националната телевизия и получаваше добри пари. Имаше рамене, широки колкото стаята, хубаво ъгловато лице, приятно, но не прекалено красиво, тъмносини очи и тъмна червеникавокафява коса. Изглеждаше напълно автентичен в ролята, всеки мъж в Америка би пожелал да се идентифицира с него, а жените щяха да мечтаят за рекламираната кола, представяйки си каубоя от клиповете зад кормилото й. Той решително беше човекът, който им трябваше за рекламната серия, и единственото, което разсмиваше Саманта, докато разказваше на Чарли за него, беше, че техният нов герой от уестърните без съмнение е обратен.
— Личи ли му? — загрижено попита Чарли.
— Какво говориш, той е актьор. И е великолепен!
— Е, имай милост към себе си и не се влюбвай в него.
— Ще се опитам да устоя на чара му.
Но най-смешното беше, че наистина го харесваше. Името му беше Хенри Джоунс-Адамс и ако не друго, поне щеше да е добра компания по време на пътуването. Беше изключително начетен, страшно любезен, много културен и очевидно притежаваше великолепно чувство за хумор. Щеше да е истинско облекчение след самодоволните, недисциплинирани его маниаци, с които си бе имала работа при други снимки.
— Ще дойдеш ли с нас на Запад, Чарли?
— Не знам. Не ми се иска да оставям Мели. Ако детето се роди преди това, всичко ще е наред. В противен случай ще трябва да изпратя двама от помощниците си. Можеш ли да се справиш?
— Щом се налага. — И добави с мека усмивка: — Тя как е?
— Дебела, изтощена, изнервена, раздразнителна. Но аз си я обичам. Пък и остава още малко. Бебето се очаква в края на следващата седмица.
— Той как ще се казва? — Сам не преставаше да го поднася, че отново ще бъде момче.
— Тя. Ще видиш. Не издаваме как ще я кръстим. Ще бъде изненада.
— Хайде, Чарли, моля те. Шарлот, ако случайно е момиче? — Много обичаше да го дразни.
Той поклати глава, щипна я по задника и изчезна.
Стана така, че Мели роди още същата неделя, една седмица по-рано от очакваното, и този път най- сетне беше момиче. Изненадата бе, че го нарекоха Саманта. Чарли й го каза във вторника след Четвърти юли и Сам се просълзи.
— Сериозно ли говориш?
— Разбира се. Искаш ли да я видиш?
— Що за въпрос. С най-голямо удоволствие. Мели не е ли много изтощена?
— Ами. Четвъртото раждане е лесна работа. Звучи възмутително, но тя излезе от родилната зала на собствените си крака. Изкара ми ума, ала лекарят каза, че всичко е наред.
— Ставам нервна само като те слушам. — Както всички жени, които никога не са раждали, Саманта бе удивена от целия този процес и мистиката в него.
По обед отидоха заедно в болницата. Мели изглеждаше щастлива и здрава, направо сияеше в обточения с дантелки розов халат и розовите сатенени чехли, на ръце с повитото в бяло и розово бебе. Сам дълго не промълви нито дума, само стоеше и гледаше очарована подаващото се от пелените крехко личице.
— Тя е толкова хубава, Мели! — благоговейно прошепна накрая и Чарли, който стоеше точно зад гърба й, се разсмя.
— Да, но щяхме да я наречем Саманта, дори и да беше грозна.
Сам се обърна и му направи гримаса. Той бе прогонил магията на момента и неочаквано връхлетелия я копнеж по онова, което никога нямаше да познае: чудото на раждането и майчинството. Напоследък рядко бе позволявала на мислите си да странстват в тази посока, но сега, докато стоеше и гледаше новороденото, за пръв път от дълго време почувства как сърцето я заболя за тази изгубена мечта.
— Искаш ли да я подържиш?
Сам никога не бе виждала Мелинда толкова хубава. Сякаш някаква тиха светлина струеше от дълбините на самата й душа и обвиваше безценната рожба, сгушена на сигурно място до гръдта й.
