нали?
— Мислех, че ми трябва.
— А сега?
— Не — усмихна му се тя, със смела и прекрасна усмивка. Миг след това обаче лицето й помръкна. — Ако настояваш, можем да си тръгнем веднага.
— Искам да си тръгнем — отговори Ник. — Но, Рейвън, искам и да продължим да танцуваме.
В нейните учудени очи отново проблясна надежда.
— Аз също не желая да спра да танцуваме.
— Тогава защо не се качим горе, в апартамента, и да танцуваме съвсем сами?
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Телата им се олюляваха бавно, в непорочна и нежна целувка.
Под напора на смело желание Рейвън вдигна лицето си и Ник се приведе да срещне устните й, разбрал нейния повик. Целуна я нежно, като приятелски поздрав, който галеше, но ставаше все по-настоятелен и когато се превърна във въпрос, тя отговори незабавно, разтваряйки влажните си устни.
Ник бе стомана, а Рейвън — лед, но ласките им не бяха студени. Дълбоко в него блестяха пламъците на разтапящия се метал, а тлеещата жарава под ледените късове в нея все повече се възпламеняваше.
И сега, когато целувката ставаше все по-страстна, а желанието в тях напираше, огънят в Рейвън за пръв път се разгоря без болка, с омайна топлина, която я обгърна нежно — като неговите страстни, но добри ръце.
— Какво искаш ти, Рейвън? — запита той тихо. Твърдата стомана й показваше ясно какво иска той, но изборът бе изцяло нейн.
А Рейвън искаше да прави любов. Беше нещо, което никога преди не бе желала, но го бе приемала. Винаги се любеше импулсивно, под въздействие на отчаяната нужда да бъде приета, да принадлежи на някакъв въображаем любовен кръг и да избяга от своята самота и болка.
И какво правеше сега? Рейвън усети парещата болка. Нима не търсеше нищо от този прелъстителен непознат, който е толкова нежен, знае нейните тайни и въпреки всичко изглежда все още загрижен за нея?
„Ти му плащаш за това, забрави ли?“ Огънят я изгаряше все по-дълбоко. „Плащаш му да се преструва на загрижен, на любовник.“
Рейвън се отдръпна.
— Не си длъжен да правиш това, Ник. Долу, пред всички тях, ти наистина си играеше ролята чудесно…
Той я прекъсна с нежно докосване по устните. Можеше да я спре и с истината, но предпочете да не признава, че тя го привлича по-силно от всяка друга жена и затова може да каже със сигурност, че не се преструва. Желанието му бе напълно искрено, но за Рейвън той продължаваше да бъде, макар и успял, градинар. Искаше да повярва в разказаното от нея за миналото, за подиграващите й се момичета и за използващите я момчета. Сърцето му вярваше. Но предупреждението на Виктория Калхън все още отекваше в съзнанието му: „Тя беше използвачка и прелъстяваше богатите млади наследници с надеждата да ги върже“.
Ник искаше Рейвън за тази нощ, за утре и за всички нощи до края на своя живот. Желанието бе опасно и може би невъзможно, защото имаше и други сърца — млади, безценни и лесно нараними, с които трябваше да се съобразява. За тях, за неговите скъпи дъщери, предадени безмилостно от една жена, която наистина го бе прелъстила, Ник трябваше да продължи с преструвките.
Нуждаеше се от тази жена, желаеше я и беше влюбен в нея. Но все още не знаеше дали да й вярва.
— Кажи ми какво искаш ти, Рейвън? — повтори той тихо.
— Теб — прошепна тя и нейният шепот прониза нощта. — Искам теб.
Ник бе имал многобройни връзки преди да се ожени за Деандра и след раздялата си с нея. Жените, с които бе след развода си, знаеха всичко за неговите правила: нямаше никакво намерение да сключва брак отново, да се обвързва емоционално, да ги представя на двете си дъщери. Още в началото на някоя авантюра Ник даваше ясно да се разбере, че от него не може да се очаква повече от приятна компания, удоволствия, пиршества и размотаване нагоре-надолу, докато решат да се разделят.
Любовниците му твърдяха, че е най-добрият, най-талантливият и опитен мъж, който познава до съвършенство чувствата и желанията на жените, който успява без проблеми да ги овладее и убедително да ги поведе на шеметно пътешествие в света на удоволствията.
Но това, което му предстоеше да предприеме сега с Рейвън в дивите и неизследвани територии на желанието, страстта и… любовта, бе нещо съвсем ново за него. Ник нямаше представа как точно да подходи в най-важното и най-опасното пътешествие в живота си.
Бавно, реши той. Стъпка по стъпка. Като начало устните му щяха да се насладят на всяка педя от нейното снежнобяло тяло.
Желаеше я отчаяно. Но той искаше този първи път да отбележи началото на вечността. Събличаше я бавно. Започна с фибите, които не позволиха на гъстите кичури коса да избягат от своята пищна корона, докато танцуваха и се целуваха.
— Какво правиш?
— Събличам те.
Ник целуна за кратко шията на Снежанка, засипана от лъскава, черна като нощта коприна. После дългите му изящни пръсти започнаха нежното сваляне на сапфирените бижута, красящи нейните уши.
— Побързай — прошепна тя.
— Не.
— Ник…
Умоляващият й глас го накара да се взре в нейните трескави сини очи. И там той срещна страха. Ник разбра: тя не бе предприемала никога това пътешествие. Рейвън се страхуваше, че сънят бе твърде кратък и скоро трябваше да отстъпи място на горчивата действителност.
— Тук няма тикви, Пепеляшке — промълви той. — Няма бели мишки. Ние сме само двамата… и имаме цялата нощ пред себе си.
Въпреки неговите убедителни слова Рейвън мълчаливо посегна да го съблича.
— Ако направиш това — предупреди я той, — няма да се възползваме от цялата нощ.
— А ти нима искаш?
В отговор Ник я взе на ръце и я понесе към нейната спалня. Дръпна тежките завеси и когато видя изписаното върху лицето й притеснение, запали порцелановата нощна лампа. Нежната и мека светлина ги заля като лунни лъчи.
Ник започна бавно да съблича черната коприна и белия атлаз, докато накрая достигна отново до черното и бялото, но този път на нейното тяло. Насочи устните си към нецелувани досега места — към дланите и коленете, където нежната плът бе изподрана от паважа на улицата по време на инцидента. Нежно докосвайки я, той й се извини отново със сърцето си и мълком й каза: „Съжалявам, че те нараних. Ще направя всичко възможно това да не се повтаря никога“.
— Искам те, Ник. Моля те…
Сините й очи вече излъчваха увереност, а не страх. Рейвън беше повярвала на съня — той нямаше да изчезне, — но оставаше нетърпението, прекрасното нетърпение на страстта.
— Тогава ме съблечи.
Тя цялата трепереше, тресеше се от тласъци вътрешен огън, но пръстите й разкопчаваха спокойно и самоуверено копчетата на неговата риза. После Ник я положи върху хладните копринени чаршафи… и тя го приветства безмълвно с изписани в очите й думи — същите щастливи слова, които пееха в сърцето му: „Обичам те.
Никога преди Ник не бе чувствал такова блаженство и вътрешен мир. Бяха като близнаци или, по-скоро,
