— Нищо особено. Тейт обещал да се обади тези дни, но Бил не разчита много на това. Той познава добре мъжете като него. Не е оставил никакъв адрес.
— Тогава ще трябва да потърся сина му в „Третата бариера“. — Изрече го с отчаяна надежда, ала Каролайн поклати глава.
— Не, Сам. Момчето е напуснало и е заминало с него. Бил знаеше поне това. Натоварили са заедно камиона и са потеглили.
— О, Боже мой! — Саманта зарови лице в ръцете си и отново заплака, този път тихо, сякаш сърцето й вече беше разбито и нищо не й бе останало.
— Какво мога да направя за теб, Сам?
Каролайн също се бе просълзила. Даваше си сметка, че преди години и с нея е можело да се случи същото: разговорът, който й предаде Сам, звучеше досущ като разправията между тях с Бил. Впоследствие бяха намерили друго решение, ала Бил далеч не беше толкова непреклонен, колкото Тейт. Освен това бе и една идея по-малко благороден от него, за което Каролайн изпита дълбока благодарност, наблюдавайки безпомощно страданията на младата си приятелка.
— Помогни ми да го намеря — отвърна на въпроса й Сам. — Моля те, ти можеш да ми помогнеш…
— Как?
Сам се облегна назад, подсмръкна и се замисли.
— Той ще отиде в някое ранчо. Едва ли ще иска да работи нещо друго. Как мога да получа списък на всички стопанства?
— Аз ще ти изброя онези, които познавам в района, мъжете ще ти кажат и други. Не, нека аз ги попитам. Ще измислим някакво оправдание, някакъв претекст, Сам. — Очите на Каролайн светнаха. — Ще го открием.
— Надявам се. — За пръв път от часове Саманта се усмихна. — Няма да се откажа, докато не го намеря.
18
В средата на април Сам се бе свързала с шейсет и три стопанства. В началото телефонираше на ранчерите в района и разпитваше за Тейт, сетне разшири кръга на север и на юг и накрая започна да звъни извън щата: в Аризона, Ню Мексико, Невада, Тексас, Арканзас, дори в посочено им от един каубой ранчо в Небраска. Човекът бе говорил на Тейт, че заплащането и храната там са много добри. Ала никъде не бяха го виждали. Сам оставяше името и адреса си, заедно с телефонния номер на Каролайн, и ги молеше да се обадят, ако той се появи. Използваше навсякъде името на Каролайн Лорд и то вършеше работа. Двете с часове преглеждаха телефонни указатели, обяви за работа от вестниците, регистри, реклами и имена, посочени им от пастирите. Сам отдавна бе помолила в службата за продължаване на отпуската и бе обещала до първи май да даде определен отговор. Ако нямаше да се връща в Ню Йорк, те искаха да го знаят до тази дата. Дотогава мястото й беше запазено. Ала работата изобщо не я интересуваше, трябваше й само Тейт Джордан, а него го нямаше никъде. Сякаш преди месец бе потънал вдън земя и никога повече нямаше да се появи. Вероятно се бе установил някъде, но въпросът беше къде. Този въпрос постепенно обсебваше Сам като натрапчива идея.
Тя вече не яздеше с мъжете, не я интересуваше, че по този начин може да им даде материал за клюки или да потвърди подозренията им. От деня, в който Тейт си замина, не беше излизала на пасищата.
Веднъж отиде до хижата сама с Черния красавец, но болката беше непоносима и тя веднага потегли обратно с обляно в сълзи лице. Рядко яздеше дори расовия черен кон, въпреки че Каролайн я поощряваше, за да се поразсее. Предпочиташе да си седи вкъщи, да се обажда тук и там по телефона, да чете списъци, да преглежда карти, да пише писма и да прави догадки къде може да е отишъл Тейт.
