идваше от камината, огряваше невероятното и безнадеждно безредие в стаята разхвърляни навсякъде, лежаха седла, юзди и различни конски хамути, камшици, палта и различни други дрехи и между всичко това се разполагаха на воля познатите ни вече кучета.
Легри си приготвяше пунш, като сипваше топла вода от очукана и разкривена кана в една чаша, и си мърмореше:
— Дявол да го вземе този Самбо! Насъска ме срещу новите работници точно в разгара на работата. Ето този няма да бъде годен за работа поне една седмица.
— Ти все такива ги вършиш! — каза някой зад него. Това бе Каси, която се бе промъкнала незабелязано в стаята и бе го чула да говори на себе си.
— Вещице, пак ли си се върнала, а?
— Да, върнах се — отвърна тя с безразличие. — Имам да свърша някои свои работи.
— Лъжеш, мръснице! Помни какво съм ти казал — или се дръж както трябва, или стой при негрите и се храни и работи заедно с тях.
— Хиляди пъти предпочитам да живея в най-мръсната дупка в селището при негрите, отколкото да бъда газена под твоя ботуш.
— И все пак така е — изръмжа Легри свирепо и я хвана за ръката. — За щастие ти си още под моя ботуш.
— Внимавай, Саймън Легри! — извика жената и очите й светнаха. В дивия й като на обезумял човек поглед имаше нещо страшно. — Ти се боиш от мене — добави тя, като отмерваше всяка своя дума. — И имаш право да Се страхуваш. В мене се е вселил дяволът!
Каси изсъска шепнешком последните думи в ухото му.
— Махни се! — каза Легри и я блъсна. Той гледаше уплашено. — Слушай, Каси, защо да не бъдем приятели както преди?
— Както преди! — каза тя с горчивина и не можа да продължи, задавена от гняв.
Каси винаги имаше силно влияние върху Легри — онова влияние, с което силната и чувствена жена може да се наложи и на най-грубия мъж. Напоследък обаче поради отвратителния гнет на робството и тя ставаше все по-раздразнителна и невъздържана. Понякога избухванията й достигаха до лудост. Легри изпитваше действителен страх — този страх, който обикновено грубите и невежи хора изпитват пред вида на умопобъркани. Когато Легри доведе Емелин в къщи, целият тлеещ жар на женското чувство, застинал в сърцето на Каси, избухна с буйна сила. Тя застана на страната на момичето. Последва остра кавга между нея и Легри. В гнева си Легри я заплаши, че ще я прати да работи на полето, ако не се вразуми. Каси заяви с гордо презрение, че е съгласна да отиде на полето. И както вече видяхме, тя работи на полето този ден, за да покаже презрението си към заплахите му.
През целия ден Легри беше неспокоен. Мисълта за Каси не го напускаше. Когато тя постави кошницата си на кантара, той я заговори полупрезрително-полупримирително с надеждата, че тя може да отстъпи, но Каси му отвърна с пренебрежение.
Жестокото отнасяне с нещастния Том я озлоби още повече и тя последва Легри в къщата, не за да се върне при него, а за да го наругае за неговата жестокост.
— Каси бих желал да се държиш по-прилично — заговори Легри.
— Кой, ти ли ми говориш за прилично, държане? Виж се ти какво правиш! Та ти нямаш достатъчно ум в главата да разбереш, че не бива да унищожаваш един от най-добрите си работници, и то в разгара на работата… Само защото си дяволски избухлив.
— Вярно е, глупаво постъпих, че допуснах тази кавга — отговори Легри. — Но когато този негър почна да упорствува, трябваше да го смажа.
— Мисля, че няма да успееш.
— Няма ли? — избухна Легри и скочи. — Ще видим. Той няма да е първият негър, с когото съм се справил. Здрава кост няма да остане у него, но той ще се покори!
В този миг вратата се отвори и влезе Самбо. Той пристъпи, като се кланяше, и подаде нещо, завито в хартия.
— Какво е това, куче недно? — запита Легри.
— Магия, господарю!
— Какво?
— Нещо, което негрите получават от магьосниците. Който го носи, не чувствува болка, когато го бият. Беше вързано около врата му с червена връв.
