задушен въздух в колибата го отблъсна. Той погледна навън, но нощта беше студена и влажна, а той беше капнал от умора. Той се зави в дрипавото одеяло, което единствено му служеше за завивка, изтегна се на сламата и заспа.
Глава XXXIII
КАСИ
Том скоро разбра на какво може да се надява и от какво трябва да се страхува в новия си живот. Всяка работа му идеше отръки, а по природа беше старателен и добросъвестен. Благ и отстъпчив, той реши, че с усърден труд ще съумее, до известна степен да намали бедите си, като се надяваше, че ще му се удаде да се спаси по някакъв начин.
Легри мълчаливо оцени новия си роб като първокачествен работник, но все пак изпитваше към него смътна неприязън, която обикновено лошите хора изпитват към добрите. Той почувствува, че Том мълчаливо осъжда грубите му и жестоки обноски, които той често проявяваше към беззащитните негри, а подобно неодобрение дразни господаря, дори когато изхожда от страна на неговия роб. Към своите другари по съдба Том се отнасяше със съчувствие и топлота, неща нови и странни за тях. Легри забеляза това и се озлоби. Той бе купил Том с намерение да го направи нещо като надзирател и да му поверява управлението на плантацията през време на кратките си отсъствия. Но според него най-важното качество на човек на такава длъжност беше жестокостта. Легри реши, че трябва да направи Том жесток и няколко седмици след пристигането му поиска да се заеме с тази работа. Една сутрин, когато негрите тръгваха за полето, Том учудено забеляза една нова работничка между тях. Нейната външност привлече вниманието му: жената бе висока, стройна, с изящни ръце и крака, облечена спретнато и прилично. Тя изглеждаше на 35–40 години, а който видеше лицето й, никога не можеше да го забрави. Още от пръв поглед личеше, че тази жена беше прекарала силни, мъчителни и дълбоки преживявания. Високото й чело, чистата линия на красивите й вежди, правилният нос, прекрасната извивка на устните, грациозната й глава и шия показваха, че тя е била някога много красива. Но по лицето й имаше дълбоки бръчки на мъка и горчиви страдания. Чертите й бяха заострени, страните й мърво беди и хлътнали и цялата й фигура показваше изтощение. Най-силно впечатление правеха очите — големи, черни и дълбоки, засенчени от тъмни дълги мигли и пълни с тъга и отчаяние. Свирепа гордост и дързост се четяха във всички нейни движения, в извивката на устните й, във всяка черта на лицето й; но в очите й имаше дълбока, безпределна мъка, която не отговаряше на нейното презрително държание.
Коя беше тя, откъде беше дошла? Том не знаеше. Тя вървеше до него изправена и горда в сивия мрак на ранната утрин, но на останалите роби тя изглеждаше позната. Нейното присъствие явно правеше впечатление на тези дрипави, измъчени от глад нещастници. Те се обръщаха да я гледат и ликуваха.
— И на нея най-после й дойде редът! Пада й се! — каза някой.
— Хи, хи, хи! — засмя се друг. — Сега ще видиш колко е хубаво, мис.
— Ще я видим да работи!
— Дали и нея ще бият довечера както другите?
— Ех, да можех да видя, когато я налагат! Жената не обръщаше внимание на подигравките и продължаваше да върви със същия презрителен и надменен израз, сякаш не ги чуваше. Том, който винаги бе живял между изтънчени и културни хора, веднага почувствува интуитивно от вида и обноските й, че и тя принадлежи към тях. Но как и защо бе стигнала до това унизително положение — това той не можеше да си обясни. Жената не му каза ни дума, нито дори го погледна, макар че през целия път вървеше редом с него.
Том почна да работи, но тъй като тя не бе далеко от него, от време на време поглеждаше към нея. Той веднага разбра, че вродената й ловкост и съобразителност правеха работата й по-лека, отколкото на много други. Тя събираше памука бързо и сръчно и със същия надменен израз, сякаш презираше и работата, и унизителното положение, в което беше поставена.
