докосва.“
А може би все пак той не бе съвсем сам? Керълайн колебливо тръгна към отворената врата на стаята, която бе спалнята на господаря. Може би вътре ще открие някакво доказателство, че измъченият, но толкова привлекателен мъж е дал поне на физическите си потребности малко свобода. Някое забравено парфюмче върху тоалетката или любовен роман на нощното шкафче до леглото?
Нищо. От спалнята на Лоурънс лъхаше още повече студ и вероятно щеше да се окаже най-самотната стая от всички, ако не бе присъствието на заспалия кокер шпаньол, свил се на топче върху своята възглавничка, но не на пода, а по средата на леглото.
Керълайн се усмихна нежно, внезапно решила че златистото кученце несъмнено спеше с Лоурънс, защото той никога не би го изпъдил на пода, след като то предпочиташе леглото.
Преди да подложи ръката си под нослето на Минди, за да я събуди, Керълайн хвърли още един поглед на стаята. В нея, както и в останалите помещения, нямаше нищо лично и строго интимно. Не се виждаше дори и една снимка от мистериозно зарязания от Холи албум в нощта, когато е изчезнала завинаги.
Снимките сигурно бяха скрити някъде и само когато Лоурънс оставаше съвсем сам, ги изваждаше. Но не и тази вечер, не, когато къщата му бе отворена за обожаващите го, но любопитни очи на чуждите хора. Доктор Елиът бе местният исакуански герой, силно уважаван и страшно интересен. Те, разбира се, знаеха всичко за него: бяха го гледали по националната телевизия.
Лоурънс нямаше много тайни, но това, което му оставаше — семейните фотографии, той пазеше ревностно само за своите тъмнозелени очи.
До десет и половина вечерта се родиха само шест кученца, но децата трябваше да стават рано за училище и едно по едно си заминаха. Лоурънс и Керълайн останаха сами.
Кети поиска да излезе. Съпроводиха я навън, под златистите лъчи на едно фенерче. Керълайн забеляза, че оградата, върху която Минди се изпишка, опасваше само малка част от неговата собственост. Трапезарията гледаше към обширна ливада. В единия ъгъл се виждаха конюшня и дворче към нея. Цялото останало имение бе покрито с храсти и диви цветя, които се бяха ширнали чак до боровата горичка в далечината.
В тишината и спокойствието на нощта Керълайн се помоли дано поне тук той да намери покой от преследващите го призраци.
В единадесет и четиридесет и пет Кети роди и последното си кученце. Керълайн изживяваше с трепетно вълнение всеки момент — от облизването от майката на полепналата по неподвижните телца плацента, до вдишването на първата глътка въздух. Постепенно обаче се успокояваше и при последното кученце страхът й почти бе преминал… Всички мъничета се справиха добре в прехода си от живота в утробата към големия свят. Да, Лоурънс наистина заши пъпната връв на всяко едно от тях и помогна за първото вдишване, но според него тази модерна медицинска интервенция до голяма степен бе ненужна.
Единствено последното бебе се оказа, че има нужда от помощта му… от нейната помощ.
Кети бе изтощена, но почувствала нежеланието на неподвижното телце да оживее, тя започна да го ближе по-яростно от всякога. Силата на грубия майчин език търкаляше малкото върху кърпата, но не успяваше да запали в него искрицата живот.
Лоурънс се намеси и със своите силни и внимателни пръсти също започна да масажира кученцето. След малко Керълайн му подаде спринцовката, а тя самата пое функцията по триенето.
— Хайде — настояваше тя и нежно втриваше пръсти в крехкото телце, надявайки се да стимулира дробчетата за първото вдишване. — Хайде, дишай.
Лоурънс извърна малката главица, за да вмъкне спринцовката в устата, и тогава Керълайн забеляза нослето. Тя бе видяла и нослетата на останалите, когато се бореха да вдъхнат първата глътка въздух кислород извън утробата на майка си. Техните бяха само леко потъмнели, от което розовото имаше оттенъци на синьо.
