муцунка и снежнобяла предна част на лявата лапичка. После го постави при останалите от котилото, Лоурънс отиде да изкъпе Кети в банята, а тя смени замърсените кърпи от родилния кашон с дебел слой чисти.
Лоурънс тъкмо приключваше с подсушаването на Кети, когато десетте кутрета се събудиха и нетърпеливо започнаха да се бутат за новата среща с майка си и за първата храна. Несъзнателно бяха задействани и майчините, и детските инстинкти. Кети легна настрани, а кученцата с все още затворени очички се приближиха безпогрешно към зрънцата с храна.
— Забележително — пророни Керълайн, наблюдавайки трогателната сцена. — Наистина има с какво да запомня четиридесетия си рожден ден.
— Май нямахме време за телевизия.
— Няма значение. Предполагам, Джейсън Коол И неговият филм „Без предупреждение“ са обрали наградите. А ако не са, то тогава още по-добре, че не съм гледала.
Настъпи тишина, в която се разнасяха само звуци от енергично сучене, странно изквичаване и въздишките на доволната, но изтощена майка. Ето как кученцата щяха да прекарат нощта. Повече не им трябваха наблюдатели, а и минаваше един след полунощ…
— Е добре. Май вече трябва да си тръгвам — усети се Керълайн.
— Ако искаш, мога да те информирам за състоянието на твоето кученце — предложи Лоурънс, когато я изпращаше до колата.
— Ще ти бъда благодарна.
— И вероятно бих могъл да те заведа със закъснение на вечеря по случай рождения ти ден?
— Да — каза Керълайн и добави негласно: „Моля те“. Лицето й открито говореше и ясно колко се радва на неговата покана.
Лоурънс се усмихна и въпреки тъмнината на нощта, Керълайн успя да различи желанието за интимност в неговите очи.
Неговият тъмнозелен, ласкав поглед отново спря дъха й и тя отново почувства прилив на трескава горещина. И този път никакво нетърпеливо дете нямаше да развали магията. Нищо не би могло.
Но тя се лъжеше…
През цялата вечер Керълайн наблюдаваше чудото на раждането, прекрасния момент, когато безжизненото се превръщаше в движение, когато смъртта отстъпваше място на живота.
Сега, без всякакво предупреждение, тя ставаше свидетел точно на противоположното. Примамливите зелени очи, изпълнени със страстна интимност и желание, внезапно изгубиха блясъка си и посивяха. В тях вече не се четеше нищо друго, освен жестока болка.
Керълайн разбираше. Отправеният към нея жаден поглед вероятно бе съзрял образа на единствената жена, която Лоурънс е обичал някога. Как ли си я представяше? Може би както на онази ужасяваща снимка, направена от полицията минути след бруталната смърт на Клер?
— Лоурънс? — обърна се към него Керълайн, но спря да си поеме дъх, а така промени и следващия си въпрос. Вместо да попита: „Клер ли е?“, тя чу себе си да произнася: — „Холи ли е?“
Той кимна утвърдително с глава и след това неуверено я поклати.
— Какво има? Какво стана?
— Аз… — той отново поклати глава и пророни извинително: — Звучи налудничаво.
— Кажи ми, моля те.
След дълго мълчание Лоурънс сподели какво е изживял:
— Ненадейно почувствах, че тя умира. Понякога изпитвам усещането, че е жива, но по някакъв начин е изгубила свободата си. Сега бе по-различно, Керълайн. Такова нещо не съм изпитвал никога.
— То отиде ли си вече?
— Слава Богу.
Отишло си беше, но споменът за него и признанието оставаха.
— Наистина не бих желал да ме мислиш за луд.
— Е — започна тя нежно, — изобщо не мисля, че си луд.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Холи повярва, че умира, но точно в момента, когато пулсът й сякаш бе спрял, почувства облекчение.
Сърцето й бе наистина изтощено. От години работеше премерено спокойно, без излишни емоции, и отмерваше ударите си някъде по средата между живота и смъртта. После Рейвън я подтикна да напусне тихото си уединение, за да отиде до Лос Анджелис и тогава сърцето й, безцеремонно извадено от състоянието си на безопасна хибернация, започна да подскача болезнено. Бе стигнало пределните си възможности, когато Холи съзря за пръв път нежната загриженост в тъмните очи на Джейсън, и то отново увеличи скоростта си.
Холи с радост посрещна тези чудни, непознати досега чувства… макар и да бе сигурна, че ще я убият. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне йод напора на огромното емоционално натоварване.
И в един момент то наистина спря. Холи не бе изненадана и уплашена, по-скоро почувства неописуемо облекчение, защото всичко свършваше. Щеше да си отиде бързо, преди още да е изпитала разтърсващия сблъсък от допира си със земята.
Но тя не умря. Просто сърцето й възвърна нормалния си ход — някъде там, между живота и смъртта, където се намираше тя през последните седемнадесет години.
То туптеше така, сякаш Холи отново бе в убежището на своята черупка в Кодиак. Само след няколко часа обаче на нея й предстоеше да се срещне отново с Джейсън, за да обсъдят края на „Даровете на любовта“. Той й бе обещал, че няма да промени нито думичка, нито звук, щом тя настоява. Но дори и да говореше истината, проблемът беше в това, че той щеше да се заинтересува защо щастливият край на романа е от такова значение за нея.
Холи тръгна от Кодиак въоръжена с множество данни за книгата си: документи, доказващи продажбата на милиони копия и продължителното задържане в топкласацията на най-продаваните произведения, стотици положителни отзиви и още толкова трогателните писма от очаровани читатели. Тя планираше да посочи всичките тези факти за успеха на печатната творба. Дори си представяше как, превъплътена в образа на някоя от своите смели героини, се изправя срещу твърдението на Джейсън, че краят на романа е твърде романтичен за военна сага, среща неговия скептичен поглед и без страх го запитва не е ли всъщност клише виждането, че всички истории за войната трябва да бъдат непременно с примеси на горчивина. Всеки знае изпълнените със страдания уроци от войната. В живота обаче може да се случи и другият вариант — по-патетичен, но също толкова верен: надеждата и любовта са по-силни и от смъртта.
Можеше ли Холи да разчита на съпричастие от човека, току-що спечелил седем награди на Академията? Той щеше да изслуша внимателно поразителните статистически данни и дори щеше да приеме нейното философско тълкувание за уроците от войната. Но не можеше да не разбере, че най-важната причина за така настоятелното искане да се запази щастливият край на романа все пак не е разкрита, и много умело щеше да я накара да проговори.
Тя не желаеше и не можеше да позволи подобно нещо. Бе луда. Сега вече го знаеше. Бавно и постепенно тихата лудост в нея се засилваше. Успя да заблуди себе си, че още е жива и ще оцелее, но лъжеше безсрамно. Бе само полужива… и абсолютно ненормална. Ето защо все по-рядко напускаше колибата си и все така не позволяваше на мислите си да излизат извън създадения от нея измислен свят.
Несъмнено Джейсън вече бе поставил своята диагноза — жена, потънала в своята безнадеждно ексцентрична и интригуваща лудост. Вероятно предполагаше, че очарованието на шестдесетте години я е накарало да се облече в пъстра като цветята рокля, подчертаваща силната й привързаност към тях.
Само Холи знаеше, че в нейния случай нямаше нито избор, нито привързаност. Странната стряскаща рокля бе само един символ за нейната неориентираност и за огромната разлика между действителността и самата нея.
Не, Холи определено не искаше Джейсън да научава за нейната лудост. Тя нямаше да му позволи това.