Легри като повечето невежи и жестоки хора беше суеверен. Той взе хартията и със страх я разгъна.
Изпадна един сребърен долар, а дълга къдрица от златиста коса като жива се уви около пръстите на Легри.
— Проклятие! — изрева, той в пристъп на ярост, затропа с крак по пода, като се мъчеше да отърси от пръстите си къдрицата, която сякаш изгаряше пръстите му. — Къде я намери? Откъде я взе? Махни я! Изгори я! Изгори я! — викаше той и като издърпа косите от ръката си, ги хвърли върху жарта. — Защо си ми ги донесъл?
Самбо стоеше вцепенен, със зяпнали уста, а Каси, която се готвеше да излезе, се спря и погледна към Легри с истинско недоумение.
–, Да не си ми донесъл вече такива дяволски неща! — каза Легри и заплаши с юмрук Самбо, който побягна към вратата. Легри се наведе, взе сребърния долар и го запрати към прозореца. Монетата пръсна стъклото на парчета и изчезна в тъмнината.
Самбо беше доволен, че можа да се измъкне от стаята. Легри сякаш се почувствува малко засрамен от уплахата си, седна на стола и мълчаливо започна да сърба пунша си. В това време Каси се измъкна незабелязано от стаята, за да отиде да навести нещастния Том, за което вече разказахме.
Но какво беше станало с Легри? И какво има в една обикновена къдрица руса коса, та предизвика ужас в този човек, свикнал с всякакъв род жестокости? За да отговорим на този въпрос, трябва да запознаем читателя с неговото минало.
Било е време, когато коравосърдечният и покварен сега човек е бил притискан в прегръдките на майка си, люлян й приспиван с песни. Майка му, мила и кротка русокоса жена, го отгледала с търпение и любов. Но баща му бе жесток и коравосърдечен и той тръгна по неговите стъпки. Въпреки съветите на майка си той се прояви като буен, необуздан и деспотичен. Без да вземе нейното съгласие, той още малък се откъсна от нея и отиде да търси щастието си по моретата. Легри се завърна само веднъж в родния си дом. Майката, със сърце преизпълнено от любов и копнеж по единственото си дете, не можеше да се отдели от него, тя го молеше и заклинаше да се откаже от греховния живот и да тръгне по правия път.
Легри се трогна, сърцето му трепна, той се поколеба, но буйният груб характер надделя. Той продължи да пие и буйствува повече от преди, за да задуши съвестта си. Веднъж нощем, когато нещастната му майка в пристъп на отчаяние падна на колене пред него, той я блъсна безчувствено на земята и избяга на парахода. След това Саймън дълго време не чу нищо за майка си, но една нощ, когато гуляеше с пияни приятели, някой му подаде писмо. Той го отвори и от него изпадна една дълга къдрица руса коса, която се уви около пръстите му. В писмото му съобщаваха, че майка му е умряла и че преди смъртта си му бе простила и го бе благословила.
Легри хвърли в огъня писмото й изгори къдрицата коса. Но когато тя пламна, той с ужас си помисли за вечния огън, който го очаква в ада… Той се опита да заличи спомена за това с пиянство и весели, оргии. Но често в тишината на нощта, когато оставаше сам с неспокойната си съвест, до него се изправяше бледият призрак на майка му, той чувствуваше как къдрицата коса се увива около пръстите му и целият облян в студена пот, скачаше ужасен от леглото.
— Проклятие! — мърмореше Легри на себе си, като сърбаше пунша. — Откъде го е взел? Тази къдрица приличаше толкова много на… Уф! Аз мислех, че вече всичко съм забравил… Проклятие! Не може нищо да се забрави… Но по дяволите!… Защо седя сам? Да повикам Емелин? Тя ме мрази — маймуна такава! Но аз ще я накарам да дойде!
Легри иЗлезе в обширното антре, през което се минаваше За горния етаж по извита и някога красива вътрешна стълба. Сега тук беше мръсно и мрачно и заприщено от захвърлени непотребни вещи и сандъци. Голите стълби се извиваха в мрака и не им се виждаше краят. През счупения прозорец над вратата
