— Честно да си призная, изобщо не помня дали някога съм я обичал. Каквото и да съм изпитвал към нея, то е изтрито от съзнанието ми веднага щом разбрах какво щеше да направи, ако не бях узнал плана й.
Всеки от двамата потъна в мислите си. Накрая Ник наруши възцарилото се мълчание.
— А ти обичаш ли все още майка си, въпреки нейното предателство?
Рейвън обмисли внимателно своя отговор, опитвайки се да открие в сърцето си истината, която, изглежда, го вълнуваше живо.
— Не — отговори тя накрая. — Но я обичах много дълго. Дори след като си тръгна. Сега разбирам колко е била нещастна и я съжалявам. Тя не обичаше себе си, а това я е правело неспособна да обича и дете. Защо ме питаш, Ник? Да не би заради чувствата на Саманта и Мелъди към Деандра?
— Да. Особено на Сам. Макар че има пълно основание да я мрази, тя твърдо е решена да съхрани връзката майка — дъщеря, която в най-добрия случай е тънка, а в най-лошия — болезнена.
— Ник, трябва да я оставиш да запази тази връзка докогато си поиска. Един ден тя сама ще се откаже.
Рейвън напълно разбираше тревогите му и предлагаше смело и безболезнено решение за дъщерите му. Ник почувства, че отново го залива вълна от нежност към тази жена, въпреки че продължаваше да не я докосва.
— Бих желал да те запозная с тях.
— Ще се радвам много — прошепна тя.
— Какво ще кажеш за една вечеря тази седмица?
— Чудесно — поколеба се за момент Рейвън. За последен път бе приготвила пищна вечеря същия ден, когато майка й си замина, а Патриция Уейнрайт нахълта в полунощ, за да разбие окончателно нейния свят. — Защо не ми дойдете на гости? Ще сготвя нещо вкусно.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
— О кей. Приемам.
Рейвън потриваше замислено брадичката си.
— Какво има? — запита Ник.
— Чудех се дали и родителите ти не биха дошли?
Да, разбира се. Родителите му с удоволствие щяха да приемат поканата. А майка му направо би полудяла от любопитство към жената, чиято розова градина бе засаждал, с която замина за Чикаго и на която най-неочаквано сега искаше да представи дъщерите си.
— Благодаря, но засега е достатъчна и срещата с момичетата. Няма да имаш проблеми с Мелъди, но Саманта може да се държи малко отчуждено и дори враждебно. Тя е прекрасно момиче, Рейвън, щедра и любяща към сестра си, към мен и родителите ми, но се страхува от контакти извън този кръг и се опитва яростно да го запази непроменен.
— Ник, имам представа от предателство и доверие.
— Знам това — отговори той нежно. Надяваше се един ден тя да го разбере и… да му прости, когато откриеше, че той също бе скрил важни истини от нея. Че бе предал нейното доверие, за да не предаде отново своите дъщери.
ТРЕТА ЧАСТ
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Лос Анджелис, Калифорния
Понеделник, 27 март
— Окей. Благодаря — отговори спокойно Джейсън, умело прикривайки своето раздразнение. Това съобщение не го зарадва никак, но жената не бе виновна за нищо.
Ядоса се, защото в очакване на обеда с Лорън Синклер и Рейвън Уинтър бе дал почивен ден на Грета. Непосредствено след срещата смяташе да поработи в кацналия над верига от скални масиви апартамент в Санта Моника. По-късно, в четири и четиридесет и пет, щеше да вземе специалната лимузина, която да го закара до палатата на Дороти Чандлър.
Джейсън мразеше да си губи времето. Без съмнение творчески гений, режисьор на уникални и предизвикателни постановки, той се различаваше от множество други творци по това, че никога не губеше съприкосновението си с действителността. Беше съсредоточен, организиран и със силно развито чувство за самоконтрол над артистичните си приумици, поради което никога не просрочваше определеното време за снимки и не надхвърляше предварително отпуснатия бюджет.
Сега, разбрал за ненадейното проваляне на непосредствените си планове, Джейсън веднага насочи вниманието си към предстоящите четири дни. В четвъртък отлиташе за Хонгконг, където щеше да снима „Нефритения палат“. Дотогава трябваше да се справи с множество задачи. Не ги степенуваше, защото така или иначе щеше да свърши всичко до излитането на самолета на „Голд стар“ в четвъртък, точно в три часа след обяд.
Реши да използва няколкото свободни часа за и без това огромната си кореспонденция. Предпочиташе да диктува писмата си и затова му трябваше някой, който спешно да замени отсъстващата Грета. След кратко колебание набра познатия четирицифрен номер, осигуряващ връзката със служителя по административните услуги на „Голд стар“. Марго не му отстъпваше по организация и ефективност на работа и Джейсън знаеше добре, че въпреки неофициалната празнична обстановка в Холивуд, царяща в деня на академичните награди, тя и днес ще бъде на работното си място.
— Помагай — каза лаконично той.
— О, Джейсън, не. Днес?
— Знам. Няма да се сърдя, ако не успееш да ми намериш никого.
— Само един човек ли ти е нужен? — запита с надежда Марго. Обикновено за допълнителна помощ Джейсън изискваше повече хора.
— Само един — потвърди той. — Само някой, който би могъл да попише под моя диктовка от дванадесет до около три часа.
— А дотогава?
— Мисля, че дотогава имам достатъчно работа. Та значи, възможно ли е?
— Ще намеря някой спешно за дванадесет.
— Благодаря.
— Моля. Джейсън, желая ти късмет тази вечер.
Беше точно дванадесет часът, когато тя се появи в отворената врата. Джейсън имаше вътрешен биологичен часовник, който никога не грешеше, затова не се изненада от присъствието на секретарката, и все пак усети странен порив да вдигне очи. Тя стоеше тихо и не загатваше дори с въздишка за своето идване, но въпреки това нещо ефирно около нея сигнализираше за ненатрапчивото й присъствие.
Секретарките и момичетата от рецепциите, работещи в студията на Холивуд, обикновено се стремяха да стават актриси. Те се обличаха в стилни дрехи със запомнящи се цветове и кройки и използваха огромни количества грим. Освен това приемаха с ентусиазъм дори и най-отегчителната задача, а техните реакции на различните събития в офиса варираха от страдания до екстаз, с което колоритно демонстрираха своите способности.
Холивудските секретарки с претенции на актриси бяха красиви, талантливи и схватливи; те всички притежаваха и другото качество, необходимо за оцеляване в града на блясъка и измамата — самоувереност, или поне илюзията за наличие на такава. Може би тази жена самата бе една илюзия, мираж, който щеше да изчезне също толкова мистериозно, както се бе появил. Лицето й почти изцяло бе скрито с великолепна завеса от златна коса, а вместо очи Джейсън съзря само ослепителни отражения в очила с металически рамки.
Вместо предизвикателен тоалет, разкриващ добре оформени крака и пищни извивки по тялото, тя носеше затворена до шията й рокля, дълга до земята и сякаш изпъстрена с поляна от диви цветя.
