Джейсън реши, че дрехата е доста симпатична и прилича на реликва от друга епоха, като самата нея. Създанието напомняше невинно дете, най-крехко цвете, обречено да бъде безпощадно пометено от променливите вълни на времето. Би изглеждала добре — на някоя горска поляна, прегърнала китарата си, да ниже балади за любовта. Но вместо в лоното на пасторалната действителност, това ефирно създание се намираше тук, при него, в забързаната империя на блясъка, чийто некоронован принц бе той.
Да, очевидно нейното присъствие бе плод на някакво ужасно недоразумение. И все пак Марго бе спазила обещанието си: неговата секретарка за следобеда бе пристигнала в кабинета му навреме, стискаше в ръката си бележник и очакваше да започнат работа.
Всяка една от десетките други секретарки на Джейсън Коол бе готова на всичко, за да прекара следобеда си с него. Какъв по-добър начин да бъде открита? Имаше ли друг по-влиятелен мъж в Холивуд?
Джейсън съзнаваше, че жената — видение пред очите му не изпитва никакво удоволствие от присъствието си при него, но че е решена да остане — въпреки всичко.
Наистина ли бе толкова страшен? Нима неговата заслужена репутация на безкомпромисен перфекционист от някои се възприемаше като жестокост?
Да, той наистина бе взискателен, много взискателен, но никога и пред никого не бе изгубвал търпение. Дори и сега, когато вътрешно се гневеше, че това деликатно цвете явно се страхува от него, Джейсън успя да запази гласа и усмивката си приятни и дружелюбни. Приближи към нея и поздрави.
— Здравейте. Моля, заповядайте. Дойдохте тъкмо навреме.
Под мълчаливите инструкции на носителя на академични награди режисьор, тя влезе в офиса и седна на един стол точно срещу неговото бюро. Джейсън видя ясно дълбоко изгризаните нокти на нейните разтреперани, бледи пръсти. В очите й — сложна смесица между зелено и синьо, също се четеше неувереност и това предизвика у него нов пристъп на ярост.
Трябваше да я успокои. Най-лесно и най-бързо щеше да постигне това, като й покажеше колко леко се работи с него. Като начало можеше да я накара да препише вече написаното и след това да продължи, но тогава тя би могла да изчезне в секретарския офис и да чака там, трепереща от страх, че той ще й открие грешки.
Джейсън нямаше да я пусне, преди да я убеди, че е нелепо да се страхува от него. Когато тя се появи, бе стигнал до средата на едно писмо, и просто щеше да й го продиктува докрая.
— Да се залавяме ли за работа?
Златната завеса се поклати в знак на съгласие и той предложи:
— Защо просто не ви продиктувам нещо?
Стори му се, че това я изненада, но тя бързо сведе глава и затърси химикалка в плетената си чанта, оставена на пода до нея. Явно я имаше някъде от шестдесетте години, тъй като бе доста протрита.
— Готови ли сме? — попита той, когато тя извади химикалка и отвори бележника. — О кей. Моля, напишете това: „Трябва да знаете, абстрахирайки се от моите права върху работата, че като цяло аз не съм много съгласен с творбата, върху която ще работя, за да съм склонен на някакви компромиси по отношение на нейния край…“
— Господин Коол? Съжалявам, че закъснях толкова!
Джейсън не погледна веднага към натрапницата, въпреки че нейните задъхани думи незабавно го прекъснаха. Видението пред него продължаваше да го хипнотизира, омайва и същевременно притеснява. Нежните пръсти с безпощадно изядени нокти стискаха химикалката толкова жестоко… и изписваха старателно и подробно продиктуваното, а не стенографски, както бе редно.
Когато накрая вдигна очи от бледите пръсти и погледна към вратата, Джейсън съзря една жена, която напълно отговаряше на задъхания глас. Бе облечена стилно и много красиво, а когато той внимателно я погледна с тъмносините си очи, върху лицето й чувството на срам бе сменено с невинна усмивка, изпълнена с надежда…
Ето я — задъхана, красива и несъмнено талантлива — неговата секретарка за следобеда.