— Мисля, че не — поклати глава Саманта и без да откъсва очи от детето, седна в края на леглото. — Страх ме е да не я счупя.
— Те са по-жилави, отколкото изглеждат. — Всяка майка би го потвърдила. — Ето… опитай. — Без предупреждение Мелинда сложи бебето в ръцете на Сам, то се изпъна, отново се сгуши и се усмихна. Отпуснато в прегръдките й, малкото същество спеше дълбоко и тя усещаше топлината му.
— Толкова е мъничка!
— Нищо подобно! — разсмя се Мели. — Тежи четири килограма и двеста грама!
След малко новородената Саманта огладня и се събуди, запищя и затърси майка си. Нейната едноименница я върна в сигурните ръце на Мелинда. Когато след няколко минути двамата с Чарли си тръгнаха, Сам отново почувства колко голяма е празнотата в живота й. Беше един от онези моменти, в които фактът, че е стерилна, лягаше на душата й като тежък камък.
Вече пред вратата на своя кабинет, тя си спомни и извика на Чарли:
— Това означава ли, че ще дойдеш с мен на Запад?
Той кимна с усмивка.
— Нямам друг избор.
— Защо? — изненадано го погледна Сам.
— За да съм сигурен, че няма да изнасилиш нашия каубой!
— Няма такава опасност — ухили се тя и влезе в кабинета си. Болката, която бе почувствала при вида на детето, започваше леко да намалява, ала до края на деня не я напусна съвсем.
23
Всички ли са готови? — извика Чарли с широка усмивка, поклони се и с жест покани колегите си да се качат в самолета. Заминаваха с търговска авиолиния за Аризона, но бяха толкова много, че май бяха изкупили повечето места в първа класа. В групата бяха включени седем души от продуцентската компания, освен тях Сам, Чарли и двамата им асистенти, Хенри Джоунс-Адамс и неговият приятел. Сякаш не им стигаха купищата багаж и множеството сандъци и кашони с екипировката, та Хенри и съжителят му бяха взели и кучето си, малък бял френски пудел на име Джорджи. Саманта се надяваше животинчето да не се мотае в краката на конете. То беше толкова дребно, че за него това щеше да е фатално, както вероятно и за снимките.
В Аризона щяха да ги чакат гримьорка и фризьор от Лос Анжелис, които щяха да придружават екипа от „Крейн, Харпър и Лауб“ до края на пътуването.
— Мислиш ли, че са качили целия ни багаж? — неспокойно пошушна на Саманта приятелят на Хенри и тя го увери, че всичко е натоварено на самолета.
— Но нещата ни са толкова много!
— Хората си знаят работата. Пък и — усмихна му се успокояващо — това е първа класа.
Сякаш този факт променяше нещо, сякаш не можеха да загубят някой куфар от комплекта му „Вюитон“ със същата лекота, с която биха загубили и пътна чанта „Самсонит“ на някого от снимачния екип или сандък от безкрайно скъпата им екипировка.
Сам отново си даде сметка колко много работа щеше да има през това пътуване. След като бе измислила концепцията, бе написала почти сама текстовете, бе намерила терени за снимките, бе избрала изпълнителя, бе организирала екипите, бе се спряла на продуцентска къща и одобрила офертата й, какво я очакваше сега? През следващите две седмици й предстоеше да успокоява всички, че скоро ще бъдат нахранени, че остава да се заснемат само още няколко дубъла, че утре времето ще е по-хладно, че до обед климатикът в хотела ще бъде поправен и че е изключено храната в следващия град да е толкова лоша. Присъствието на нервозния хомосексуален приятел и френския пудел правеха нещата още по-трудни. От друга страна, Хенри Джоунс-Адамс вече бе показал, че има уравновесен характер, че е забавен и приятен човек, и Сам се надяваше да държи под контрол както любовника, така и кучето си. Тя приемаше спокойно обстоятелството, че е обратен, но се бе поопънала, когато бе пожелал да вземе със себе си своя малък антураж. Хенри обаче настояваше на това, а им бе толкова нужен, че биха му разрешили да доведе дори майка си и четиринайсет от най-скъпите си приятели.