Но при това кученце, колкото повече се нижеше времето без кислород, толкова повече розовото изчезваше, оставяйки след себе си само студено, тъмносиньо.
— Хайде — шептеше тя. — Давай, мъничето ми.
— Керълайн — обърна се към нея Лоурънс с помръкнало лице и извинителен глас.
Искаше само да й напомни, че в природата действа естественият подбор и оцеляват само най-силните, но още преди да си отвори устата, и кученцето изведнъж изскимтя, зяпна и накрая започна да диша.
Пред техните учудени очи нослето порозовя и в следващия момент малките крачка пристъпиха изненадващо сигурно. Кети продължи да лиже рожбата си, но вече по-спокойно. После Лоурънс подсуши с мека кърпа влажната козина.
Той се държеше така, сякаш това животинче не се различаваше по нищо от останалите и никога не е било заплашвано от смъртта. Но и новороденото с всеки изминал момент заякваше все повече. То вече ходеше и решително се изправяше след като някое по-яростно близване го събореше.
— Вече наистина изглежда добре — въздъхна с облекчение Керълайн.
Лоурънс се усмихна.
— Ще се оправи. Кученцата са много издръжливи. Важното е да започнат да дишат и да прескочат невидимата бариера.
Лоурънс приключи с подсушаването и подаде малкото на Керълайн, за да го постави като останалите в другия кашон. Беше женско. Тя го задържа по-дълго в ръцете си, защото имаше специално послание за него.
— Ти ни… ти ме изплаши много — заговори тя нежно на черно-бялата муцунка. — Но сега наистина ми изглеждаш съвсем живичка.
— Тя трябва да бъде твоя.
Керълайн откъсна очите си от дребната муцунка.
— Моля?
— Собственикът на Кети ми предложи да си взема едно от котилото — и Лоурънс поглади малкото телце в ръцете на Керълайн. Въпреки че пръстите му не докоснаха нейните, тя почувства тяхната нежност и… топлота.
— Мисля, че трябва да ти подаря нещо за твоя четиридесети рожден ден. Ако я искаш, твоя е. Не е нужно да ми отговориш веднага. И без това тя трябва да остане с Кети най-малко два месеца. Откажеш ли се, веднага ще й намерим друг дом.
„Но аз я искам.“ Тя вече бе решила. Знаеше, че отговорността да се гледа куче не трябва да се поема импулсивно. Но цялото й същество желаеше да се посвети на това мъничко създание, сгушено в нейните ръце. Е, предстояха й една странна, скучна среща и благотворително празненство, които трябваше да организира и посети, но те щяха да я откъснат от дома й за кратко. Прекарваше повечето си време вкъщи, а от дълги години най-далечното й пътуване бе до Моклип, за да помогне при спасяването на чайките и видрите.
През следващите два месеца ще огради двора около дома си и ще подготви всичко за кутрето. А когато късите крачета заякнеха и пораснеха, двете биха могли да отиват на разходка чак до хълма Куийн Ан и…
Керълайн знаеше, че не е необходимо повече да се колебае дали кученцето да влезе в живота й. Но изведнъж си спомни за златокъдрата кокер шпаньолка Минди, заспала на близкото легло, и за любовта, с която Лоурънс й разказа за глухотата й и за нейните камъчета.
— Мисля, че най-добрият дом за кученцето би бил точно тук. С теб.
— Не! — реагира той рязко, почти грубо. И като смекчи тона си, добави: — Но ще се радвам да я вземам при себе си, когато пожелаеш.
— О кей — съгласи се Керълайн, удивена от неговото предложение, което можеше да създаде връзка помежду им за дълги години напред. — Искам я, Лоурънс, и не ми трябват два месеца, за да взема това решение.
Керълайн запомни отличителните белези на своето кутре: пет бели ивици върху кадифеночерната му
