— Не, но бих желала да отида.
Рейвън знаеше, че Лорън ще се радва на нейното присъствие, но не спомена нищо затова.
— Тя и аз трябва да убедим Джейсън да не променя щастливия край на книгата — каза Рейвън, отмятайки назад все още разбърканата си след любовната нощ коса. — Звъняла съм й вече два пъти и следователно трябва да си спомня номера.
— Силна зрителна памет.
— Беше. Колкото по-остарявам, толкова повече изпитвам чувството, че съм изскочила случайно от някой филм.
— Да потърсим в указателя? Или Лорън Синклер е псевдоним?
— Псевдоним е. Знам и нейното истинско име. Но тя толкова държи да не бъде обезпокоявана от никого, че се съмнявам да я има в указателите.
— Спирам да задавам въпроси, за да можеш да помислиш. Всъщност ще отида да се обадя от телефона в другата спалня. А после мога ли да се присъединя към тебе в банята?
— Да… моля.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Рейвън бе сигурна, че си спомня правилно телефонния номер, но когато никой не вдигна слушалката, реши за всеки случай да направи справка и с указателя на Кодиак. Както предполагаше обаче, в него нямаше името нито на Лорън Синклер, нито на Мерилин Пиърс, а и сигурно авторката отдавна пътуваше за Лос Анджелис.
Накрая Рейвън позвъни в офиса си и остави на секретарката съобщение, че утре вероятно няма да бъде на работа и затова я моли да отмени всички предвидени за деня срещи.
Когато приключи, отиде до прозореца и се загледа в битката между вятъра и снега. Навън вероятно бе страшно студено, но Рейвън се чувстваше сгряна и щастлива за пръв път през целия й живот досега.
Ник също съзерцаваше драмата навън, изпълнен с чудна топлина и радостно чувство. Набра телефона в Бел Еър и очаквайки да чуе гласа на някой от родителите си, се питаше дали ще доловят явното задоволство в тона му.
В слушалката обаче прозвуча гласът на неговата дванадесетгодишна дъщеря. Саманта си бе вкъщи, което означаваше, че Деандра е отложила срещата си с тях. Ник отново изпита силен гняв към Деандра и всеотдайна любов към Саманта. И двете му дъщери бяха предадени от майка си, но само Саманта — по- голямата — имаше спомени за това.
— Хей, здрасти.
— Татко!
— Какво става? — мина той директно на въпроса, защото това бе най-добрият подход за водене на разговор с неговата чувствителна дъщеря.
— Каза, че била настинала — отговори след секунда момичето и бързо вметна: — Гласът й наистина звучеше пресипнало.
В него отново се надигна омраза, слушайки как Саманта защитава майката, която я бе изоставила преди години и още продължаваше да я пренебрегва. Дъщеря му не изпитваше гняв срещу майка си, въпреки че през последните няколко години сякаш започваше да осъзнава вината й. Сега тя понякога посрещаше по- скоро с облекчение, отколкото с разочарование отложените задължителни срещи.
Ник очакваше с нетърпение деня, когато момичетата сами щяха да решат вече да не посещават майка си. Той отдавна би направил вместо тях този избор, но знаеше че не трябва да им внушава нищо. Една забрана щеше да направи Деандра още по-желана в техните очи. Ник само се молеше децата му да открият сами каква е тяхната майка — студена и безсърдечна.
— Добре ли си, скъпа?
— Да. Играя канаста с дядо и баба.
Ник се усмихна. Не знаеше как щеше да отгледа дъщерите си, ако не бяха родителите му, които обичаха децата толкова, колкото и той самият.
— Печелиш ли?
От другата страна се разнесе младежки смях.
— Не! Печели баба, разбира се.
— Разбира се — откликна Ник. Това си бе семейна традиция. Баба винаги печелеше на канаста и никой не очакваше да се случи нещо по-различно.
— Къде е Мел?
— У Джесика.
Ник не се изненада. По принцип Саманта винаги си беше вкъщи за неделното свиждане с майка си. Но десетгодишната Мелъди, която никога нямаше да бъде родена, ако това зависеше от Деандра, нямаше такава потребност. Момичето гледаше на майка си като на повече или по-малко случаен натрапник в света, който вече бе зает от огромната любов на нейните баща, дядо, баба и сестра.
— Връщаш ли си, татко?
— Не — призна с тон на извинение Ник, който искрено желаеше сега да бъде с дъщеря си. — Всъщност изглежда няма да си бъда вкъщи чак до утре след обяд, а дори и по-късно. Искаш ли да знаеш защо?
— Да.
— Защото съвсем неочаквано над Чикаго се изви снежна буря.
— Сняг?
Ник се усмихна на ентусиазма в гласа на Саманта. И двете момичета обожаваха снега. През последните няколко години сестрите прекарваха коледните празници в „Идън“ на езерото Тахо, където лудуваха до насита в преспите, пързаляха се с шейни и вкъщи се наливаха с какао, докато гледаха стелещия се навън сняг.
— Бих желал сега да беше тук — каза Ник нежно. — Знаеш ли как се чувствам?
— Как?
— Като в една от твоите топки, която някой току-що е ритнал добре.
— Не добре, а чисто!
— Много чисто — съгласи се Ник, замислен за колекцията от стъклени топки на децата си. Те всичките им бяха подарени от него на връщане от важни пътувания, свързани със строителството на неговите хотели в Тахо, Аспен, Шамоникс и Гстаад. Всъщност бащата си даваше сметка, че дъщерите му се нуждаеха много повече от дарове на любовта отколкото от вещи, и след този уикенд в Чикаго най-голямото щастие за тях отново щяха да бъдат усмивката и прегръдката му.
Ник изобщо не бе планирал да се връща с подаръци от Чикаго, но сега сърцето му нашепваше нещо твърде рисковано: „Можеш да им занесеш най-прекрасния подарък, който изобщо не си възнамерявал да подаряваш — майка“.
— Татко?
— Да, скъпа? — обърна се той нежно към дъщерята, която се нуждаеше от майка, защото се превръщаше прекалено бързо в малка жена.
— В очите на баба се чете онзи поглед, с който винаги се готви да ми нанесе следващия си удар.
Ник се засмя.
— Бягай тогава. Обичам те, скъпа. Ще се видим утре вечер.
Той я предупреди какво да направи: да свърши с телефонните разговори и да го чака в банята. Защо не го послуша? Нима не бе разбрала, че от любовниците се измъква единствено
