— Мис Пиърс напусна рано тази сутрин, господин Коол — предаде администраторката на хотел „Бел Еър“, но лъчезарната й усмивка помръкна, когато забеляза разочарованието върху неговото лице. — Тя обаче остави писмо за вас.
Джейсън взе запечатания плик и излезе. Навън бе ярък слънчев ден. Мирис на гардении изпълваше въздуха. Той излезе през извития в арка вход и се запъти но алеята към езерото.
По гладката му повърхност грациозно се плъзгаха бели и черни лебеди. Хотелът, разбира се, бе пълен, но в девет сутринта неговите известни посетители все още спяха, поливали до ранни зори с шампанско тържеството от миналата вечер за наградите на Академията.
Джейсън също не бе спал, но не поради пищните тържества или спечелените седем златни статуетки. Той с нетърпение очакваше предстоящата среща с Холи. Между три, когато напусна веселбата в „Шиаго“, и седем, когато се върна в апартамента си да се окъпе и преоблече, Джейсън бе останал на плажа, крачейки надолу-нагоре по пясъчната ивица, замислен върху множество въпроси, на които само тя можеше да отговори.
„Коя си ти, Холи? Защо изпитвам желание да те задържа завинаги при себе си? И защо толкова се страхувам, че и при най-нежното мое докосване ще избягаш?“
Въпросите без отговори се трупаха, но в тях имаше нещо пророческо, защото… преди още да я е бе докоснал, тя вече си бе отишла.
И сега, след паметната вечер, когато думите: „Пликът, моля“ му бяха донесли великолепния златен успех, той разкъса с треперещите си пръсти единствения плик, който имаше значение за него.
Скъпи Джейсън,
Трябва да се върна спешно в Аляска. Моля те, направи каквото смяташ за най-правилно с „Даровете на любовта“. Убедена съм, че ще се съглася с всичко. Благодаря ти отново за часовете, прекарани заедно вчера следобед.
Джейсън се взираше в бележката — единственото веществено доказателство за нейното съществувание. Почеркът бе ясен и по детски обикновен и простичък. Прочете текста няколко пъти — за повече яснота, и намери зад привидно ясните думи нови основания за почуда и безпокойство.
— Джейсън! — поздрави сърдечно Рейвън, когато секретарката съобщи за неговото внезапно пристигане. — Поздравления… какво има?
— Трябва ми помощта ти.
— О кей. — Никога не го бе виждала толкова притеснен и сериозен. — Какво има, Джейсън? Какво се е случило?
— Трябва да ми намериш адреса на Холи.
— Холи? Коя е Холи?
— Мерилин Пиърс. Лорън Синклер.
— Не се ли срещнахте вчера?
— Да, и трябваше да се видим отново тази сутрин, но тя си е заминала за Аляска.
— Искаш да й изпратиш нещо?
— Искам да й кажа лично, че няма да променям края на книгата. Освен това искам да я убедя тя да напише сценария за моя филм. Мисля, че можеш да поемеш договора от нейно име.
Рейвън знаеше, че след два дни Джейсън трябва да замине за Хонгконг и че имаше множество проблеми за решаване преди това. И сега възнамеряваше да изостави всичко, за да замине за Аляска? Това откритие бе наистина много интересно и Рейвън тъкмо започваше да свиква с него, когато Джейсън я шокира и с останалата част от плана си. Тя едва успя да прикрие изненадата си.
— Искаш да поема преговорите по един договор от нейно име? Не от твое?
— Ще й платя колкото се споразумеем. Накратко, Рейвън, ще се обадиш ли на нейния издател, за да ми вземеш адреса?
Джейсън би могъл да го получи от администраторката на хотела „Бел Еър“. Той не се съмняваше, че тя ще наруши правилата заради него, но смяташе, че правилата трябва да се спазват от всички. Разбира се, Рейвън нямаше да изпълни неразумни искания — дори и на най влиятелния си клиент.
— Ако не желаят да го дадат, значи не желаят, но имам съвсем сериозни основания да искам този адрес.
Рейвън разбра, че зад изброените причини се крият и други, доста несвойствени за Джейсън. Спомни си за нежния глас от Кодиак, изпълнените с надежда книги за любов и за… нейния собствен странен уикенд с Ник.
— Обещавам да положа всички усилия — отговори накрая тя с чаровна усмивка.
Всъщност не бяха необходими никакви усилия.
— Впечатлен съм — възкликна Джейсън при вида на листчето хартия в ръката й, което вероятно бе неговият паспорт за още една екскурзия в света на приказките.
— Е, не ми се случва често да измъквам пари от тебе за сценарий — пошегува се Рейвън и продължи сериозно: — Надявам се да ти свърши работа.
— Благодаря. Аз също.
Джейсън нетърпеливо се отправи към вратата. Трябваше да уреди самолета на студиото, кола и хотел за Кодиак. Вече стигнал до вратата, изведнъж рязко се спря.
— Рейвън?
— Да? — запита тя с любопитство, съзнавайки, че за пръв път неговите очи внимателно я наблюдаваха.
— Изглеждаш… щастлива. Нещо се е случило, но не с Майкъл.
— Да. Случи се нещо прекрасно. И не е с Майкъл. Пожелавам ти нещо толкова прекрасно да се случи и на теб.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Кодиак, Аляска
Вторник, 28 март
Джейсън пристигна в хотела на Кодиак — „Уестмарк“, почти в полунощ, но нямаше търпение да види къде живее тя и да се увери, че е в къщата си, спи спокойно и сънува сладки сънища. След кратко колебание се подчини на нетърпеливите си импулси.
Мизерната къщичка на Холи се намираше на около четири мили извън града, в края на тесен път, който я отделяше с около половин миля от най-близките съседи. Пътуваше се през гъста гора от величествени борове. Когато стигна колибата, Джейсън разбра, че всъщност този горски път лъкатушеше покрай крайбрежната ивица. Морето долу блестеше като сребро, галено от лунните лъчи, които успяваха да пробият завесата от облаци.
Джейсън очакваше да го посрещне ярката светлина на вратна лампа, която като страж би пропъдила всеки неканен посетител от изолираното място в горската тъма, където живееше Холи. Вътре в колибата светеха обаче множество ярки лампи, а през отворените пердета на прозорците се прокрадваше топлина,
