салата „Цезар“. Но с гостенката си се колебаеше какво да направи. Изглеждаше така, сякаш се храни от време на време. Със сигурност гризеше ноктите си, а под старата дреха се криеше болезнено слабо телце.
— Тук всичко е прекрасно — вметна той, докато наблюдаваше как тя проучва менюто.
— Така е. Не съм много… Обикновено не обядвам.
— Тогава да поръчам ли само топли рулета и салата?
— Да — отговори тя с явно облекчение.
Погледът й неволно срещна неговия и едва сега Джейсън видя, че носеше само стъкла без диоптри. В нейните синьо-зелени очи не се четяха нито превземки, нито лъжа. Излъчваха естествен и неподправен блясък. Около тях се очертаваха тъмни кръгове, като че ли тя не бе спала от много дни, притеснявайки се от предстоящата ужасна схватка с него.
Джейсън осъзна, че една част от него също се бе притеснявала и искаше този маскарад да приключи по-скоро. Представяше си как Рейвън и истинската — бляскава и самоуверена — Лорън Синклер го връхлитат неочаквано и след като кимват за поздрав на седналата срещу него актриса го притискат да признае, че ще направи грешка, ако промени сюжетните линии и края на книгата.
Джейсън трудно би издържал до края на подобни сцени, но сега, когато се вглеждаше в сътрапезничката си, разбра че подобно нещо не го заплашва. Нямаше никакъв предварителен сценарий. Тя, тази по-различна жена и
Сексът присъстваше, но никога не се натрапваше. Създаваше се впечатлението, че авторката всъщност няма никакъв сексуален опит и се базира само на убеждението си, че правенето на любов е израз на върховното обединяване на сърцата, мислите, разума и душите на противоположни полове. В романите на Лорън Синклер сексът представляваше единствено дар на любовта, сладко удоволствие, идващо накрая, едва след като изборът е направен.
Хиляди въпроси измъчваха съзнанието на Джейсън. Беше се запалил да узнае знае всичко за нея. Защо пишеше такива романи? Защо бе такава, каквато бе? Къде е била след шестдесетте години? Искаше да опознае истинската Лорън Синклер, по-точно жената, скрита зад очилата си.
— Вашето истинско име е Мерилин Пиърс?
Холи се опитваше да укроти сърцето си, започнало да подскача още когато Рейвън предложи срещата с Джейсън, и оттогава ритъмът му се ускоряваше с всеки изминал ден, докато стигна границата, отвъд която повече не би издържало. Вълнението и сърцебиенето пречеха на съня и на храненето й е тя понякога се чудеше как изобщо можа да оцелее толкова време.
Но Холи оцеля. А докато таксито я отвеждаше от хотел „Бел Еър“ до студиото на „Голд стар“, тя реши, че ще се справи и по време на ужасната среща. Последните седемнадесет дни доказаха колко силно всъщност бе нейното слабичко тяло. Бе издържало без храна и сън, а сърцето й можеше да понесе и по- големи натоварвания.
И когато той, сякаш предчувствал нейното пристигане, я погледна така, сякаш я бе търсил през целия си живот, измъченото й сърце запърха, понесло на крилете си нейната самотна душа.
Този приказен сън вероятно бе просто едно от лицата на смъртта. И ето че той я питаше, с такова внимание, как да се обръща към нея, а тя желаеше, поне през краткото време на тази илюзия, да я нарича с пазеното в дълбока тайна име.
— Мерилин Пиърс е името ми по паспорт, но иначе ме наричайте Холи.
— Да не сте коледно бебе?
— Да — прошепна тя едва доловимо, учудена от нежността, с която той произнесе името й.
— И преди колко Коледи?
Холи почувства леко притеснение. Част от нея наистина вярваше, че е на тридесет и пет — възрастта на Мерилин Пиърс, ако бе жива. Част от нея наистина вярваше, че вече е стигнала годините, считани за средата на попрището жизнено…
— Холи? — Джейсън се обърна към нея, видял страданието в красивите й очи. Какво й причиняваше такава силна болка? И какво я принуждаваше да се крие зад златната си коса и маскировъчните очила?
Тя отново пътуваше към виденията на смъртта — минали и бъдещи, — но нежната загриженост в гласа му я върна към ужасното и същевременно приказно настояще.
— Да?
— За какво точно си мислехте?
— За нищо.
Холи се почувства виновна за лъжата си. Тя не искаше да лъже този човек и не можеше.
— Мислех си за отминали събития.
— Можете ли да ми разкажете нещо за тях? Моля ви.
Тя знаеше, че е невъзможно да сподели с когото и да било спомените за онази снежна вечер на Свети Валентин. Знаеше със сигурност, че ако някога изобщо започнеше да изброява неописуемите подробности от онзи ужас, натрупалата се в нея болка щеше да изскочи и да закрещи, без да може някога да спре. Тя нямаше веднага да умре, а само щеше да крещи и крещи — до последния си дъх. Холи знаеше, че нейните спомени за любимите лица, отчаяните молби и лудостта трябваше да останат завинаги погребани в нея. Нямаше право да споделя такова зло или такъв ужас.
— Не мога — отговори тя накрая.
Джейсън наблюдаваше състрадателно тъгата в погледа й и съжаляваше, че Холи не желаеше да говори пред него. Но тя трябваше да сподели с някого. Каквото и да бе, трябваше да излее душата си.
Но защо да споделя точно с него? С човека, чието решение да промени щастливия край на романа я бе накарало да изостави своето гнездо на романтични истории, в което тя явно намираше подслон?
Джейсън вече бе решил какво да отговори на Холи. Филмовата версия на „Даровете на любовта“ щеше да остане абсолютно идентична с нейната книга, бликаща от надежда за любов. Но кажеше ли й това веднага, тя навярно щеше да си тръгне, да изчезне така мистериозно, както се бе появила.
Той не желаеше тя да си отива. Необходимо му беше да види отново нейните прекрасни синьо-зелени очи, красивата усмивка, докоснала устните й, да чуе отново чувствените нотки в гласа й, когато говореше с толкова любов под напора на нежни спомени.
Джейсън всъщност искаше много повече. Човекът, чиято страст и всеотдайна енергия се изразходваха за неговите филми, а не за пищни и самоуверени жени, с които споделяше леглото си, искаше много повече от Холи… за Холи… и с Холи. Той копнееше за великолепния дар на любовта, така прекрасно описван от нея.
Внезапно надигналите се в него желания го шокираха. Коол винаги получаваше каквото поиска. Но никога нищо не му се поднасяше наготово. Винаги бе постигал триумф с работа, неуморна енергия, амбиция и самодисциплина.
Но никога преди не си бе пожелавал любов. И никога преди не се бе чувствал толкова безсилен. Колкото повече се взираше в замъглените и недопускащи го до себе си очи, толкова повече нарастваше усещането му за безпомощност.
И все пак в този неин поглед се бе прокраднала и смелост, и топлота, когато тя му бе признала, че нейното истинско име е Холи.
— Холи? — произнесе Джейсън с нотки на несвойствена емоционалност и нежен зов.
— Да?
„И ти ли го чувстваш?“ — питаше безмълвно сърцето му.
„Да“ — издайническите пламъчета в очите й побързаха да му отговорят.
Джейсън разбра, че тя бе почувствала магията, но това я ужасяваше, и реши да смени темата с по- безопасна.
— Никога не съм ходил в Аляска.
— Много е красиво.
— Ще ми разкажете ли за нея? Погледнете ме, моля ви! Холи?
