— Това ли ще им дадеш да вечерят? Тортили? — Чарли изглеждаше потресен. — Не съм сигурен, че ще се харесат на малкия господин „Вюитон“, да не говорим за пудела.
— Не се заяждай. Освен това се съмнявам, че в градчето има нещо друго за ядене.
— Чудесно.
Вечерята, състояща се от тортили и бира, мина неочаквано приятно. Разказваха се вицове, които ставаха все по-нецензурни, колкото по-свободно се чувстваха помежду си. Но умората си казваше думата и всички се върнаха в хотела да се наспят. Чарли махна на Саманта за „лека нощ“ и се прибра в стаята си, а тя стоя будна още половин час, за да прегледа бележките си за следващия ден, после с прозявка изгаси лампата.
24
В шест часа на другата сутрин всички се събраха на закуска и в седем и половина най-сетне потеглиха за ранчото. Бяха решили първия ден да не снимат изгрева, а да се заемат със сцените на дневна светлина и евентуално да опитат със залеза. Ала докато нагласят всичко според изискванията на режисьора и операторите и камерите се завъртят на пълни обороти, стана пладне. Хенри Джоунс-Адамс яздеше хубава черна кобила и Саманта си спомни с копнеж за расовия жребец на Каролайн. Конят не можеше да се сравнява с Черния красавец, ала щеше да изглежда добре на екрана, имаше приятен ход. Хенри отново и отново го подкарваше в тръс по едни и същи хълмове, заснемаха се дубъл след дубъл, но животното имаше спокоен нрав, както и ездачът, и независимо от умората, в края на деня нямаше опънати нерви. С екипа се работеше леко, Саманта беше доволна от начина, по който вървяха нещата. Отиде да поговори с управителя и да му благодари, задето им бе позволил да снимат в ранчото. В допълнение към сумите, които плащаха за всеки снимачен ден, беше изпратила каса бърбън на собственика и цветя на съпругата му. Сега даде няколко бутилки и на управителя. Той изглеждаше доволен от подаръка и се разбъбри с нея. Изненада се, когато научи, че по-голямата част от годината е работила в ранчо в Калифорния. Поприказваха за проблемите в стопанствата, за конете и говедата и Сам имаше чувството, че се е върнала у дома. По едно време спомена мимоходом Тейт Джордан, каза, че искала да го използва в рекламен филм, и попита управителя дали го познава, дали някога пътищата им са се пресичали. Описа го като прекрасен човек, когото много уважава. Не спомена нищо за връзката им, съобразявайки се с нежеланието на Тейт хората от неговото съсловие да научат за нея. Управителят взе визитната й картичка и я увери, че с удоволствие ще й съобщи, ако го срещне, след което тя се върна при останалите и закара един от претъпканите автомобили обратно до хотела.
Търсенето на Тейт бе еднакво безрезултатно навсякъде, където спираха през двуседмичното пътуване. За разлика от снимките, които вървяха прекрасно. Хората от продуцентската компания бяха категорични, че никога не са разполагали с по-хубав филмов материал, и до момента всичко протичаше без засечки. В резултат самочувствието им беше отлично, приятелствата крепнеха, настроението бе добро, всички бяха готови да работят безкрайни часове под изгарящото слънце и рядко се оплакваха. Дори бяха успели да заснемат два изгрева и няколко залеза. При последното им спиране само Саманта изглеждаше оклюмала.
Снимаха в едно ранчо край Стиймбоут Спрингс, Колорадо. Тя току-що бе разговаряла с управителя и вече близо час се навърташе край каубоите, надошли да гледат как се прави филм. Вече знаеше, че и да намери Тейт, няма да е тук и сега. На следващия ден се прибираха, тъй че за пореден път надеждите й бяха попарени. Щеше да се върне в Ню Йорк и да чака, за да опита отново, когато съдбата я отведе в друго ранчо. И може би един ден щеше да го открие.
Може би.
Както стоеше замислена и разсеяно гледаше към планината. Сам чу един от мъжете да казва на друг, че е работила в ранчо „Лорд“ в Калифорния. Вторият каубой я огледа критично и попита:
— Наистина ли? — Тя кимна. — Забелязах, че разбираш от коне, сега ми е ясно защо. Тази сутрин те наблюдавах как яздиш. Имаш чудесна стойка и добре държиш юздите.
