по издирването на Тейт. — Познавах го. Познавам го. Може би в някои отношения съм го познавала прекалено добре и това го е подплашило.
— Възможно е — съгласи се Каролайн. — Но въпросът е, че не можеш да живееш все така. Това ще те довърши.
— Защо? — Не бе трудно да се долови горчивината в гласа й. — Както виждаш, благополучно преживявам всичко. — Детето на Джон и Лиз, момиченце, се бе родило предишния месец и дори го бяха показали по вечерните новини — в родилната зала заедно с гордата майка. Но Сам вече не се вълнуваше от това. Единственото й желание бе да намери Тейт.
— Трябва да се върнеш, Сам. — Каролайн не й отстъпваше по упоритост.
— Защо? Защото мястото ми не е тук ли? — Погледна я сърдито, ала това не разколеба приятелката й.
— Точно така. Не е тук. Мястото ти е в собствения ти свят, зад собственото бюро, в твоя офис и твоя апартамент, да се срещаш с нови хора и стари приятели, да бъдеш тази, която си в действителност, а не жената, на която се правеше известно време. — Протегна ръка и докосна нейната. — Не ми е омръзнало да ми гостуваш, Сам. Ако ставаше дума за мен, можеше да останеш тук завинаги. Но за теб не е хубаво, нима не разбираш?
— Не ме е грижа. Искам само да го намеря.
— Само че той не иска. Иначе щеше да ти съобщи къде е. Сигурно взема мерки да не го откриеш, Сам, и ако е така, ти си загубила битката. Може да се крие от теб с години.
— Значи мислиш, че трябва да се откажа. Така ли?
Настъпи продължителна тишина, накрая Каролайн кимна едва доловимо.
— Да.
— Но оттогава са минали само шест седмици! — Докато се опитваше да обори логиката в думите на Каролайн, очите й плувнаха в сълзи. — Може би, ако почакам още един месец…
— Тогава ще останеш без работа, а това няма да ти подейства добре. Сам, ти имаш нужда да се върнеш и да заживееш нормално.
— Нима е останало нещо нормално? — Почти не си спомняше какво означава това. Беше минала цяла година, откакто беше „щастливо омъжена“ за Джон Тейлър, човека, когото бе обичала и бе вярвала, че я обича, и водеше най-обикновен живот като специалист по рекламите в Манхатън. — Нормално ли? Сигурно се майтапиш. Не бих разпознала нормалното, дори да ми се представи лично и да ме цапардоса по задника! — Каролайн се засмя на мрачната й шега, но погледът й не трепна и Сам се облегна назад с дълга въздишка. — Какво, по дяволите, да правя в Ню Йорк?
— Ще забравиш всичко това за известно време. Ще ти подейства добре. Винаги можеш да се върнеш тук.
— Ако си тръгна, ще е поредното ми бягство.
— Не, ще направиш нещо за здравето си. За теб това тук не е живот, не можеш да продължаваш така.
Да, не беше живот — откакто замина Тейт.
Сам кимна безмълвно, стана от масата и бавно тръгна към стаята си. След два часа се обади на Харви Максуел, а после отиде в конюшнята и оседла Черния красавец. Този следобед излизаше с него за пръв път от три седмици. Препусна презглава във вятъра, приемайки всяко предизвикателство, всеки риск, всеки прескок през плетове и потоци. Ако я беше видяла Каролайн, щеше да изтръпне от страх за живота на коня и на своята млада приятелка. Ако я беше видял Тейт, би я убил.
Но Саманта беше сама и пришпорваше жребеца до предела на неговите възможности, докато не го изтощи. Върна го в тръс до централното заграждение и половин час го разхожда бавно покрай оградата: дължеше поне това на животното, колкото й нещастна да се чувстваше. Когато реши, че го е разходила достатъчно и той вече се е поохладил, го отведе в преградата и свали английското седло. Дълго стоя и го гледа, сетне за последен път го потупа по хълбоците и прошепна:
— Сбогом, стари приятелю.
