да избия разните глупости от главата му. Така ще го вразумим.
— Господарят ще види, че това няма да бъде много лесно.
— Нищо. Все пак ще успея — каза Легри и напълни устата си с тютюн.
— Ай тази Люси! И тя е такава една грозна… и ни създава най-много неприятности от всички жени в цялата плантация.
— Внимавай, Сам! Започвам да се досещам защо толкова много мразиш, Люси.
— Господарят знае, че тя не го послуша и отказа да ми стане жена. А господарят й заповяда.
— Ще послуша, като заиграе камшикът — каза Легри и се изплю. — Но точно сега има много работа, сега не му е времето. Пък е и такава една слаба, а слабите жени са най-упорити. Пребиваш ги до смърт, а те пак държат на своето.
— Но Люси е все такава една недоволна и мързелива — през целия ден нищо не прави. Том работи заради нея.
— Така ли! Аха! Тогава Том ще има удоволствието да я бие. Ще бъде добра тренировка за него и после… той няма да я бие, както правите това вие двамата, дяволи такива.
— Ха, ха. Хо, хо — засмяха се двамата черни негодници; в жестокия им смях прозвуча нещо дяволско — убедително потвърждение на епитета, с който ги нарече Легри.
— Да, господарю, но нейният кош сигурно ще бъде пълен, защото Том, и мис Каси й помагаха.
— Аз сам ще го претегля — многозначително каза Легри. Отново прозвуча демоничният смях на двамата надзиратели.
— Така… — каза Легри, — значи мис Каси работи цял ден?
— И още как! Като че ли всички дяволи бяха влезли в нея!
— Те наистина са влезли всичките под кожата й — каза Легри и като изруга грубо, влезе в стаята където мереха памука.
Измъчените, убити духом човешки същества бавно влизаха един след друг в стаята и с неохота и страх слагаха кошовете си на кантара. На черната дъска беше залепен списъкът на робите и Легри отбелязваше срещу всяко име набраното количество памук. Претеглиха коша на Том и го одобриха. Той застана настрана и тревожно погледна Люси. Тя едва се приближи, като се олюляваше от умора, й сложи коша си върху кантара. Легри видя, че теглото е достатъчно, но се престори на сърдит.
— Ах, ти мързеливо животно! Пак си набрала по-малко. Стой настрана. Ще си получиш заслуженото.
Люси изпъшка отчаяно и се отпусна на скамейката.
Дойде редът на жената, която наричаха мис Каси. Небрежно, и надменно тя подаде своя кош.
Насмешливо, но с известна несигурност Легри я погледна в очите. Тя втренчи черните си очи и тихо му каза нещо на френски. Никой не разбра думите й, но лицето на Легри се изкриви от злоба. Той вдигна ръката си, сякаш да я удари, но тя му отговори с презрителен поглед, обърна се и излезе.
— А сега — заповяда Легри — ела насам, Том. Нали ти казах, че не съм те купил за обикновена работа? Искам да те повиша — да те направя надзирател. И тази вечер ти встъпваш в новата си длъжност. Вземи тази жена и я набий! Често си виждал как става това и ще се справиш, нали?
— Извинете, господарю — каза Том, — надявам се, че няма да ме принудите да направя това. Не съм свикнал, никога в живота си не съм вдигал ръка срещу никого, нито мога да го направя. Не мога…
— Преди да те пребия, ще свикнеш да правиш неща, за които не си и сънувал по-рано — викна Легри, грабна камшика, шибна Том силно през лицето и продължи с настървение да му нанася удари.
— Е — запита той, като спря да си отдъхне, — сега пак ли ще ми разправяш, че не можеш?
— Не мога, господарю — отвърна Том, като изтриваше с ръка кръвта, която струеше по лицето му. — Готов съм да работя ден и нощ, да работя до последен дъх, но не мога да направя това, което смятам за несправедливо… Не, господарю, аз никога няма да го направя, никога!
Гласът на Том беше необикновено благ и тих и тъй като той винаги се отнасяше почтително с господаря си, Легри бе помислил, че е страхлив и че лесно ще може да го превие. Когато Том изрече последните думи, робите до един изтръпнаха от изумление.