— Благодаря. — Сам се усмихна, но тъгата се бе спотаила в очите й, изглеждаше уморена и човекът се чудеше защо ли е така посърнала.
— Видя ли новия ни жребец? — рече той, дъвчейки снопче тютюневи листа. — Докараха го миналата седмица. В далечната конюшня е.
— Може ли да му хвърля един поглед?
Въпросът й бе зададен повече от учтивост, отколкото от истински интерес. Искаше й се да се прибере в малкия мотел, където бяха отседнали, да приключи всичко и да се приготви за заминаването на другия ден. Нямаше какво да търси повече тук. Бяха свършили със снимките и не бе намерила Тейт. Ала повлече крака след стария каубой, опитвайки се да си придаде заинтересуван вид. Когато стигнаха до конюшнята, престана да съжалява, че е отишла. Пред нея стоеше и удряше пода с копита един от най-едрите жребци, които бе виждала някога, сив, с черна грива, черна опашка и продълговато бяло петно на челото, от което погледът му ставаше сякаш още по-див.
— Боже мой, колко е красив!
— Нали? — Човекът изглеждаше доволен. — Обаче не дава да го яздиш, като дяволче е. Вчера хвърли всички по един-два пъти — каза той със смях. — Дори мен.
Сам се усмихна.
— И аз често съм се озовавала на земята. Но този младеж си струва. — Прокара ръка по врата му и конят изцвили, сякаш му харесваше да го гали и искаше още. Беше толкова голям и красив, че само като го гледаше, човек изпитваше едва ли не чувствено вълнение. Сам разказа на каубоя за Черния красавец и каква радост й е доставяло да го язди.
— Английски жребец, така ли? — Тя кимна. — Ако питаш мен, Сивия дявол спокойно може да се мери с тях. Бяга като състезателен кон, но е малко скоклив за работата в ранчото. Не знам, накрая господин Аткинс май ще го продаде. И ще е много жалко. Чудесен жребец е. — И все едно че й връчваше най-ценен подарък, предложи: — Искаш ли да го пояздиш, госпожице? Предупреждавам те, че не е изключено да цопнеш по задник в калта, но днес видях какво можеш и мисля, че ще се справиш с него.
Сам бе яздила редом с Хенри, извън обсега на камерата, стараейки се малко да го ядоса, за да не изглежда така добродушен и да препуска към изгрева толкова бързо, колкото иска тя. При това бе пришпорвала собствения си кон до предела на възможностите му, изпълнявайки всичко с явна лекота. Бе изключителна ездачка и способностите й не бяха останали незабелязани. По време на обяда мъжете от ранчото бяха разговаряли за нея и един от тях бе казал, че прилича на жребче от породата паломино. И ето че сега старият каубой й предлагаше с радост Сивия дявол, който стоеше и чакаше в преградата си, сякаш беше създаден за нея.
— Сериозно ли говориш? — Тя бе поласкана от жеста му, приемаше го и като комплимент, и като подарък. — Може ли да го пояздя? — Това щеше да е последната й езда за дълго време оттук насетне. На другия ден отлиташе за Ню Йорк и скоро нямаше да види ранчо. Очакваше я само къртовска работа зад бюрото. — Би ми доставило голямо удоволствие.
— Хайде тогава. Ще донеса седлото. — След минута той вече бе оседлал коня, макар че трябваше да се пази от краката му. Сивия дявол бе двойно по-коварен и необуздан от Черния красавец и явно се пръскаше от нетърпение да препусне на свобода. — Малко е агресивен. Бъди внимателна с него в началото… госпожице… — Човекът очакваше да му каже името си.
— Сам — непринудено се усмихна тя, изгаряща от желание час по-скоро да се метне на огромния сив кон.
Той беше дори по-едър от Черния красавец и на Саманта изведнъж й се стори, че Тейт е до нея и й крещи, както й бе крещял заради жребеца на леля Каро, когато се опитваше да й пробута коне като Лейди и Ръсти. Усмихна се вътрешно. Той си беше отишъл, по дяволите. Сега можеше да язди всеки кон, който поиска. При тази мисъл болката отново я прониза с пълна сила. Старият каубой й помогна да се качи, тя хвана изкъсо юздите и позволи на големия сив жребец да потанцува. Държеше го здраво под контрол и двата му опита да я хвърли завършиха безуспешно, за най-голямо задоволство на възрастния човек.