През целия ден Том и мулатката, която беше закупена заедно с него, работиха близо един до друг. Тя изглеждаше много болна, охкаше и се олюляваше, като че всеки момент може да се строполи на земята. Като дойде до нея, Том, без да каже нито дума, прехвърли няколко шепи памук в нейния кош.
— О, не, недей! — учудено каза мулатката. — Ще си навлечеш неприятности.
Точно тогава към тях се приближи Самбо, който имаше зъб на тази жена. Той размаха камшика и се развика с грубия си прегракнал глас:
— Аз ще я свестя — извика Самбо и злобно се ухили. — Моето лекарство е по-добро от камфор. — И като извади карфица от ръкава на куртката си, той я забоде цялата в крака на жената. Тя изохка и се опита да стане.
— Ставай да работиш, говедо, защото мога да ти покажа и друг номер.
Жената стана; в продължение на няколко минути прояви нечовешки усилия и работи с трескава бързина.
— Хем все така да работиш! — извика Самбо. — Иначе ще проклинаш живота си.
— Предпочитам да не живея — отвърна жената и Том я чу да добавя: — Докога, о, господи! Защо не ни помогнеш?
Без да се страхува от това, което може да го сполети, Том се приближи до мулатката и изсипа всичкия памук от своята торба в нейния кош.
— О, не бива да правиш това — прошепна жената. — Ти не знаеш какво могат да ти направят.
— Каквото и да ми направят, по-лесно ще го понеса от тебе — отвърна Том и веднага се върна на мястото си. Всичко това стана за един миг. Неочаквано непознатата жена, която работеше наблизо и чу техния разговор, повдигна дълбоките си тъмни очи и ги устреми към Том. След това сграбчи памук от своя кош и го сложи в коша на Том.
— Ако знаеше къде се намираш, ти не би постъпил така — каза тя. — Като постоиш тука един месец, ще престанеш да помагаш на другите. Ще видиш, че ще ти е трудно да се грижиш дори само за собствената си кожа.
— Господ ще ми помогне, мисис — каза Том, като неволно употреби учтивата форма.
— Бог никога не идва насам — горчиво отвърна жената и сръчно продължи работата си; по устните й наново се появи презрителната усмивка.
Но от другия край на полето Самбо забеляза какво прави жената и тръгна право към нея, като размахваше камшика си.
— Ето какво било! — извика той тържествуващ. — И ти хитруваш. Сега си ми вече в ръцете, пази се да не си изпатиш!
В черните очи на жената блесна мълния. Устните й се разтрепераха, ноздрите й се разшириха. Тя се обърна и хвърли върху надзирателя поглед, пълен с ярост и презрение.
— Куче! — извика тя. — Опитай се само да ме докоснеш. Имам още достатъчно власт, да накарам да те хвърлят на кучетата, да те изгорят жив, да те нарежат на късове… Една дума да кажа само!
— Тогава защо сте дошли тук? — каза Самбо, явно изплашен и отстъпи няколко крачки. — Аз наистина нищо лошо не исках да ви направя мис Каси!
— Махай се от очите ми! — заповяда жената.
И наистина Самбо забеляза, че има работа на другия край на нивата и бързо се отправи нататък.
Жената отново започна да събира памук и вършеше всичко така сръчно и бързо, сякаш притежаваше магическа сила. Още преди да се свечери, нейният кош беше пълен и препълнен догоре, въпреки че на няколко пъти беше прехвърляла от него на Том с пълни шепи.
Късно след залез уморените роби тръгнаха един след друг с кошовете на главите към мястото, където се мереше памукът. Легри беше там и делово разговаряше с двамата си помощници.
— Този Том ще ни прави много бели — каза Самбо. — Той все прехвърляше памук в кошницата на Люси. Ако господарят не вземе мерки, всички негри ще започнат да се чувствуват онеправдани.
— Виж го ти дявола! — възмути се Дегри. — Ще трябва да го вразумим, нали, момчета?
Отвратителна усмивка изкриви лицата на двамата негри при тази заплаха.
— Хе, хе, мистър Легри трабва да се заеме с тази работа. Самият дявол не може да вразуми така добре хората — каза Куимбо.
— Вижте, момчета, най-добре ще бъде да го накарам сам той да бие негрите. Така най-добре ще бъде
