безжизненото телце се превърна в кученце. Черно-бялата му козина бе подсушена с езика на майката; носът му бе светлорозов от кислорода в кръвта, а опашчицата непрекъснато се поклащаше, за да балансира все още нестабилните крачки върху дебелата кърпа в кашона.
Накрая Лоурънс внимателно извади подсушеното кутре от родилния кашон и го премести в по-малък, където на сигурно и топло вече спеше другото новородено. Кети не оказа съпротива. По-късно, когато родеше всичките си бебета, тя щеше да се грижи за тяхната съдба, но засега имаше друга задача, на която бе подчинен и нейният майчински инстинкт.
Когато Лоурънс преместваше новороденото, Керълайн почувства между тях невидими вълни, привличащи ръцете им заедно да се протегнат към малкото същество и да го прегърнат нежно.
— Все още не трябва да вземаме кутретата — чу се млад и развълнуван гласец. Явно Лоурънс или някой родител бе обсъждал с децата проблема с отглеждането на кученцата. — Трябва да почакаме докато станат поне на една седмица.
— Точно така, Джени. — Лоурънс се усмихна на малкото момиченце, чиято къдрава руса косица се раздвижи в отговор. — Само ще ядосаме Кети, а ние не желаем това, нали?
— Не — и Джени поклати развълнувано главицата си.
След малко зелените очи на Лоурънс зашариха наоколо притеснени… докато открият Керълайн.
— Здравей. Значи успя.
— Да. По пътя спрях да купя малко сладкиши — вдигна тя свойствено рамене и посочи с поглед чиниите със сладкиши на близката маса. — Но доколкото се ориентирам в обстановката, те съвсем не са достатъчни.
— Вероятно няма такова нещо като достатъчно сладкиши — отвърна с усмивка домакинът. После, почувствал, че появата на гостенката му е почти толкова удивително, колкото и раждането на кутретата, се обърна към развълнуваното общество около себе си:
— Това е Керълайн.
През времето до предстоящата контракция на Кети, Керълайн се представи на останалите възрастни и поговори с децата, но нечий странно любопитен поглед я накара да почувства прилив на горещи вълни в тялото си.
Беше станала обект на неприкрито любопитство от страна на една красива блондинка, която още от далече си личеше, че е майката на Джени. Казваше се Айлийн и не носеше брачна халка. Ясно беше, че Айлийн се интересуваше от Лоурънс, а и имаше какво да му предложи: себе си — млада, красива, жизнена — и… своята русокоса дъщеря, малко момиченце, приличащо силно на изгубената дъщеря на Лоурънс.
Имаше ли нещо между Айлийн и Лоурънс? По неговото поведение не можеше да се каже нищо. Той се държеше с нея също толкова приятелски, но безпристрастно, както и с останалите родители.
„Такъв си е Лоурънс — мислеше си Керълайн. — Дори и да има нещо между него и Айлийн, той ще успее да го запази скрито и строго интимно.“
И точно тогава Керълайн почувства и друг изгарящ я поглед. Обърна се и срещна усмивката на тъмнозелените очи. В тях обаче съвсем не се четеше безпристрастност, а по-скоро послание — предназначено само за нея.
Дъхът й спря, мислите й бяха пометени нанякъде, а тялото й се изпълни с еуфорична и опияняваща топлина. Смаяна от видяното, Керълайн се опита да откликне със същата смела усмивка.
Той обаче вече гледаше в друга посока. Едно нетърпеливо хлапе се завря в неговите ръце, за да пита кога Кети ще роди следващото си бебе и… почти веднага започна самото раждане.
Много скоро Лоурънс отново потърси Керълайн с поглед, но страстта в него се бе превърнала в спомен, бе изчезнала като мираж. Сега той я гледаше приятелски усмихнато и сякаш я питаше дали би му помогнала — както в мъжкия гимнастически салон на средното училище в Моклипс. Керълайн пое свойски асистенството, изразяващо се в малки, но важни задачи, като да подава спринцовката, конците и тампоните.
