като едно цяло, споено с огъня на изпепеляваща страст. Нямаше граница между неговата и нейната плът, между неговото и нейното сърце.
Ник прокара дългите си пръсти в оплетената й от любовната игра коса и обърна нежно лицето й към себе си, за да се наслади на неговото изящество.
Но когато внимателно отхвърли назад черните копринени къдри, Ник отново прочете в очите й безпокойство.
— Какво има, Рейвън?
— Има и още нещо, което не знам дали Виктория ти е разказала.
— Какво?
— Тя, а вероятно и нейните приятели, вярват, че съм откраднала пари от къщата на родителите й, когато живеех там с майка ми.
— И бижута — вметна тихо той.
Рейвън го изгледа с разширени от почуда очи, очи, които бяха по-прекрасни от най-красивите сапфири.
— И това ми каза. Но тогава си била млада, отчаяна и бедна.
Значи знаеше и вече й бе простил. Нежността му й подсказваше, че за него това изобщо нямаше значение. Но то бе важно за нея. Рейвън искаше той да знае всичко. В тишината, преди да заговори, сърцето й се гърчеше от болка, защото дори след всичките тези години разкриването на истината звучеше като предателство към Шейла.
Ник мълчаливо слушаше Рейвън, долавяйки в нейния притеснен разказ извинение и вина пред накаралата я да страда толкова много жена…
— Ти просто си я прикрила — пророни накрая той успокояващо.
Майка й не бе сторила нищо добро за нея и въпреки това тя продължаваше да й бъде вярна. Точно както нещо необяснимо караше неговите дъщери да обичат майка си, независимо от всичко.
— Но, Рейвън, ти си поела вината за стореното вместо нея. Ако бяха повдигнали обвинение, последствията за теб щяха да бъдат унищожителни. Вероятно никога нямаше да те допуснат да следваш право.
— Както и да е, обвинение не бе повдигнато и аз изплатих всичко на майката на Виктория — каза тя и на лицето и се изписа кисела усмивка. — Всъщност, моята инвестиция в бъдещето се оказа много добра за нея. Изпратих й точно двадесет и пет хиляди долара, което считам, че е много повече от всичко откраднато, а госпожа Уейнрайт никога не е споменавала нищо за бижута.
Усмивката на Рейвън помръкна.
— Не съм крадец, Ник. Никога не съм била. Исках да знаеш това.
Но сега за Ник тя наистина бе крадец, защото бе откраднала неговото сърце. Той обаче не си го искаше обратно.
— Вече знам — прошепна той нежно върху устните й. Отново я желаеше страстно.
— А сега ще те любя много бавно… колкото е възможно по-бавно.
„Ще те любя.“ Думите му я заляха като вълна от топлина, но по-силно и по-чудно от всякога. Ник бе казал „ще те любя“, а не „ще правя любов с тебе“. За Рейвън разликата между двата израза бе същата като между „карам да вярваш“ и „вярваш“, между „въображаем“ и „истински“.
Той целуна всички части от нейното тяло, които бе пропуснал, а тя за пръв в своя интимен живот се чувстваше спокойна и не изпитваше срам. Отдаде се на Ник така, както никога досега не се бе отдавала, и наистина повярва, че има с какво да го дари.
Те потъваха в блажен сън, който отново и отново се прекъсваше от вплетените им тела, които дори на сън подновяваха многократно своята любовна игра.
Острият звън на телефона ги пробуди окончателно. Ник посегна към апарата, който се намираше по- близо до него. Часовникът показваше единадесет и петнадесет.
— Добро утро, Николас. Виктория се обажда. Запазили сме ви място на нашата маса. Закуската е прекрасна, а шампанското се лее като поток.
— Един момент, Виктория — Ник закри слушалката и се обърна към Рейвън, върху чието лице се изписа напрежение при споменаване името на Виктория. Усмихна й се и каза: — Закуската е започнала. Виктория и Блейн ни пазят места на тяхната маса.
— Гладен ли си?
— Само за теб.
Ник махна ръка от слушалката.
— Ние възнамеряваме да пропуснем закуската, Виктория.
— Значи няма да ви видим отново?
— Страхувам се, че да.
— Нещо не е наред ли, Николас?
Когато чу изпълнения с надежда глас на Виктория, че той ще нарани Рейвън и ще я захвърли, когато се насити на нейното тяло, Ник почувства, че го обливат вълни на ярост, но се овладя и спокойно произнесе.
— Не, всичко е превъзходно. Моля ви да ни извините пред останалите.
Той остави слушалката, загледа Рейвън и повтори със сдържана страст.
— Гладен съм само за тебе.
Събуди ги будилникът, който Ник нави преди да й разкрие за пореден път своето ненаситно желание към нея. Вече бе един и тридесет след обяд. Имаха време да се изкъпят и облекат, преди да вземат самолета за Лос Анджелис в четири часа.
Ник я целуна продължително и с нежелание напусна леглото. Облече един от халатите на хотела и отиде да дръпне завесите. Имаха време колкото да хвърлят един поглед на величественото езеро и небето над него.
Навън обаче се стелеше на къдели млечнобяла мъгла. И точно когато Ник и Рейвън направиха това неприятно откритие, по радиото обясниха, че неочаквана снежна виелица е помрачила пролетното настроение на времето. Бедствието заварило града напълно неподготвен, поради което целият живот бил парализиран от дебелата покривка сняг. Летището оставаше затворено най-малко до следващата сутрин, след което се очакваха големи закъснения, докато се уреди въпросът със закъсалите пътници.
Двамата бяха на сигурно и топло място, но имаха сериозни задължения на разстояние половин континент от този град.
— Съжалявам — промърмори извинително Рейвън, инстинктивно готова да поеме върху себе си евентуален изблик на гняв. Ник разбра, че причината бе в спомена й за Майкъл. Той сигурно би побеснял, ако подобна буря го бе застигнала. Но на него такова нещо не можеше да му се случи, защото сигурно отдавна щяха да са излетели с някой ранен полет. Пред това обаче Майкъл веднага би се сприятелил с Виктория и Блейн и сигурно щеше да настоява Рейвън да танцува с Блейн и някогашните й любовници, докато той флиртува с техните жени. После той щеше да задоволи сексуалните си потребности набързо, а тя да се чувства благодарна, че се е съгласил да я съпровожда на тази толкова важна среща.
„Изглежда толкова тъжна, мислеше си Ник. Изглежда толкова тъжна и объркана…“
— Хей, Рейвън — каза той нежно. — Това не е краят на света. Всъщност, за някои това би било доста романтично. Трябва да се обадя по телефона, а предполагам — и ти също. Та какво ще кажеш за малко телефонни разговори, баня и обслужване по стаите?
Ник искаше да прогони нейната тъга и успя. След малко обаче се замисли.
— Припомняш си програмата за утре? — предположи той.
— Не. Всъщност се опитвам да си припомня един номер в Кодиак, Аляска. Той е на Лорън Синклер. Трябваше да се срещнем утре по обяд с нея и с Джейсън Коол, за да обсъдим някои въпроси във връзка с предстоящото филмиране на „Даровете на любовта“.
— Може би тя вече пътува за Лос Анджелис.
— Вероятно, а не знам къде ще отседне.
— Необходимо ли е да присъстваш на срещата?