Но тогава коя, по дяволите, бе жената, изписваща с толкова усилия неговите думи? Какъв бе този блед и русокос фантом от шестдесетте години? И защо нейният поглед изразяваше такова облекчение при вида на красивата особа на вратата?
— Коя сте вие? — обърна се Джейсън настоятелно към видението.
Тя отново го погледна, но сега в очите й страхът отстъпваше място на облекчението.
— Коя сте вие? — повтори той въпроса си, но вече с по-мек тон.
Едва сега Джейсън осъзна, че още не бе чул гласа й. На всички въпроси бе отговаряла мълчаливо, с изплашения си поглед.
Сега за пръв път проговори, с нежен и мелодичен глас:
— Аз съм Мерилин Пиърс… Лорън Синклер. — Холи вдигна рамене в знак на извинение към тъмносините очи, които се втренчиха невярващо в нея. Това я смути и тя потърси подкрепата на красивата жена до вратата — сякаш натрапницата можеше да й помогне с нещо.
— Това не е Рейвън — обади се Джейсън. — Попаднала е на снежна буря в Чикаго. Явно не съм разбрал правилно съобщението, което получих тази сутрин от нейния офис. Мислех, че е отказана цялата среща. Всъщност излиза, че само тя няма да присъства.
— Може би ще променим датата на срещата?
Джейсън разбра, че тя искаше точно това. Но ако се съгласеше, щеше ли да я види някога отново? Вероятно си мислеше, че вече е получила отговора на своето искане да се запази краят на нейната книга, защото всъщност той бе диктувал именно такова нещо и тя, като ученичка за назидание на всички, бе написала: „Не съм съвсем съгласен с творбата, върху която ще работя, за да съм склонен на някакви компромиси по отношение на нейния край“.
Но продиктуваното се отнасяше за съвсем различен проект. Джейсън я гледаше извинително, докато обмисляше какво да предприеме. Той рядко се извиняваше, а чувствата си обикновено пазеше за пред камерите, за някоя от множеството роли, спечелили награди на Академията.
Сега обаче той не играеше. Нежността му се съпровождаше от странни и непознати емоции. Необяснимата уязвимост пред Лорън Синклер го караше да си мисли дали пък тя не бе някоя невероятно талантлива актриса, преднамерено навлякла тези дрехи от шестдесетте, тъй като „Даровете на любовта“ се отнасяше именно към този период.
Той чакаше. Вниманието му обаче сякаш я обърка повече, отколкото яростта преди малко. Накрая погледна към красавицата, която трябваше да бъде негова секретарка за следобеда.
— Страхувам се, че съм се объркал. Обедът ми не е съвсем отложен, поради което няма да се нуждая от вас.
Бъдещата актриса превъзходно сдържа разочарованието си, като си тръгна усмихната, грациозно ситнейки с токчетата си. Наистина бе много добра и Джейсън реши на всяка цена да й направи пробни снимки.
— Не знаех коя сте. Писмото, което започнах да ви диктувам, няма нищо общо с „Даровете на любовта“ — обърна се той към Лорън Синклер, когато отново останаха сами. После с усмивка вметна: — Сигурно съм имал някакво предчувствие, че ще дойдете, защото не отказах резервациите за обеда.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джейсън бе запазил маса в Ловния клуб на „Бел Еър“. В този ден, когато Лос Анджелис се наводняваше с репортери от целия свят, обедът на някои знаменитости заплашваше да бъде развален както от доброжелатели, така и от журналисти, опитващи се в последната минута да изкопчат прогноза за наградите.
Клубът предлагаше пълно уединение, изисквано от богатите му и известни членове. Влизайки във великолепния, луксозен салон Джейсън бе приветстван от множество познати усмивки, но никой не го обезпокои с нищо повече.
Двамата с Холи се настаниха в едно наистина уединено сепаре. Заобикалящото ги безупречно чисто стъкло и огромните букети пред него създаваха илюзията за розова градина.
В присъствието на някой друг Джейсън, който обикновено нямаше време за обяд, щеше да поръча само