— Имам други планове за тебе — предложи й Лоурънс докато наблюдаваше как поставя внимателно четвъртото кутре до неговите трима близнака.
— Добре.
— Някъде зад тази врата се намира един бял женски кокер шпаньол. Тя трябва да излезе навън за няколко минути, преди да си легне. Вероятно спи на едно от канапетата във всекидневната, но може вече да се е свила и на някоя от нейните възглавници на пода в спалнята.
— О, това поведение е доста смело, като се има предвид дейността, която кипи тук.
— Ако само знаеше, сигурно непременно щеше да поиска да се присъедини. Тя е вече на цели петнадесет години. Много е жизнена, но съвсем не чува — обясни й Лоурънс, опитвайки се да развесели с усмивка внезапно помръкналото лице на Керълайн. — Глухотата не я притеснява ни най-малко. Всъщност, според стопаните й, тя се бори с нея от години.
— Кокерката не е твое куче?
— Не. Нямам свои домашни любимци, а само гости, които остават при мене, докато собствениците им са на почивка или пък са изоставени и ние с партньорите ми им търсим дом.
Лоурънс разказа на Керълайн, че кокерът се казва Минди и след разходка има навика да довлича малки камъни със себе си, затова зад вратата сега има цяла купчина от тях.
— Докосването я стряска и плаши, ако преди това не е видяла човека или не го е подушила. Ако е още будна, позволи й първо да те види, а ако е заспала, подръж ръката си близо до носа й, за да се събуди от миризмата ти. И й говори. Може и да е глуха, но чете по устните — каза Лоурънс, когато Керълайн вече се запътваше към животинчето.
„Колко добър човек си, Лоурънс Елиът — мислеше си тя. — Сърдечен, учтив, внимателен и изтерзан.“
Трапезарията, изпълнена с аромата на прясно приготвените сладкиши и глъчката на въодушевените деца, излъчваше топлота и задушевност. Но след шумната веселба, студенината на всекидневната разкри на Керълайн истината: Лоурънс живееше напълно изолиран от света, отдал се единствено на неуморно търсене на златокосата си дъщеря.
Стаята порази Керълайн и с огромното си пространство. Високият таван и стените бяха направени предимно от стъкло — типичен избор за човек, прекарал години наред от живота си в затвор.
Студенината и липсата на каквато и да било украса сами по себе си също напомняха за затвор, бягство от който предлагаха единствено множеството книги, подредени по високите лавици, опасващи вътрешните стени на стаята. Лоурънс очевидно обичаше да чете — като самата Керълайн, която, хвърлила един поглед върху заглавията, откри, че неговите интереси са също толкова разнородни, колкото и нейните.
Тази обща черта помежду им предизвика странни емоции в нея. Ненадейно тя си представи как присъствието на двама души прогонва студенината и болезнената самота от същата всекидневна, с нейното оскъдно обзавеждане и иззиданата от камъни камина. Мъж и жена, седнали пред игривите пламъчета, четат книги, пият топъл шоколад, слушат ромола на сипещия се върху стъклените капаци дъжд и… сред целия този уют чифт тъмнозелени очи се вглеждат в нея, с онази жажда за интимност, която бе виждала и друг път…
„Стоп!“ — заповяда Керълайн на въображението си, което толкова безотговорно й надяна розови очила, и отново се върна към студенината, символизираща живота на Лоурънс Елиът. Сам. Заключен в собствените си спомени и отчаяно търсене. Да, наистина, понякога този благороден човек предлагаше опита и жилището си на децата и животните на други хора, но те му бяха само гости.
Въпреки няколкото издайнически камъчета, нямаше никакъв кокер шпаньол във всекидневната, както и в просторния кабинет, пълен със старателно подредени купища ветеринарни списания и множество книги. Нямаше го и в първата спалня, чието ярко обзавеждане я правеше много по-различна и по-топла от останалите стаи.
Това бе мястото, натъжи се Керълайн, което символизираше единственото спасение за него от затвора му… стаята, предназначена за Холи след нейното завръщане.
„О, Лоурънс. Трябва да живееш своя живот. Трябва да позволиш на нещо — на някого — да те
