— Да.
Тейт се върна с две чаши и малко бисквити и продължи да й подава разни украшения, а тя ги окачваше, като от време на време посръбваше кафе и хапваше по някоя бисквитка. Той й посочваше подходящо място за всяка играчка и накрая, когато й каза къде да окачи поредното сребърно ангелче, тя се засмя и рече:
— Е, господин Джордан, винаги ли се разпореждаш така?
Той се замисли за момент, после кимна.
— Да, предполагам.
— Не го ли намираш уморително? — Посръбна от кафето, без да сваля очи от него.
— Не. — И я погледна прямо. — А ти… намираш ли го уморително? Имам предвид даването на заповеди? — Усещаше, че тя също е привикнала да ръководи. В нея имаше някаква скрита авторитетност.
Сам каза без колебание:
— Да. Много.
— Затова ли си тук?
Въпросът бе твърде директен и тя помълча, преди да отговори.
— Донякъде.
На Тейт му мина през ума, че може би е преживяла нервна криза. Беше сигурен, че причината за идването й в ранчото е сериозна, както и че Сам не е просто избягала от къщи домакиня. Ала не забелязваше никакви признаци, които да пораждат и най-малко съмнение в душевното й здраве. Просто не знаеше какво да мисли.
— Саманта, с какво се занимаваш, когато не си в Калифорния и не работиш в ранчото?
Нямаше никакво желание да му обяснява, но й харесваше, че разговаря с нея така открито. Не искаше да разваля отношенията си с него, като се прави на остроумна и го пропъди с поток от нищо неозначаващи фрази. Харесваше и уважаваше този мъж. Е, понякога го ненавиждаше, ала това не променяше факта, че той е добър в работата си. Имаше ли смисъл да се преструва пред него?
— Пиша реклами. — Представяше работата си твърде опростено, но и това бе някакво начало. Можеше да се каже, че в „Крейн, Харпър и Лауб“ тя също е нещо като помощник-управител. Мисълта за това изведнъж я накара да се усмихне.
— Какво ти е толкова смешно? — озадачено я погледна той.
— Нищо. Просто си помислих, че в известен смисъл длъжностите ни си приличат. В рекламната агенция, където работя, има един човек на име Харви Максуел. Той е нещо като Бил Кинг. Възрастен е като него, скоро ще се оттегли и… — Веднага съжали, че го е изрекла. Ако той си помислеше, че се домогва до мъжка длъжност, щеше да я намрази. Но когато спря насред думата, Тейт Джордан само се усмихна.
— Хайде, кажи го.
— Какво да кажа? — помъчи се да се направи на учудена тя.
— Че вероятно ще заемеш неговото място.
— Защо мислиш така? — Въпреки новопридобития си тен Саманта поруменя. — Не съм го казвала.
— Нямаше нужда. Каза, че длъжностите ни си приличат. Значи си помощник-управител, нали? — По някаква непонятна за нея причина Тейт Джордан изглеждаше доволен, сякаш това го забавляваше. — Много хубаво. Харесваш ли работата си?
— Понякога. Но от време на време напрежението става непоносимо, същинска лудница, и тогава я мразя.
— Поне не ти се налага да яздиш по дванайсет часа в дъжда.
— Има такъв момент. — Тя отвърна на усмивката му, изведнъж заинтригувана от този едър и внимателен мъж, който през първите дни от пребиваването й се бе държал така рязко и взискателно и се бе вбесил, задето бе яздила Черния красавец. А сега пиеха кафе и похапваха бисквити до коледната елха и той изглеждаше съвсем различен. За момент Саманта внимателно се вгледа в него и реши да го попита нещо. Изведнъж почувства, че няма какво да губи. Както си стоеше там, Тейт имаше вид на човек, когото не можеш да ядосаш или раздразниш. — Кажи ми едно нещо. Защо се вбеси така, когато излязох с Черния красавец?
В първия миг нямаше никаква реакция, сетне Тейт остави чашата и надникна дълбоко в очите й.
— Защото мислех, че е опасно за теб.
