ме купи заедно с децата, за да може Хенри да оправи дълговете си от комара, които му пречели да се ожени… И Хенри ни продаде. Един ден той ми съобщи, че трябвало да замине за една-две седмици по работа. Той беше по-мил, отколкото обикновено, и обеща, че ще се върне, но аз не се излъгах. Разбрах, че фаталният час е настъпил… Стоях като вкаменена — не можех нито да говоря, нито да плача. Той ме целуна, целуна и гледах след него, докато изчезна в далечината, после паднах в безсъзнание…
Тогава дойде този проклет негодник! Дойде, за да предяви правата си на собственост. Той заяви, че ме е купил заедно с децата и ми показа книжата. Аз го проклех и му казах, че бих предпочела по-скоро да умра, отколкото да живея с него.
— Както обичаш — отвърна той, — но ако не се вразумиш, ще продам двете ти деца и повече няма да ги видиш. — И той ми призна, че решил да ме завладее още от първия ден, когато ме видял, че той нарочно увлякъл Хенри в комар, за да го вкара в дългове и да го склони да ме продаде, и че няма да отстъпи пред моите плачове и капризи.
И аз се подчиних, защото ръцете ми бяха вързани. Децата ми бяха под неговата власт и винаги, когато се опитвах да се противя, той ме заплашваше, че ще ги продаде, и аз правех, каквото той пожелаеше. О, какъв страшен живот! Сърцето ми се късаше от болка. Аз продължавах безкрайно много да обичам Хенри въпреки нещастието си, а бях принудена да търпя човека, когото ненавиждах. Преди с радост четях пред Хенри, играех и танцувах с него и му пеех, а всичко това, което правех за Бътлър, беше за мене истинско мъчение, но не смеех да му откажа нищо. С децата той се държеше заповеднически и грубо. Елиза беше кротко дете, но Хенри беше непокорен като баща си и никому не отстъпваше. Бътлър непрестанно му се караше и аз живеех в постоянен страх за детето. Опитвах се да внуша на Хенри уважение към Бътлър, гледах да не се срещат много… Но нищо не помогна — той продаде и двете ми деца. Един ден ме заведе на езда и когато се върнах, децата ги нямаше. Каза ми, че ги е продал и ми показа парите, които бе получил — цената на тяхната кръв. Стори ми се, че всичко за мен е свършено. Изпаднах в ярост и проклинах и бога, и хората. Изглежда, че дори и Бътлър се изплаши, но не отстъпи. Той повтори, че е продал децата, но че от мене зависи дали да ги видя отново и че те ще страдат още повече, ако не се вразумя.
Какво можех, да направя? Заради децата си жената е готова на всичко. Той ме накара да се покоря и да се усмиря. Подлъгваше ме с надежди, че може би ще откупи децата и така изминаха няколко седмици. Един ден излязох да се разходя и минах покрай затвора. Пред вратата се беше събрала тълпа. До ушите ми стигна детски вик и отведнъж видях как моят Хенри се изскубна от ръцете на няколко души, които го държаха, с рев изтича при мен и се вкопчи в полата ми. Хората, които го гонеха, ругаеха ужасно, а единият от тях, чието лице няма никога да забравя, му каза, че няма да допусне да му избяга; закани се, че щял да отиде с него в затвора и да му даде такъв урок, който никога нямало да забрави. Аз ги молех и увещавах да не вземат детето ми, но те само ми се изсмяха. Горкото дете плачеше и ме гледаше в очите. То толкова здраво се държеше за мене, че когато най-после успяха да го издърпат, половината от полата ми остана в ръцете му. Когато го отвеждаха, то непрекъснато пищеше: „Мамо! Мамо! Мамо!“ Стори ми се, че един човек от тълпата ме гледаше със съчувствие. Аз му предложих всичките пари, които имах, само да се застъпи за детето, но той поклати отрицателно глава и каза, че господарят на Хенри разправял, че откакто купил детето, то винаги проявявало нахалство и непокорност и че е решил веднъж завинаги да пречупи упоритостта му. Аз се извърнах и побягнах; през целия път ми се струваше, че чувам писъка на детето си. Влязох тичешком задъхана в къщи и заварих в салона Бътлър. Молих го да се намеси и спаси Хенри. Но той ми се изсмя и отвърна, че детето си било получило заслуженото: упоритостта му трябвало да се пречупи и колкото по- рано, толкова по-добре за него. Какво друго съм могла да очаквам!.
Стори ми се в този момент, че нещо се пръсна в главата ми. Притъмня ми пред очите и изпаднах в ярост. Спомням си само, че зърнах голям остър, ловджийски нож на масата, че го грабнах и се хвърлих върху Бътлър… После всичко потъна в мрака и не знам какво е станало с мене в продължение на много и много дни…
Когато дойдох на себе си, се намерих в една приятна стая. Но това не беше моята стая. Гледаше ме стара негърка, навестяваше ме и един лекар. Въобще за мене се полагаха всички грижи. След време разбрах, че Бътлър е отишъл някъде и ме е оставил в тази къща, за да бъда продадена. И затова бяха всичките тези грижи около мене.
