нощ.
В душата й отново настана сковаващ студ и само в очите блестяха парещи сълзи. Никой никога не бе виждал Рейвън да плаче и тя нямаше намерение да позволи именно на Ник да види болката й, още повече точно сега. Водната струя щеше да заличи навреме следите от сълзи, макар че той едва ли възнамеряваше да я гледа в лицето. За него имаше по-важни неща, явно удоволствия, над които сигурно щеше да концентрира усилията си.
И тогава, отдръпвайки се от вратата, Рейвън осъзна, че искаше той да я докосва и да я люби.
„Искаш да прави любов с тебе, нали?“ — ехидно я попита един вътрешен глас.
„Да! Знам, че всичко е само един каприз, илюзия, която ще се стопи като снега. Но докато трае всичко това, аз ще продължавам да се преструвам…“
— Рейвън?
Намираше се по средата на хола и твърде далече от спасителния душ, който трябваше да прикрие издайническите сълзи. Тя не можеше да се извърне, както и не можеше да му нареди къде да застане, или пък да спре пръстите му, които повдигнаха брадичката й и докоснаха страните й.
— Сигурен съм, че каквото и да си чула, не си го разбрала правилно. Повтори ми думите, които съм казал, моля те.
— Мисля, че ти разговаряше със своята приятелка или… съпруга.
— Няма приятелка и няма никаква съпруга. — Ник се загледа в нейните натъжени очи. Тя се страхуваше, че има друга жена, на която той е казал: „Обичам те“ по телефона. Следователно той не й беше безразличен. Сърцето му се изпълни с опасно усещане за щастие. Рейвън искаше да бъде негова приятелка и дори негова съпруга. Трябваше само да й каже, че може да бъде и двете, и да я попита дали и тя би искала това. Ник обаче потисна скритите си желания, спомняйки си за децата си, чиито сърца можеха да бъдат наранени. — Говорих с дъщеря си.
— Дъщеря ти?
— Да. Имам две дъщери. Саманта, с която разговарях, е на дванадесет години, а другата — на девет. Две дъщери, Рейвън, но никаква приятелка, нито пък съпруга.
— Тя починала ли е?
Ник се изсмя кратко, но с горчивина.
— Не. Всъщност моята бивша съпруга си е съвсем жива.
— Наранила те е много силно.
— Мене не. Нарани моите две дъщери.
— О-о…
Това възклицание му говореше повече от всяка друга дума. Тя наистина се тревожеше за него, но още по-присърце приемаше самата мисъл, че Деандра е могла да причини болка на неговите дъщери.
„Тя сигурно ще ги обича“ — чу той сърцето си. Тази жена, изпитала такова разочарование от собствената си майка, можеше най-добре да разбере крехката чувствителност на малките момиченца.
„Но — предупреждаваше го един дълбок вътрешен глас — причиненото някога голямо зло на Рейвън я бе накарало да мисли и за други неща: богатство, живот в света на привилегиите и власт. Виктория бе казала: «Страстта на Рейвън към парите е ненаситна».“
Ник искате да привлече към себе си Рейвън, да й разкрие истината за себе си и дъщерите си и накрая да я помоли да влезе в техния свят на любов — завинаги. Но не бързаше ли много? Без съмнение той бе влюбен в нея, а вероятно и тя се влюбваше в него. Но засега маскарадът май трябваше да продължи.
Вместо да протегне ръцете си в прегръдка, Ник накара Рейвън да седне на дивана, а той остана прав. Това разстояние му бе необходимо, защото възнамеряваше да й разкаже внимателно обмислената и редактирана история за Деандра.
— Оженихме се шест месеца след завършването на колежа. Не беше импулсивен брак. Познавахме се от две години и бяхме обсъждали подробно желанието ни да имаме деца. Бяхме на седмото небе от щастие, или поне така мислех аз, когато шестнадесет месеца по-късно Саманта се роди. В мое присъствие Деандра бе прекрасна майка, но както открих после, тя просто идеално се е преструвала.
