споменаваха или не. — Не ми разправяй, че около теб няма никакъв мъж, Сам! — Човекът настойчиво повтаряше въпроса, който мнозина от тях обсъждаха, когато я нямаше наблизо.
— Няма. Разбира се, петнайсетте незаконни деца си имаха петнайсет различни бащи — смееше се тя в един глас с тях. Сетне ги изпревари, препусна към конюшните и викна през рамо: — Но сега съм прекалено зла и няма мъж, който да ме изтрае.
Джош я проследи с нежен поглед, а онези, които яздеха наблизо, се скупчиха около него.
— Каква е истинската й история, Джош? Има ли деца? — питаха те.
— Не съм чувал да има.
— Омъжена ли е?
— Вече не. — Но не добави нищо повече. Отчасти защото се досещаше, че ако Саманта иска да научат нещо, ще им го каже. Освен това и сам не знаеше нищо за живота й.
— Струва ми се, че е тук, защото бяга от нещо — рече млад каубой и се изчерви.
— Може и да си прав — отвърна Джош и продължи по пътя си.
Всъщност никой нямаше намерение да любопитства повече. Беше Коледа, хората имаха собствени жени и деца, за които да мислят, пък и в края на краищата това си бе нейна работа. Независимо от привидната склонност към клюки, характерна за всички форми на колективен живот, ранчото, общо взето, възпитаваше силно чувство на взаимно уважение. Повечето от мъжете не обичаха да излагат на показ проблемите си, ценяха твърде високо неприкосновеността на личния живот — своя и на колегите си, — за да си пъхат носа, където не им е работа. Не бяха много по приказките, разговорите им се въртяха главно около добитъка и ранчото. Между тях Сам можеше да бъде напълно спокойна и това бе една от причините престоят тук да й действа така благотворно. Никой нямаше да я пита за Джон, за Лиз, защо няма деца или как се чувства като разведена… „Кажете, госпожо Тейлър, сега, след като съпругът ви ви изостави заради друга жена, какво мислите за…“ В Ню Йорк бе минала през всичко това. И вече беше свободна.
— Доскоро — весело извика тя на Джош и забърза към голямата къща. Щеше да вземе един душ и да обуе чисти дънки, а сетне бе обещала да се върне в трапезарията и да помогне при украсяването на елхата. За всичко, от изпълнението на хоралите до приготвянето на сладкишите, бяха определени специални групи и комисии. В ранчото Коледа бе първият между празниците.
Когато влезе в къщата, Каролайн се бе надвесила със свъсено чело над дебелата счетоводна книга. Сам се промъкна зад нея и я прегърна силно.
— О, стресна ме!
— Защо за разнообразие не си дадеш малко почивка? Коледа е!
— Сигурно вече съм заприличала на чичо Скрудж. — Лицето на Каролайн се отпусна в топла усмивка. — Остава само да кажа „Олеле, измама!“
— Още не си. Но ако продължаваш така до утре, ще ти пратим духа на отминалата Коледа и той ще започне да те преследва.
— О, тези духове вече са ме навестявали. — Каролайн се замисли за миг и бутна настрани счетоводната книга на ранчото. Изведнъж си бе спомнила за Холивуд и екстравагантните Коледи там. Саманта я наблюдаваше и разбираше много добре какво й е в ума.
— Още ли ти липсва всичко това? — А всъщност искаше да попита: „Още ли ти липсва съпругът?“ Очите й неочаквано се натъжиха. Сякаш се опитваше да разбере докога ще страда самата тя.
— Не — меко отвърна Каролайн. — Не съм сигурна, че изобщо ми е липсвало някога. Може би само в началото. Колкото и да е странно, този живот отговаря повече на природата ми. Дълго не го осъзнавах, открих го едва когато дойдох в ранчото. Тук винаги съм била щастлива, Саманта. Това е най-подходящото място за мен.
— Знам. Винаги съм го чувствала. — Завиждаше й. Тя самата все още не бе намерила своето място. Не притежаваше друго, освен апартамента, който бе делила с Джон Тейлър. Нямаше нищо, което да си е само нейно.
— Много ли ти липсва Ню Йорк, Сам?