Исках да умра и се надявах, че не ще оздравея, но въпреки това треската ми премина, започнах да се съвземам и накрая се изправих на крака. Тогава почнаха всеки ден да ме карат да се докарвам; идваха мъже, стояха, пушеха пури, разглеждаха ме, задаваха въпроси и спореха за цената.
Но аз бях толкова мрачна и мълчалива, че никой не искаше да ме купи. Заплашиха ме с бой, ако не стана по-весела и ако не се постарая да изглеждам по-приятна. Най-после един ден дойде някакъв джентълмен на име Стюарт. Той, изглежда, ме съжали. Почувствува, че нещо ужасно тежи на сърцето ми. Той идва при мене много пъти и най-накрая ме убеди да му разкажа мъката си. Той ме купи и ми обеща да направи всичко, което е по силите му, за да ми възвърне децата. Той отиде в този дом, в който му бяха казали, че се намира Хенри, но оттам разбрал, че е бил продаден на един плантатор някъде по Бисерната река. И това беше последното известие, което получих за детето си… После той потърси дъщеря ми — тя живееше при една стара жена. Стюарт й предложил огромна сума, но не му я продали. Като разбрал, че Стюарт иска да я купи заради мене, Бътлър беше наредил да ми съобщят, че никога няма да я видя… Капитан Стюарт беше много мил с мене. Той притежаваше прекрасна плантация, в която ме заведе да живея. След година ни се роди син. Колко много го обичах! И колко приличаше това малко същество на моя нещастен Хенри!
Но аз се бях решила — да, твърдо бях решила да не го оставя да порасне! То беше само на две седмици — взех го на ръце, целунах го и заплаках над него; после му дадох опиум и го притиснах до гърдите си, докато заспа навеки. О, как го оплаквах и как жалеех по него! Никой не се усъмни в това, че по погрешка съм му дала опиум. А това е едно от малкото неща, за които не съжалявам и до днес. Какво по-хубаво от смъртта можех да дам на горкото дете? След това отново ме продадоха. Минавах от ръка на ръка, докато повехнах и се появиха бръчки по лицето ми. И на всичко отгоре ме хвана треска… Тогава ме купи този злодей и ме доведе тука…
Каси замлъкна. Тя беше разказала живота си бързо и възбудено: понякога говореше на Том, а понякога изглеждаше като че говори на себе си. В думите й имаше толкова страст и такава покоряваща сила, че Том забрави болките от раните си и като се приповдигна на единия си лакът, я гледаше как крачи с развети коси от единия до другия ъгъл на навеса. Отведнъж, тя се спря.
— Ти ми разправяш — поде наново тя, — че имало бог, бог, който гледал на земята и виждал всичко, каквото се върши. Но защо той допуска тези нещастия?… Не, аз няма да дочакам неговата помощ… Аз сама ще отмъстя за себе си и за своите деца… и то скоро. — Тя стисна юмрук, а в уморените й черни очи проблясна пламъкът на безумие. — Ще го изпратя там, където му е мястото! А мене и жива да ме изгорят, ми е все едно!
След няколко мига нейната възбуденост премина: успокоена, тя се приближи бавно до Том:
— С какво мога да ти помогна, нещастни човече? Искаш ли още вода?
Нежният и състрадателен тон, който прозвуча в думите й, добродушният й израз бяха в пълен контраст с предишната й свирепост.
Том пи вода и я погледна, сякаш искаше да й каже нещо, но Каси го прекъсна с решително движение:
— Не, не бива да говориш. Бедният! Опитай се, ако можеш, да заспиш.
Каси постави водата близо до него, поправи постелята, за да му бъде по-удобно, и излезе.
Глава XXXV
ЗНАМЕНИЕ
Дневната стая в къщата на Легри беше обширна и дълга, с грамадна камина. Някогашните скъпи и пъстри тапети сега висяха изпокъсани, разлепени и избелели по влажните стени. В стаята се носеше противен дъх на влага, мръсотия и гнилост, които обикновено са характерни за изоставените стари къщи. По тапетите личаха мръсни петна от бира и вино, виждаха се бележки с тебешир и дълги редици от цифри, сякаш някой се бе упражнявал в смятане. В камината имаше мангал с разпалени дървени въглища, защото в тази огромна стая, дори когато времето беше топло, вечер ставаше влажно и студено. Освен това Легри искаше да има откъде да пали пурите си и къде да стопля вода за пунш. Червеникавата светлина, която