— Съжалявам — прошепна Рейвън, но Ник сякаш не я чу. Историята още не бе приключила.
— Около година след раждането на Сам решихме да имаме ново дете. Деандра особено силно настояваше за това. Никога не съм бил диктатор, който би наложил волята си на една слаба и беззащитна жена. Вярвах искрено, че съпругата ми искаше не по-малко от мене деца и месец след месец страдаше, че нищо не се получава.
В желанието си да се успокои Ник пое дълбок дъх, но не успя да скрие бушуващите в него емоции.
Рейвън бе виждала и преди ярост и презрение в очите на бившите си любовници, отблъснати от нейната студенина, но тези чувства не бяха нищо в сравнение с гледката пред очите й сега. В опушеносивите очи на Ник гореше огън. Старателно прикриван до този момент, сега той топеше студената стомана, която заплашваше да се разлее и помете всичко изпречило се на пътя й.
— Ник? Слушам те — подкани го да продължи Рейвън.
Той се взираше невиждащо в далечината, но в душата му се прокрадна частица нежност, когато чу нейния загрижен и окуражителен глас.
— Един ден, когато Саманта навършваше три годинки, аз се върнах по-рано от работа. Тъкмо влизах, и телефонът иззвъня. Обаждаха се от лекарски кабинет, за да потвърдят записаните от Деандра часове за преглед следващата сутрин. Тя беше забременяла — въпреки спиралата, която бе носила през всичките тези месеци, преструвайки се на сломена от невъзможността да забременее. След този случай възнамеряваше да прекрати бременността и да се подложи на операция за прекъсване на тръбите.
Сърцето на Рейвън се изпълни с печал. Тя знаеше много добре какво означава да страдаш, предаден от най-близкия ти човек. Изпитвала го бе през целия си живот.
„Но защо?“ — запита се тя. — Как е могла Деандра да не иска това бебе? Това може би не е било импулсивно предателство, а добре обмислено и пресметнато… Може би тази жена е лъжела систематично, преструвайки се, че споделя неговите мечти за семейство…
За Рейвън отговорът бе много прост: Деандра е обичала твърде много мъжа си. Тя е искала на всяка цена да получи неговата любов, но не е желала да я споделя с никого другиго, нито дори с техните деца.
— Бил си й нужен само ти, Ник.
Той знаеше, че не е така. Деандра бе искала само неговите пари. Ето каква бе горчивата истина, въпреки че обяснението на Рейвън бе по-различно и доста учудващо. Но то бе нормално, защото тя не знаеше за неговото богатство, за хилядите бляскави неща, които парите му можеха да купят.
— Какво се случи после, Ник?
— Убедих я да роди детето.
Всъщност й бе платил, за да го стори. Формалностите по уреждането на развода бяха огромни, но напълно приемливи в сравнение със спестените бъдещи неприятности.
— Явно бракът ни бе приключил. Разделихме се официално в деня, когато Мелъди се роди.
— Мелъди…
Ник се усмихна.
— Това е най-подходящото име за нея. Тя върви по своя собствен път, но сърцето й пее от щастие и радост, които би желала да сподели с целия свят.
Гласът му трепна.
— Като си помисля какво щеше да се случи, ако онзи следобед не се бях прибрал по-рано…
— Но не се е случило, слава Богу — припомни тихо Рейвън, замислена за своето никога неродено братче или сестриче. После вдигна погледа си към него. — Кой се грижи за момичетата сега?
— Родителите ми. Живеем всички заедно. Днес Деандра трябваше да прекара деня с тях, но е отложила срещата в последната минута. Не й се случва за пръв път.
— Тя все още ли живее в Лос Анджелис?
— В Лос Анджелис, Палм бийч, Ню Йорк. Омъжи се за много влиятелен човек.
— Обичаш ли я още?
