около нея.
Сен Клер я бе повикал, за да й покаже статуетката, която й бе купил. Но когато я видя с бялата рокля, със златистите коси и зачервени бузи, с очи необикновено блестящи от бавната треска, която я изгаряше, той забрави защо я бе повикал — толкова поразяващ беше видът й. Толкова прекомерно красива беше тя, но същевременно така крехка, че човек оставаше потресен и не можеше да я гледа продължително. Той я притисна отведнъж до себе си.
