„Да“, отговориха вместо нея очите й, които се отвориха още веднъж за него.
Започна да говори колебливо и неуверено, но надарената разказвачка на истории, която живееше в нея, постепенно надделя. Разказваше за ледници и гори, за смарагдовозелени морета, за огромни мечки и величествени орли. А хората там — те бяха богатството и силата на културните традиции в Аляска.
Понякога Холи спираше да говори, сякаш не вярваше, че той наистина би желал да я слуша още. Но Джейсън я окуражаваше да продължава, страхувайки се, че магията ще си отиде от него. Облаците се разнесоха от погледа й и тя дори се усмихна.
Постепенно историята за Аляска наближи края си. Но това не беше нейната история. Тя не бе разказала нищо за себе си.
— Откога живеете в Аляска?
— Вече петнадесет години.
— Изглежда сте обиколила целия щат?
Холи поклати глава, но на лицето и се изписа срам.
— В началото пътувах много — отговори тя и се замисли, че сега рядко напускаше дори колибата си. Сега дори отиването до града й се струваше непосилно и тя го правеше само по необходимост — за провизии, до пощата, да изгледа някой филм, ако в него участва… Джейсън Коол.
— Имате ли си любимо място? — запита той в желанието си да я откъсне от нейните далечни спомени и да я върне в настояще.
— Бероу — отговори тя с благодарна усмивка. — Ходех там всяко лято.
— Защото?
— Защото през лятото, между май и август, слънцето никога не залязва напълно. Започне да захожда както — навсякъде другаде, но преди още да е докоснало хоризонта, и отново се издига в небосклона. Прилича на огнена топка.
— Бих желал да видя това чудо.
„Бих желал да видя това с теб“.
Това бе най-важното съобщение, което някога очите на Джейсън бяха изпращали, и тя успя да го разчете съвсем ясно. Бледото й лице се покри с нежна розовина, но тя не отклони погледа си.
Холи и Джейсън говореха за магията — омайната магия на природата, и тази, създаваща филмите. Гласовете им се лееха волно, като флирта на лятното слънце с хоризонта на Бероу. Никой от тях не споменаваше думата „любов“, но и двамата знаеха, че в тези приказни часове я изживяват и потъват в нея, но само за да полетят отново — подобно на лятното слънце, нежелаещо да залезе.
В един момент обаче Джейсън излезе от своя унес и стреснато погледна часовника си. Беше почти четири. Лимузината, която трябваше да го закара до палатата на Дороти Чандлър, щеше да пристигне пред жилището му след по-малко от час.
— Трябва да тръгвам — извини се той тихо. — Церемонията по награждаването започва точно в шест и трябва да бъда там поне двадесет минути преди началото.
— Церемония по награждаването?
Холи очевидно нямаше и представа за какво става дума. Джейсън едва успя да скрие удивлението си, но този факт го притесни.
Може би раздаването на „Оскари“ не бе най-важната новина в Кодиак, но все пак от събота тя бе в Лос Анджелис. Нима през тези два дни не бе включвала телевизора, или не четеше вестници — поне водещите заглавия? Тялом Холи пребиваваше в Лос Анджелис, но къде всъщност се намираше? Губеше се някъде в шестдесетте? Или бе погълната от последния си любовен роман, върху който работи? А може би изживяваше някакви лични страдания?
— Тази вечер се раздават наградите на Американската академия за киноизкуство — обясни й той и внимателно добави: — По време на регистрацията казах на организаторите, че ще присъствам сам. Въпреки това мисля, че ако отида с някого, няма да има никакви проблеми с местата. Би ли дошла с мен тази вечер, Холи?
— О, не — прошепна тя. После бързо вметна: — Искам да кажа, че бих желала… — Тя се запъна, искайки да произнесе думите: „да бъда с теб“.
Така бяха постъпили нейните героини, но…
— Не мисля, че ще дойда. Но благодаря за поканата.
Джейсън не искаше да я принуждава. А и предпочиташе да останат насаме, в техния приказен свят. Ако тя отидеше с него на най-пищната церемония в Холивуд, интимността им щеше да бъде нарушена от ордите фотографи, любопитни да научат нещо повече за мистериозната жена.
— Трябва да поговорим за книгата ти — каза Джейсън, когато пристигнаха пред хотел „Бел Еър“. — Защо не закусим заедно утре сутринта?
— С Рейвън?
Джейсън почувства раздразнение. Явно Холи се надяваше на безрезервната подкрепа на юристката.
— Мисля, че ние двамата също можем да обсъдим въпроса, Холи. Но щом държиш на Рейвън, ще проверя дали се е върнала и може ли да се присъедини към нас.
— Не. Всичко е наред и така.
— Бих желал да обсъдим книгата ти с тебе, Холи, но още сега ти обещавам, че няма да променя нито думичка в нея, ако ти не искаш. Значи… ще те взема в девет. Ще отидем до Малибу. Там има един ресторант, който вероятно ще ти хареса.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
След онази снеговита вечер, когато щастливият глас на измислената Корки й бе попречил да разбере за смъртоностната схватка между нейната майка и Дерек, вече седемнадесет години Холи не гледаше телевизия. Ако тогава не се бе зазяпала в синия екран, ако тихичко бе играла с близнаците на някаква игра, може би щеше да чуе какво става в съседната стая, може би щеше да извика за помощ и така щеше да спаси най-обичните й хора.
Изолираният и самотен свят, обитаван от Холи след онази вечер на Свети Валентин, бе изпълнен с тишина. Нямаше нито телевизор, нито радио, нито стерео в колибата й в Кодйак. Нямаше никакви излишни звуци, способни да потиснат и най-тихия шепот — онзи, който все още се напрягаше да долови толкова години след неговото заглъхване завинаги…
Холи наблюдаваше празния екран на телевизора в своята луксозна хотелска стая. Апаратът стоеше насреща й мълчаливо и предизвикателно. Сигурно щяха да предават церемонията по награждаването. Тя вяло си спомняше изпълнените с блясък вечери при раздаването на „Оскарите“.
Вече толкова години телевизорът бе неин враг и съконспиратор в жестоката лудост на Дерек, но сега постепенно се превръщаше в съюзник на разтуптяното й сърце, което жадуваше да зърне отново Джейсън Коол.
Холи натисна бутона с разтреперани пръсти и рязко се отдръпна, стресната от шума, напиращ остър и пронизващ в нейните спомени. За щастие звукът бе пуснат ниско. Имаше усещането, че красивата репортерка, застанала на червения килим пред павилиона на Дороти Чандлър, където знаменитостите слизаха от своите лимузини, говореше само на нея.
Холи наблюдаваше екрана, заслушана в имената на пристигащите. Но до появата на Джейсън част от нея се озърташе по-скоро да долови далечните звуци, предшествали някога смъртта.
Веднага щом той се появи и с финес приглади дългия си смокинг на слизане от лимузината, безсмисленото ослушване за смъртоносния шепот от миналото отстъпи място на пресните спомени от техния следобед. Разтуптяното сърце на Холи сега се бореше с един друг глас, който я предупреждаваше, че всичко е било една илюзия, трик на най-надарения в Холивуд актьор.
„Той само те омайваше — нашепваше гласът. — Прелъстяваше те с нежния си поглед, за да получи каквото желае: никаква съпротива на промените, планирани за «Даровете на любовта». Искреността, с
