Дарове на любовта

— Аз пък съм на мнение, че грешите. Рейвън е много богата. Тя не се нуждае от парите ми.

— Нейният глад за богатство може би е ненаситен — както желанието й за секс.

Виктория се канеше да каже и още нещо, но неговите сиви очи потъмняха буреносно и предупредително. Николас даваше ясно да се разбере, че е чул достатъчно по въпроса за сексуалните наклонности на Рейвън. След малко тя добави:

— Има и още нещо, което трябва да знаете. Нещо, което се случи преди петнадесет години…

Блейн се премести по-близо до Рейвън, докато Ник танцуваше с Виктория.

— Никога не сме танцували заедно, нали? — прошепна той тихо и прелъстително.

Тя потрепера от тези думи, от тона им, от ужасните спомени за това какво означаваше той за нея. Навремето Рейвън Уинтър и Блейн Калхън не само че не танцуваха, но и нямаха срещи, нито пък разговаряха, с изключение на няколко общовати думи преди секса. А след това повечето от казаното бяха обиди.

— Танцувай с мен, Рейвън.

— Не.

— Добре, тогава защо не направим нещо друго? Нали това е паметна среща, защо не се помирим?

Беше повече от ясен. Но дори и нищо да не говореше, в очите му се четеше добре познатата настоятелна животинска страст. Блейн искаше да прави секс с нея, тук, сега. Къде? — чудеше се Рейвън. Зад някоя плюшена завеса? Може би горе, в неговия или в нейния апартамент?

— Не гледай толкова шокирано. Знаеш, че винаги съм те желаел. А сега си още по-красива, по-секси. Винаги сме били толкова добри заедно, помниш ли?

„Добри заедно“? Нещо дълбоко в нея се преобърна и тлеещата жарава избухна в болезнени пламъци. През годините, последвали мига, в който бе отдала с радост девствеността си на Блейн, имаше множество моменти, особено в началото, когато сякаш наистина долавяше нежност у своите любовници. Но Рейвън скоро откри, че това бяха само измамни лъжи. Нейните зрели любовници я засипваха, особено в началото, с внимание, но всъщност не бяха по-различни от Блейн. Искаха я единствено за удоволствие — с груба, отчаяна и настоятелна страст.

Блейн никога не се и опита да бъде нежен. Сега Рейвън осъзна, че с разголеното си желание към нея всъщност той бе най-честният от мъжете в живота й.

Но двамата не бяха „добри заедно“. Единствено той се чувстваше добре. А с всички останали след него Рейвън усещаше още по-голяма празнота, изолация и самота.

— Хайде, скъпа — настояваше Блейн, изоставил заучената игра на нежност. — Хайде.

— Не.

Тя се загледа в танцуващите Виктория и Ник. Чувстваше се все по-ужасно. Виктория без съмнение щеше да разкаже на кавалера си всичко, без да му спести и най-горчивата подробност. Здравото мускулесто тяло на Ник се извиваше грациозно и чувствено, доказвайки красноречиво, че той притежава усет за съвместните движения на женското и мъжкото тяло. Рейвън осъзна, че за хрониката на нейните престъпления оше не бе станало дума, но явно Виктория това щеше да се случи всеки момент. Тя щеше да го узнае веднага, щом Ник целият се сгърчеше от отвращение.

— Мислиш, че любовникът ти ще има нещо против? — продължаваше натиска си Блейн.

„Не — мислеше си Рейвън. — Не и когато Виктория довърши обработката му с факти от моята младост.“

— Да. Няма да бъде съгласен. И вероятно ще те убие с голи ръце — след кратко колебание Рейвън се осмели да отговори накрая.

Ник последва Виктория към масата, със спокойно и непроницаемо лице.

„Той знае всичко“, мислеше си Рейвън. Никакви пари не биха го накарали да остане и да се преструва, че още го е грижа за нея. Бе твърде горд. Не бе от мъжете, които понасяха да ги правят на глупаци. Може би просто щеше да мине покрай масата и да продължи към вратата на балната зала… Би понесла по-леко това, отколкото неговия осъдителен поглед.

Но Ник спря до масата и й се усмихна.

— Да танцуваме, Рейвън.

Той я поведе към един по-отдалечен и тъмен ъгъл на дансинга. Дори и там, далече от любопитните погледи, той настоя да танцуват като любовници. Придърпа нейните крехки ръце около шията си и я прегърна през кръста.

Телата им не се докосваха. Не бе необходимо. Бяха улегнала и убедителна двойка, а не тайни любовници. Интимността си проявяваха насаме, а не на места, където любопитните погледи се опитваха да ги следят навсякъде.

Докато се поклащаха нежно под звуците на романтичната мелодия, Ник чувстваше напрежението на мълчаливата жена в ръцете си. Тя бе скована, изплашена и изпълнена с очакване.

— Имах интересен разговор с Виктория — каза той накрая. — Рейвън, погледни ме.

Той изчака търпеливо наведената към гърдите му глава да последва неговата настоятелна молба.

— Искаш ли да знаеш какво каза тя?

— Сигурна съм, че знам.

— Тогава ти ми кажи.

Той я обгръщаше нежно с ръце и с тъмните си сребристи очи, които нямаха никакво намерение да я пуснат. Рейвън постепенно започна да се чувства по-свободна от всякога.

— Разказала ти е, че съм била много бедна, че за нейно най-голямо съжаление съм живеела с майка си в тяхното имение и че всички са ме мразели.

— Но защо? Защо всички да те мразят? Защо изобщо някой да те мрази?

Неговата нежност я накара да потрепери и да му признае.

— Предполагам, защото бях различна. Те бяха богати, а аз не. Моите дрехи бяха втора употреба, а техните носеха марките на най-известните моделиери в света. И, разбира се, името ми.

— Какво му е на името ти?

— Било грозно. Наричаха ме птица на смъртта… плачеща върба.

Бясна ярост се надигна в Ник, разбрал колко наранена беше тя от безпощадните обиди. Някакъв властен и примитивен инстинкт го подтикваше да ги унищожи всички — незабавно! Но нещо още по-силно усмиряваше боеца в него и когато заговори отново, в гласа му се усещаше единствено безкрайна нежност.

— Рейвън, както и Уилоу, са много красиви имена. Всъщност те подхождат напълно на красавицата с гарвановочерна коса, която е крехка и нежна като плачеща върба.

— Благодаря — прошепна тя и за секунда само забрави своя срам… и своята болка. Но бързо си спомни непроницаемата сериозност на неговото лице след танца с Виктория. — Какво ти каза Виктория?

— Смятала, че сигурно имам голямо самочувствие относно своята сексуалност, след като се намирам в една стая с толкова мъже, които са били твои любовници.

Главата на Рейвън понечи да клюмне пак, но той я подпря с пръста си и изчака.

— Те никога не са били любовници — каза тя глухо. — Да, спала съм — правих секс — с повечето мъже в тази зала. Те бяха тийнейджъри, а аз…

— Самотна? Също както сега? И търсиш любовта точно където не трябва?

— Не се гордея със стореното, Ник.

— Те не трябва да се гордеят.

— Бяхме тийнейджъри.

— Това може да е извинение за хормоните, но не и за жестокостта. За жестокостта никога няма извинение.

Боецът в него бе готов да се сражава отново. Този път наистина се намираше на ръба на яростта, която се прокрадна и в гласа му.

— Защо сме тук, Рейвън?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа: защо те интересува какво мислят тези хора за теб? Не ти трябва тяхното одобрение,