Ала до този момент усилията им оставаха безрезултатни и Каролайн започваше да мисли, че нещата няма да се променят: страната беше голяма, а стопанствата — безброй. Не биваше да се изключва и вероятността Тейт да се е захванал с напълно различна работа или да не използва истинското си име. Откакто бе стопанка на ранчото, Каро твърде добре бе опознала скитниците, търсещи препитание като наемна работна ръка, за да дава големи надежди на Сам. Беше напълно възможно някой ден Тейт да се появи някъде, също както и никой повече да не го види и чуе. Нищо чудно дори да беше напуснал страната, да беше отишъл в Канада или Мексико, та дори и в някое голямо ранчо в Аржентина. Собствениците често вземаха на работа хора като него без или с фалшиви документи, само и само да ги задържат в стопанствата си. Тейт имаше сериозни шансове да намери място като управител, притежаваше дълъг списък от добри препоръки, беше надежден, трудолюбив и разполагаше с богат опит. Всеки ранчер с малко ум в главата веднага би разбрал това. Въпросът беше кой ранчер и в кое ранчо.
Към края на април все още нямаше нищо ново. На Сам й оставаха три дни до момента, в който трябваше да позвъни в офиса и да каже как стоят нещата. Преди месец беше излъгала, че Каролайн е болна и й е трудно да се прибере в уговорения срок. В началото те проявиха разбиране, ала ваканцията бе свършила. Чарли се обади, че Харви настоява тя да се върне. Неочаквано бяха срещнали големи затруднения с нейните автомобилни клиенти и ако изобщо имаше намерение да остава в агенцията, Харви я искаше веднага в Ню Йорк. Сам нямаше право да му се сърди, но още по-малко можеше да му каже, че се чувства по-зле, отколкото по времето, когато замина за ранчото. Сега, в отсъствието на Тейт, по-ясно от всякога съзнаваше колко силно го обича, колко много го уважава — и него, и неговия начин на живот. Беше й особено болезнено да вижда Бил и Каролайн заедно, а приятелката й направо агонизираше от съпреживяването на нейната загуба.
В последния ден на април, докато седяха и пиеха кафе, Каролайн я погледна, въздъхна дълбоко и реши да й каже какво мисли.
— Сам, според мен трябва да се върнеш.
— Къде? — Тя отново преглеждаше един от своите списъци с имена на стопанства и предположи, че Каролайн се е сетила за някое, в което не е зле да проверят още веднъж. Ала възрастната жена поклати глава.
— Говоря за Ню Йорк.
— Сега ли? — Сам изглеждаше шокирана. — Но още не съм го намерила!
Каролайн изскърца със зъби заради онова, което трябваше да й каже, колкото и да не й се искаше да я наранява.
— Не знаеш дали изобщо ще го намериш някога.
— Това, което казваш, е отвратително. — Погледна я сърдито и бутна настрани кафето си.
Сам беше раздразнителна и нервна още откакто започна целият този кошмар. Не спеше, не се хранеше, не излизаше на чист въздух. Вършеше само едно: търсеше Тейт. Лично бе посетила някои от стопанствата, веднъж дори й се бе наложило да пътува със самолет.
— Ала е вярно, Сам. Време е да погледнеш истината в очите. Може никога повече да не го видиш. Страшно се надявам да бъркам, но не би могла да прекараш остатъка от живота си в търсене на мъж, който иска да бъде оставен на мира. Защото дори и да стигнеш до него, ще трябва и да го убедиш, че ти си права, а той греши. И няма никакви гаранции, че ще успееш. Той вярва, че сте прекалено различни, и не е изключено да е прав. А дори и да не е, след като желанието му е такова, не можеш да го накараш насила да промени решението си.
— Как стигна до този извод? Да не си говорила с Бил?
— Само толкова, колкото се налага.
Сам знаеше, че Бил не одобрява непрестанното дирене на Тейт. Наричаше го „идиотско преследване“ и считаше, че Сам не бива да се натрапва. „Преди да замине, човекът е казал каквото е имал да й казва, Каро. Няма какво повече да се говори.“ Но веднъж си призна, че ако навремето беше постъпил по същия начин, щеше да му се иска и тя да го търси така упорито.
— Просто мисля, че трябва да си наясно с възможния изход, Сам. Вече става месец и половина.
— Значи може да продължи малко по-дълго.
— И още малко… и още малко. А после какво? Ще си прахосала двайсет години заради мъж, когото едва си познавала.
— Не говори така. — Сам уморено затвори очи. Над никоя поръчка не бе работила така упорито, както