— Господи! — извика нещастната мулатка и закърши ръце. Всички неволно се спогледаха и затаиха дъх в очакване на бурята, която неминуемо щеше да се разрази.
Легри се стъписа от изумление. Но бързо се съвзе и ревна:
— Какво? Ти, проклето черно животно, смееш да ми отвърщаш, че не е справедливо това, което аз ти заповядвам?! Нима разбират такива твари като тебе кое е справедливо и кое не? Не! Няма да позволя това! Та за какво ме мислиш? Или си въобразяваш, че си джентълмен, мистър Том, който учи господаря си кое е справедливо и кое не е! Така значи, ти ще ми казваш, че не било право на набиеш тази жена?
— Така мисля, господарю. Нещастната жена е болна и слаба — ще бъде наистина жестоко. Не, никога няма да направя това. Ако искате, убийте ме, господарю, но аз никога няма да вдигна ръка да бия някого. Никога. По-скоро ще умра.
Том говореше кротко, но в гласа му звучеше твърда решителност.
Легри се разтресе от злоба; зеленикавите му очи гневно светеха. Бакенбардите му затрепераха от ярост, но както кръвожадният звяр си играе с жертвата, преди да я разкъса, така и той възпря дивия си импулс да се нахвърли срещу Том и подигравателно подхвърли:
— Виж го ти — дошъл истински светец между нас, грешниците! А ти негоднико, не си ли чел в Библията: „Слуги, слушайте вашите господари“. Не съм ли аз твой господар? Не платих ли хиляда и двеста долара за мръсната ти кожа и всичко, което има в нея? Сега са мои и тялото, и душата ти! — И Легри с всичка сила ритна Том с тежкия си ботуш. — Кажи ми де!
Въпреки непоносимите болки тези думи пробудиха дълбоко ликуващо чувство в душата на Том. Той изведнъж се изправи, повдигна към небето обляното си в кръв и сълзи лице и извика:
— Не! Не! Не! Моята душа не принадлежи на вас, господарю! Вие не сте я купили и не можете да я купите! Над нея вие нямате власт.
— Нямам власт ли? — злобно изсъска Легри. — Ще видим, ще видим! Хей, Самбо, Куимбо! Наложете това куче така, че цял месец да не може да се опомни.
Двамата грамадни негри се нахвърлиха върху Том. Демоничната радост, изписана на лицата им, ги превръщаше в някакви изчадия, излезли от ада. Мулатката изпищя от ужас и всички неволно станаха, когато Том покорно се остави на палачите да го отведат.
Глава XXXIV
ИСТОРИЯТА НА КВАРТЕРОНКАТА
Беше късно през нощта. Том лежеше окървавен и пъшкаше от болки в една запусната стая на работилницата за чистене на памук всред купища изоставени машинни части, похабен памук и други отпадъци.
Нощта беше влажна и задушна, а тежкият въздух беше изпълнен с безброй комари, които увеличаваха нетърпимата болка от раните му. Жаждата, която го изгаряше — най-тежкото от всички мъчения, довеждаше физическото му страдание до крайни предели.
— Господи, смили се над мене! Дай ми сили да превъзмогна всичко! — се молеше Том, изгарящ от мъки.
Чуха се стъпки зад него и светлина от фенер блесна в очите му.
— Кой е там?… За бога… моля, дайте ми вода.
Това беше Каси. Тя сложи фенера на пода, наля вода в една бутилка, подитна главата му и му подаде да пие. Той изпиваше с трескава жажда чаша след чаша до дъно.
— Пий, колкото можеш — му каза тя. — Знаех, че си жаден. Не ми е за първи път да нося вода на такива като тебе.
— Благодаря ви, мисис — каза Том, като утоли най-после жаждата си.
— Не ме наричай мисис. Аз съм нещастна робиня като тебе, а може би и по-нещастна от тебе…! — отвърна тя с горчивина.
— А сега — каза тя, като отиде до вратата и довлече един малък сламеник, върху който постла намокрен със студена вода чаршаф. — опитай се да се примъкнеш до това.
Схванат от ударите и от раните, Том едва-едва се отместваше, но когато тялото му се допря до