— Защото не вярваше, че съм достатъчно добра, за да го яздя? — Този път думите й не звучаха предизвикателно, въпросът й беше прям и той отговори прямо:
— Не, още първия ден разбрах, че яздиш добре. От стойката ти и начина, по който се справи с Ръсти в проливния дъжд. Та дори успя да свършиш и някаква работа с онази стара кранта. Веднага ми стана ясно, че те бива. Но за да яздиш Черния красавец, е необходимо нещо повече. Необходими са предпазливост и сила, а не съм сигурен, че притежаваш достатъчно нито от едното, нито от другото. Всъщност съм убеден, че те ти липсват. Един ден този кон ще убие някого. Не исках това да си ти. — Тейт замълча за момент и добави сподавено: — Госпожа Каролайн изобщо не биваше да го купува. Той е лош кон, Сам. — Погледна я странно. — Чувствам го със стомаха си. Той ме плаши. — После отново я изненада, като заговори много, много нежно: — Не искам да го яздиш повече. — Тя не отговори и отклони поглед. — Но това не е по твоята част, нали? Да отхвърляш предизвикателствата, да се отказваш от рисковете. Може би особено сега.
— Какво искаш да кажеш? — Озадачена бе от думите му.
Той я погледна право в очите и рече:
— Имам чувството, че си изгубила нещо, което ти е било много скъпо… някого, по всяка вероятност. За повечето от нас това е единственото, което може да ни разтърси из основи. Вероятно тъкмо сега не проявяваш достатъчна загриженост за себе си. Моментът не е подходящ да яздиш дяволско изчадие като този жребец. Съгласен съм да те видя на всеки друг кон в ранчото, но не и на него. Ала не очаквам да се откажеш само заради мен.
Сам не знаеше какво да каже и когато най-сетне заговори, гласът й звучеше пресипнало.
— Прав си за много неща, Тейт. — За пръв път изричаше името му и от нейните уста то прозвуча странно. Погледна го и продължи по-меко: — Направих грешка, като го яздих… по този начин. Онази сутрин поех доста рискове. — Замълча за момент и добави: — Не ти обещавам, че няма да го правя повече, но ще бъда внимателна. Можеш да ми вярваш. На дневна светлина, на терен, който познавам, и никакви прескачания на каменисти рекички без добра видимост…
— Господи, колко благоразумно! — Тейт я гледаше с усмивка от височината на своя ръст. — Впечатлен съм! — Шегуваше се с нея и тя се засмя.
— И с право! Не можеш да си представиш какви щуротии съм вършила през всичките тези години на седлото.
— Трябва да престанеш с тях, Сам. Не си струват цената, която рискуваш да платиш. — И двамата замълчаха за момент. Всеки от тях знаеше за нещастни случаи, сполетели други хора — тежки падания от кон, приковали ги за цял живот към инвалидната количка. — Никога не съм разбирал смисъла на безумните прескачания, толкова обичани на Изток. За Бога, Сам, така може да се убиеш. Струва ли си?
Очите й се потопиха в неговите.
— Има ли значение?
Той я изгледа дълго и настойчиво.
— Сега може да ти е все едно. Но скоро нещата ще се променят. Дано само не направиш някоя глупост, след която няма връщане назад.
Тя кимна замислено и се усмихна. Тейт бе необикновен и авторитетен мъж, а ето че притежаваше и качества, които първоначално не бе забелязвала. Бе виждала в него само тираничния, но добър помощник- управител, а сега разбираше, че той е човек с много по-сложна натура. Годините, които бе прекарал между ранчерите и наемните работници, трудейки се до пълно изтощение, не бяха отишли напразно. Бе се научил да върши добре онова, с което се занимаваше, както и да познава хората — изкуство не от най-леките.
— Още кафе? — Той отново я погледна с усмивка и тя поклати глава.
— Не, благодаря, Тейт. — Този път името се отрони от устните й по-непринудено. — Трябва да тръгвам. Аз съм в групата по приготвяне на курабиите. А ти?
Той се наведе и пошушна на ухото й, смутен и щастлив:
