вътрешността на прахосмукачка. Всичко си беше там, където го бе оставила, безсмислено и лишено от обич, и някак по-различно, сякаш докато бе отсъствала, цялото обзавеждане леко се бе променило, беше се смалило или пораснало, или цветът му бе станал малко по-друг. Нищо не изглеждаше същото както преди. А в действителност беше точно такова, каквото и когато живееха тук с Джон. Сега Саманта се чувстваше като външен човек или като призрак, върнал се в сцена от миналото.
— Ало? — Дори не беше сигурна защо извика, но, разбира се, никой не отговори. Затвори вратата и се отпусна на един стол. Огледа се около себе си и заплака. Риданията разтърсиха раменете й и тя зарови лице в дланите си.
След двайсет минути телефонът иззвъня настойчиво. Сам подсмръкна, издуха носа си в носната кърпа и вдигна слушалката, без сама да знае защо. След цялото това време положително щеше да се окаже, че някой е сбъркал номера. Освен ако не бяха Харви или Чарли. Те бяха единствените хора в Ню Йорк, които знаеха, че се връща.
— Да?
— Сам, ти ли си?
— Не — усмихна се тя през сълзи, — крадецът.
— Крадците не плачат, глупачке. — Беше Чарли.
— Плачат, и още как. Като няма цветен телевизор за отмъкване.
— Прескочи до нас и ще ти дам моя.
— Не го искам. — Сълзите й отново потекоха, тя подсмръкна звучно и затвори очи, опитвайки се да се успокои. — Извинявай, Чарли, май не съм в особен възторг, че съм си вкъщи.
— Така изглежда. Е? Защо се върна? — попита делово той.
— Ти добре ли си? Двамата с Харви от месец и половина ме заплашвате с тежки телесни повреди и убийство, и още питаш защо съм тук?
— Добре де, само се оправи с твоя откачен клиент, пък после се връщай. Ако желаеш, дори завинаги. — Чарли имаше страшно практичен подход към живота.
— Не е толкова просто.
— Защо да не е? Виж, Сам, животът е много кратък и може да бъде много сладък, ако му позволиш. Ти си голямо момиче, сега си свободна и нищо не би могло да ти попречи да живееш, където поискаш. Щом предпочиташ до края на живота си да гониш кравите, тогава върви и се занимавай с това.
— Проста работа, а?
— Разбира се. Защо не? Знаеш ли какво ще ти кажа, най-добре да опиташ за известно време как ще ти понесе да поживееш тук един вид като туристка. Ще видиш как ще се чувстваш след два-три месеца и ако не ти е добре… По дяволите, Сам, никога не е късно да напуснеш.
— От твоите уста всичко звучи толкова лесно.
— Така и трябва да бъде. Тъй или иначе, хубава госпожо, добре дошла отново сред нас. Дори и да не искаш да си тук, ние безкрайно се радваме, че се връщаш.
— Благодаря, съкровище. Как е Мели?
— Дебела, но красива. Бебето се очаква след два месеца и този път ще бъде момиче, сигурен съм.
— Разбира се, Чарли, разбира се. Не съм ли го чувала поне два пъти досега? — Тя се усмихна и изтри сълзите от лицето си. Ако не друго, поне бе хубаво отново да е в един град с него. — Горчивата истина, господин Питърсън, е, че ти умееш да правиш само момчета. Това е от всичките онези баскетболни мачове, на които ходиш, нещо от въздуха там прониква в гените ти.
— Ясно, значи отсега нататък ще посещавам по-често бардаци със стриптийз. Как не съм се сетил… — И двамата прихнаха. В това време Сам, чийто поглед разсеяно се луташе из потискащия апартамент, съгледа хилавата кафеникава растителност в саксиите.
— Нали щеше да поливаш цветята ми, Чарли. — В гласа й имаше повече смях, отколкото укор.
— Цели пет месеца? Сигурно се шегуваш. Ще ти купя други.
— Не си прави труда. И без това те обичам. Между другото, след като успя да ме върнеш, кажи поне какво е истинското положение в агенцията.
— Лошо.
— Ужасно лошо или средно лошо?
— Непоносимо лошо. Още два дни и щях да получа язва или да убия Харви. Този мръсник ме побърква от седмици. Клиентите не харесаха нито един от проектите, които разработихме, намират, че всичко е твърде скромно, твърде плахо, твърде целомъдрено.
— Не използвахте ли моята тема с конете?
— Да, по дяволите, срещнахме се с всяка манекенка отсам Мисисипи, която представя облекло за езда, огледахме всяка жокейка, всеки треньор, всеки…
— Не, не, за Бога! Хората са прави, ако им предлагате това, Чарли. Аз имах предвид коне, каубои, нали разбираш: мъжественост, залези. Например ездач, който препуска срещу червеното слънце на хоризонта на голям и красив жребец… — Каза го и мислите й моментално се върнаха към Черния красавец и, естествено, към Тейт. — Това е, което ти трябва за тази реклама. Не продаваш някаква малка дамска кола, продаваш евтин спортен модел. Клиентите искат да се получи впечатление за сила и бързина.
— Не мислиш ли, че и състезателен кон може да свърши работа?
— Не, по дяволите. — Тонът й бе непреклонен и в другия край на линията Чарли се ухили.
— Предполагам, че точно затова договорът е твой.
— Утре ще погледна какво имате.
— Тогава доскоро, рожбо.
— Много поздрави на Мели и благодаря, че се обади, Чарли. — Тя сложи слушалката, отново хвърли поглед около себе си и прошепна: „О, Тейт… защо?“
Лека-полека разопакова багажа, избърса прахта, разтреби, после седна и се помъчи да убеди сама себе си, че това тук е нейният дом. В десет часа с облекчение се пъхна в леглото с бележника и писмените препоръки на Харви. Искаше да навакса малко от онова, с което й предстоеше да се занимава на другия ден. Вече минаваше дванайсет, когато остави всичко, изгаси лампата и се опита да заспи. Но мислите за ранчото я държаха будна още два часа, все очакваше да чуе познатите звуци, които не идваха и не идваха.
20
Завръщането в агенцията на следващата сутрин и се стори като странно пътуване назад във времето до напълно забравена точка. Кабинетът, бюрото и колегите й сякаш бяха част от друг живот. Трудно й бе да си представи, че някога е прекарвала тук по десет часа на ден, че делата на „Крейн, Харпър и Лауб“ са ангажирали мислите й от сутрин до вечер. Обсъжданите проблеми й се виждаха смешни, клиентите — глупави и тиранични, а идеите, концепциите и презентациите — несериозни като детска игра. Някак си не успяваше да се изплаши истински, че може да загубят поръчката, да се разтревожи, че някой си там бил недоволен или че заседанието не върви както трябва. Цялата сутрин седя и слуша със сериозен вид, а когато всичко свърши, имаше чувството, че си е загубила времето.
Като че само Харви Максуел бе доловил настроението й. Почака, докато останалите напуснаха заседателната зала на двайсет и четвъртия етаж, и я погледна проницателно.
— Е, Сам, как се чувстваш? — Свъсил вежди, с лула в ръката, той я наблюдаваше внимателно.
— Странно. — Винаги се бе старала да бъде откровена с него.
— Както и можеше да се очаква. Дълго те нямаше.
— Може би по-дълго, отколкото трябваше. — Вдигна глава и го погледна в очите. — Трудно е да се върнеш след толкова време. Имам чувството, че… — Поколеба се, но все пак реши да го каже: — Че съм оставила там голяма част от себе си.
Харви въздъхна, кимна и се зае да пали отново лулата си.
— И аз имам това чувство. Някаква специална причина? — Очите му потърсиха нейните. — Нещо, за което би трябвало да ме осведомиш? Може би си се влюбила в каубой и възнамеряваш да се върнеш там?
Искаше да знае повече, отколкото Саманта бе склонна да му каже. Тя поклати глава.
— Всъщност не.
