проникваше бледа лунна светлина. Въздухът беше задушен и влажен като в подземие.
Легри се спря пред стълбата и се ослуша — някой пееше; това изглеждаше невероятно и зловещо в запустялата стара къща… А може би това идеше от възбудените му нерви… Пет! Какво е това?
Силен и трогателен глас пееше любимата песен на робите:
О, ще има плач и ридания, плач и ридания пред престола господен!
— Дяволите да я вземат! — изръмжа Легри. — Ще я удуша… Еми, Еми! — извика той грубо. Но само ехото на стените му отговори, сякаш му се подиграваше, а звънкият глас продължи:
Майки и деца ще се разделят, бащи и деца ще се разделят, ще се разделят навеки…
Легри се спря. Би го било срам да признае, но едри капки пот избиха по челото му и сърцето му заби от страх.
Стори му се дори, че нещо бяло се мярна и изчезна в мрака. Той се разтрепери пред мисълта, че призракът на майка му би могъл да се яви ненадейно пред очите му.
— Едно нещо знам сега — каза той на себе си, като се връщаше с неуверени стъпки в стаята. — Ще оставя на мира този негър. И за кой дявол ми беше тази проклета хартия! Сигурно съм омагьосан. Ето още треперя и цял съм в пот. Откъде ли е взел тази коса? Не, не може да бъде същата! Нали я изгорих! Изгорих я със собствените си ръце. Смешно е да се мисли, че тя може да възкръсне от мъртвите… Ей, стига сте спали, ставайте! — Легри ритна кучетата и подсвирна.
Но те го погледнаха със сънливите си очи и наново задрямаха.
— Ще извикам Самбо и Куимбо — си каза Легри. — Да попеят и поиграят дяволските си танци… да разсеят ужасните ми мисли.
Легри сложи шапката си, излезе на верандата и наду рога, с който обикновенно викаше двамата си черни надзиратели.
Когато Легри изпадаше в добро настроение, той често викаше тези важни персони Самбо и Куимбо при себе си и след като, ги разгорещеше с уиски, се забавляваше, като ги караше да пеят, да танцуват или да се борят — според настроението си.
Между един и два часа след полунощ Каси се връщаше в къщата след посещението си при Том и чу откъм дневната стая дивите викове, крясъци, писъци и песни, примесени с лаенето на кучетата.
Тя се изкачи на верандата и погледна вътре. Легри и двамата му надзиратели, безобразно пияни, пееха и се надвикваха, събаряха столовете и отвратително се пулеха и кривяха един на друг.
Каси опря малката си нежна ръка на прозореца и ги загледа втренчено. Черните й очи издаваха ярост, презрение и дива болка.
— Нима ще бъде грях да се отърве светът от такъв злодей! — си каза тя.
После бързо се върна обратно, влезе в къщи през задния вход, изкачи се по стълбата и потропа на вратата на Емелин.
Глава XXXVI
ЕМЕЛИН И КАСИ
Каси влезе и завари Емелин, побледняла от страх, да седи в най-отдалечения ъгъл на стаята. Девойката скочи изплашена, но като видя, че е Каси, се хвърли към нея, хвана я за ръката и й каза:
— О, Каси! Колко се радвам, че дойде! Боях се, че е… Да знаеш само, какъв ужасен шум се вдига долу цялата вечер!
— За жалост знам — каза Каси сухо. — Не за пръв път го чувам.
— Каси! Кажи, не можем ли да избягаме оттук? Все ми е едно къде — в блатата, при змиите, където и да е! Нима не можем да се денем някъде?
— Никъде — само в гроба! — отвърна Каси.
— Ти никога ли не си се опитвала да избягаш?
— Други се опитаха и видях как свършиха — отговори Каси.
— Готова съм да живея в блатата и да гриза кората на дърветата. От змиите не ме е страх. Предпочитам да живея сред тях, отколкото до този… — говореше Емелин развълнувано.
— Мнозина мислеха като тебе — отговори Каси. — Но в блатата дълго не можеш да останеш… Ще те надушат кучетата и ще те върнат, а после…
— Какво ще ми направят после? — Девойката я гледаше в очите и очакваше отговора й със затаен дъх:
— По-добре да попиташ какво не би ти направил — отговори Каси. — Той добре е изучил занаята си всред пиратите в Западна Индия… Няма да можеш да заспиш, ако ти разправя какво съм видяла и чула, как той се хвали понякога с подвизите си. Тук съм чувала писъци, които със седмици след това ечаха в ушите ми. Долу, при колибите, има едно място, където стърчи черно, прокълнато дърво, а земята около него е покрита цялата с черна пепел… Запитай когото и да било какво е имало там и ще видиш дали някой ще посмее да ти отговори.
— Какво искаш да кажеш?
— Не, няма да ти кажа. Страшно ми е дори да си помисля. И какво ще стане утре, ако Том продължи да упорствува както днес.
— Ужасно! — извика Емелин. По лицето й нямаше капка кръв.
— Каси, кажи ми какво да правя!
— Това, което аз направих: пий. Отначало аз също привикнах с мъка, но сега не мога, без да пия. Човек трябва да има някаква утеха — и като пийнеш, нещата около тебе не ти изглеждат толкова страшни.
— Моята майка ми е казвала никога да не пия — отвърна Емелин.
— Твоята майка ти е казвала — развълнувано каза Каси, като подчерта с горчивина думата майка. — Каква полза има от майт чините съвети. Купуват те и плащат за тебе — ти принадлежиш на този, който те е купил. Това е истината. Пий ракия, Емелин. Пий, колкото можеш, и ще ти стане по-леко.
— Каси, Каси, съжали ме.
— Да те съжаля!… Нима не те съжалявам? Нима аз нямам дъщеря. Бог знае къде е сега и кой й е господар. Навярно върви по пътя на майка си… И децата й ги чака същата участ. И няма край това вечно проклятие!
— По-добре да не бях се раждала — каза Емелин, като кършеше ръцете си.
— Отдавна го желая. И как го желая! Но нямам воля да посегна на живота си — отвърна Каси, устремила тъжния си и пълен с отчаяние поглед в тъмнината.
— Грешно е да се убиеш — каза Емелин.
— Но не е по-грешно от това, което правим всеки ден!
Емелин се извърна и закри лицето си с ръце.
Докато траеше този разговор, Легри, Мъртво пиян след оргията, заспа долу във всекидневната стая.
Сънят му беше тежък и трескав. До него застана забулена фигура и допря до челото му студената си мека ръка. Стори му се, че я познава въпреки воала. Той цял се разтрепери от ужас. После му се стори, че чувствува същата коса да се увива около пръстите му и след това около шията му и да я стяга, да я стяга. Не можеше да си поеме дъх. След това като че чу шепот, шепот който смрази кръвта му. Тогава се видя надвесен над страхотна пропаст, в смъртен ужас той се мъчеше да се задържи, да не падне, но черни ръце се протягаха и го дърпаха… Каси дойде зад него, изсмя се и го блъсна. И тогава пак се появи забулената фигура, отхвърли покривалото и откри лицето си. Беше майка му… Тя отвърна лице от него и той полетя в пропастта, все по-надолу, надолу всред пронизващите писъци, охкания, демонски смях… Легри се събуди.
Розовата светлина на спокойната утринна зора вече проникваше в стаята. Легри се събуди с ругатни на устата. Какво го интересува ежедневното чудо на зазоряването, златните и пурпурни лъчи? Като звяр той гледаше, без да вижда. Той се препъваше но стигна до ракията, напълни чашата и изпи половината.
— Прекарах страшна нощ — оплака се той на Каси, която тъкмо влизаше през отворената врата.
— Тепърва ще имаш много такива нощи — отвърна тя сухо.
— Какво искаш да кажеш с това, мръснице?
— Ще разбереш след някой друг ден — отвърна Каси все със същия тон. — Слушай, Саймън Легри, искам да ти дам един съвет.