— Не, не Ню Йорк — бавно поклати глава тя. — Някои от приятелите. Приятелят ми Чарли, жена му Мелинда и техните три момченца. Едното ми е кръщелник. — Изведнъж се почувства самотна, обзе я носталгия по хората, които бе оставила там. — Може би и шефът ми Харви Максуел. Той е директор на творческия отдел в агенцията. Като баща ми е. — При тези думи самотата я заля като вълна, отново си спомни за Джон… и че това е първата й Коледа без него. Очите й неволно плувнаха в сълзи и тя отклони поглед. Но Каролайн забеляза, протегна ръка и нежно стисна нейната.
— Няма нищо, разбирам те… — Притегли Саманта към себе си и продължи: — Спомням си какво ми беше в началото, когато загубих съпруга си. И за мен беше много трудна година. — Замълча за момент, после добави: — Но болката отминава. Просто трябва време.
Саманта кимна, зарови глава в изящното рамо на приятелката си и риданията леко разтърсиха тялото й, ала само след миг се отдръпна, подсмърчайки.
— Извинявай — усмихна се сконфузено тя. — Обикновено не съм такава ревла. Не знам защо се получи така.
— Защото е Коледа и толкова години си била омъжена за него. Това е съвсем нормално, Сам. Какво очакваш, за Бога? — Но и сега, както хиляди пъти, откакто бе научила, че Джон е изоставил Саманта, Каролайн бе вбесена от неговата постъпка. Как бе могъл да напусне тази изключителна млада жена заради онази студена малка мръсница? Бе я гледала тайно по телевизията предишната вечер, опитвайки се да разбере какво се е случило, да открие причината, поради която Джон я е предпочел пред Сам. Единственото й предимство бе нейната бременност, но това едва ли бе достатъчно основание да загубиш напълно разсъдъка си и да изоставиш жена като Сам. И все пак той го беше направил, колкото и да бе трудно за разбиране. — Ще помагаш ли при украсяването на елхата?
Сам кимна и отново се усмихна храбро.
— Обещах да изпека и курабийки, но ме е страх, че ще съжалявате. Мъжете, с които работя, все ми подхвърлят, че жена, която язди като мен, сигурно не става за нищо в кухнята. И най-лошото е, че са прави. — Двете се разсмяха, Сам нежно целуна леля Каро и още веднъж я стисна в прегръдките си. — Благодаря ти! — прошепна разчувствано.
— За какво? Не ставай глупава.
— Задето си ми приятелка. — Тя пусна по-възрастната жена, чиито очи в момента също плуваха в сълзи.
— Глупачка такава. Не ми благодари, че съм ти приятелка, защото ще се скараме! — Мъчеше се да си придаде сърдит вид, ала не й се удаваше. Сетне избута Сам през вратата да се захваща с елхата.
След половин час тя вече беше в голямата трапезария, на върха на високата стълба, и окачваше на коледното дърво сребърни, зелени, червени, сини и жълти топки. Имаше деца, които украсяваха по-ниските клонки, а най-малките слагаха собственоръчно направени играчки от хартия. Група от по-големите нижеха гирлянди от пуканки и червени боровинки, а част от родителите подбираха украшенията, вдигайки дори по- силна врява от малчуганите. Беше голямо и радостно сборище, жени разнасяха купи с пуканки, подноси с шоколадови сладки, кутии с бисквити, правени тук или изпратени „от дома“. Навсякъде се трудеха хора в приповдигнато коледно настроение, дори Тейт Джордан бе влязъл и в качеството си на общопризнат гигант на ранчото се бе съгласил да постави звездата на върха на дървото. Беше качил по едно дете на всяко от раменете си, а черният му Стетсън висеше на закачалката до вратата. Видя Саманта едва като дойде до самата елха, свали децата на пода и й се усмихна. Изправена горе на стълбата, този път бе по-висока от него.
— Хванали са те на работа, а, Сам?
— Разбира се — весело отвърна тя, но след отминалия пристъп на носталгия усмивката й бе загубила част от своята лъчезарност.
Тейт й отне за малко стълбата, покатери се бързо и постави голямата златна звезда. Добави две-три ангелчета и няколко ярки топки около върха, оправи свещите, а сетне слезе и вдигна Саманта отново горе.
— Много мило.
— Все трябва да има някаква полза от ръст като моя. Искаш ли чаша кафе? — Каза го непринудено, сякаш винаги са били приятели, и когато Сам отговори, в усмивката й се долавяше повече живот.