19
Самолетът се приземи на летище „Кенеди“ в топлата пролетна вечер и Саманта безучастно погледна към града. Докато разкопчаваше колана, пред очите й беше само Каролайн, каквато я бе видяла за последен път на аерогарата: висока и гордо изправена до стария управител, махаща й за сбогом със стичащи се по бузите сълзи. Бил не й каза почти нищо, когато се изправи на пръсти да го целуне по бузата в претъпканата зала, но после изведнъж я стисна за лакътя и изръмжа бащински:
— Връщай се в Ню Йорк, Сам, и се пази! — Това бе неговият начин да изрази одобрението си за взетото от нея решение.
Ала наистина ли постъпваше правилно? С този въпрос в ума Саманта взе ръчната си чанта и тръгна да слиза по стълбата. Права ли беше да се върне толкова скоро? Не трябваше ли да остане по-дълго там? Щеше ли Тейт да се появи, ако беше почакала още месец-два? Разбира се, той пак можеше да се върне или да се обади отнякъде. Каролайн бе обещала, че ще продължи да разпитва и в случай, че някой е чувал за него, веднага ще се обади. Нищо повече не би могло да се направи, Саманта го разбираше много добре. Тя въздъхна дълбоко и влезе в аерогарата.
Тълпата около нея, шумът, телата, бъркотията, бяха направо зашеметяващи. След петте месеца в ранчото Сам бе забравила какво е да се озовеш сред толкова много хора, да се движиш със същата бързина, както и те. Смущението се четеше на лицето й, когато тръгна да си получи багажа и се почувства напълно изгубена в блъсканицата, като туристка в собствения си град. Естествено, нямаше нито един свободен носач, стотици хора чакаха таксита и след като най-сетне хвана едно, се наложи да го раздели с две японки и търговец на пластмасови изделия от Детройт. Той я попита откъде пристига, но тя бе толкова уморена, че не й се говореше. Все пак промърмори нещо за Калифорния.
— Актриса ли сте? — Човекът я разглеждаше заинтригувано, блестящите руси коси и тъмният тен веднага му бяха направили впечатление. Ала Сам побърза да поклати глава, гледайки разсеяно през прозореца.
— Не, работя в ранчо.
— В ранчо ли? — Човекът я зяпна изумено и Сам се усмихна въпреки умората. — За пръв път ли идвате в големия град? — поде той, явно обнадежден.
Тя поклати глава и се постара да сложи край на разговора. Двете японски туристки бърбореха оживено на своя език, а шофьорът се обаждаше само с по някоя ругатня по адрес на натовареното движение и непрекъснато минаваше от платно в платно. Родният град я посрещаше, както подобава. Докато се движеха по моста от Куинс към Манхатън, Сам погледна назъбената линия на хоризонта и внезапно й се доплака. Не желаеше да вижда Емпайър Стейт Билдинг, сградата на ООН и останалите небостъргачи. Копнееше само за къщата на Каролайн, конюшнята, красивите секвои и онова огромно синьо небе.
— Хубаво е, нали? — Потящият се търговец на пластмасови изделия от Детройт се присламчи по-близо до нея, а тя поклати глава и се дръпна до вратата.
— Не особено. Не и след гледките, на които съм се радвала напоследък. — Стрелна го сърдито, сякаш той носеше вината за връщането й в Ню Йорк. Мъжът се обърна към едната от младите японки, но момичето само се изкикоти и продължи да бърбори с приятелката си.
Слава Богу, шофьорът остави първо нея. Сам постоя на тротоара, вперила поглед в своята къща. Изведнъж я хвана страх да влезе вътре и съжали, че се е върнала. Копнежът по Тейт я измъчваше повече от всякога. Какво, по дяволите, търсеше тук, сама в този чужд град, сред всичките тези хора? Защо се връщаше в апартамента, в който бе живяла с Джон? Единственото, което желаеше, бе да бъде в Калифорния, да намери Тейт, да живее и работи в ранчото. Защо това не й беше позволено? Толкова много ли искаше? Отключи входната врата и помъкна багажа нагоре по стълбите. Работният ден с дванайсетте часа на седлото никога не я бе изтощавал колкото тези пет часа в самолета с двете сервирания, филма и емоционалния шок от връщането в Ню Йорк.
Сам изпъшка под тежестта на куфарите, пусна ги на площадката пред апартамента, изрови ключа от чантата си, пъхна го в ключалката, отвори широко вратата и влезе. Жилището миришеше като
