Установихме тънка като косъм пукнатина на шията, но с това можем да се справим. В момента проблемът е в гръбнака й. Има толкова много натрошени на дребно костици, че трябва да оперираме, за да намалим малко натиска от тях. Ако не го направим, могат да се получат трайни увреждания на костния мозък.
— А ако я оперирате? — Чарли веднага усети, че мечът е с две остриета.
— Ако я оперираме, може да умре. — Лекарят седна и направи знак на Чарли да го последва. — Проблемът е там, че ако се откажем от операцията, ще остане умствено непълноценна до края на живота си и вероятно с квадриплегия.
— Какво е това?
— Изцяло парализирана. Което означава, че няма да може да движи ръцете и краката, а евентуално само главата.
— А ако я оперирате, това няма да се случи, така ли? — Изведнъж му се доповръща неудържимо, но някак успя да се овладее. Какво, за Бога, обсъждаха тук? Сякаш трябваше да избират дали да купят моркови, лук или ябълки. Да движи главата, ръцете или краката си… Господи!
Лекарят беше много внимателен в обясненията си:
— Тя определено няма да ходи никога повече, господин Питърсън, но ако я оперираме, бихме могли да спасим останалото. В най-добрия случай ще бъде паралептичка, т.е. няма да може да си служи с долната половина на тялото. Ако обаче ни провърви, ще спасим разсъдъка й. При положение че започнем веднага, има голям шанс да й се размине без умствени увреждания. — Той се поколеба за момент, после продължи: — Рискът обаче е много по-сериозен. Тя е в тежко състояние и е възможно да я загубим. Не мога да ви обещая нищо.
— Всичко или нищо, така ли?
— Повече или по-малко. За да съм напълно честен, трябва да ви кажа, че и да не се намесим, и да направим всичко по силите си за нея, тя може да не доживее до сутринта. Състоянието й е много критично.
Чарли кимна бавно, изведнъж осъзнал, че той е този, който трябва да вземе решението. Цялото му същество се съпротивляваше. Знаеше, че Саманта има живи роднини, ала вече се бе докарал до това положение, пък и тя беше по-близка с него, отколкото с когото и да било… О, горката сладка Сам!
— От мен ли чакате отговор, докторе?
Човекът в бялата престилка кимна.
— Да.
— Кога?
— Още сега.
На Чарли му се искаше да изкрещи: „А откъде да знам дали ви бива?“ Но друг глас му нашепваше: „Нима имаш някакъв избор?“ Да не я оперират означаваше Сам да умре, от нея да не остане нищо друго, освен русата коса и натрошеното тяло: нито ума, нито сърцето, нито душата. Спазъм стегна гърлото му при тази мисъл. А с операцията можеха да я убият… но… ако останеше жива, щеше да си е Сам. В инвалидна количка, но Сам.
— Започвайте!
— Господин Питърсън?
— Оперирайте. Оперирайте, по дяволите… оперирайте! — Чарли крещеше.
Лекарят излезе забързано, а той се обърна и заблъска с юмрук стената.
Постепенно се овладя, отиде да си купи цигари и кафе и се сви в един ъгъл като изплашено животно с вперен в часовника поглед. Един час… два часа… три… четири… пет… шест… седем… В два часа през нощта лекарят се върна и го завари да чака с разширени от ужас очи, едва ли не позеленял от мъка, убеден, че Саманта вече е мъртва. Умряла е и никой не му е казал. Никога през живота си не бе изпитвал такъв страх. Неговото проклето решение я бе убило. Не биваше да дава съгласието си за операцията, трябваше да се обади на бившия й съпруг. Господи, ами майка й? Дори не бе започнал още да мисли за последствията от своето решение. Лекарят искаше отговор и…
— Господин Питърсън?
— А? — Чарли гледаше човека в бялата престилка като в транс.
— Господин Питърсън, сестра ви е добре — леко го докосна по рамото той.
Чарли кимна. Най-напред дойдоха сълзите, а после изведнъж сграбчи лекаря в прегръдките си.
— Боже мой… Боже мой… — Само това успяваше да прошепне. — Мислех, че е умряла…
— Тя е добре, господин Питърсън. Сега се приберете вкъщи и починете малко — посъветва го той, но си спомни, че те са от Ню Йорк. — Имате ли къде да отседнете? — Чарли поклати глава и лекарят надраска на листче хартия името на някакъв хотел. — Опитайте там.
— Ами Сам?
— Не мога да ви кажа много. Знаете каква беше целта ни. Закърпихме, каквото можахме. Шията й ще се оправи. Гръбнакът… е, нали знаете… ще остане с парализа на долните крайници. Почти съм сигурен, че гръбначният мозък няма никакви увреждания, нито от падането, нито от раздробените костици. Но сега просто трябва да изчакаме. Операцията беше много дълга. — Личеше си и по лицето му. — Просто ще трябва да изчакаме.
— Докога?
— С всеки изминал ден ще знаем по нещо повече. Ако издържи до сутринта, изгледите ще са чувствително по-добри.
Чарли си даде сметка какво означава това и погледна въпросително лекаря.
— Ако тя… ако тя издържи, колко дълго ще трябва да остане тук? Кога ще бъде възможно да я преместим в Ню Йорк?
— Ооо — въздъхна лекарят, размишлявайки с вперени в пода очи, после отново вдигна поглед към Чарли. — Наистина ми е трудно да преценя отсега. Все пак бих казал, че в най-добрия случай бихме могли да я преместим с авиолинейка някъде след три или четири месеца.
След три или четири месеца?
— А после? — осмели се да попита Чарли.
— Наистина е твърде рано дори да мислим за всичко това — сгълча го лекарят, — но перспективите са за минимум година болнично лечение, господин Питърсън. Ако не и повече. Ще й се наложи да промени много неща в живота си. — Чарли замислено поклати глава, едва сега започваше да разбира какво предстои на Саманта. — Ала нека най-напред се погрижим да издържи благополучно тази нощ.
Той си тръгна, а Чарли остана сам в своя ъгъл да чака идването на останалите от Стиймбоут Спрингс.
Те пристигнаха в три и половина сутринта и го завариха да спи и да похърква тихо с отпусната на гърдите глава. Събудиха го, за да научат новините. Чарли им разказа, каквото знаеше, и всички притихнаха натъжени. После излязоха заедно от болницата и тръгнаха да търсят хотел. След като се настаниха, Чарли седна до прозореца и, разкъсван от мъка, се загледа навън към града. Едва когато Хенри и приятелят му дойдоха да поседят с него, той най-сетне даде воля на болката, ужаса, тревогата, объркването и чувството за вина, които го измъчваха, и плака на рамото на актьора повече от час. Те стояха при него и го утешаваха чак до сутринта и от този момент нататък станаха негови приятели. Това бе най-черната нощ в живота на Чарли. Но когато на съмване се обадиха в болницата, Хенри беше този, който захлупи лице в дланите си и заплака. Саманта бе още жива.
25
В деня след злополуката екипът се пръсна. Чарли проведе няколко продължителни телефонни разговора с Харви и предпочете да не заминава. Не знаеше колко време ще му се наложи да стои в Денвър, не можеше да остави задълго и Мели с четирите деца, но чувстваше, че засега мястото му е тук. Саманта беше сама в чужд град и се намираше на косъм от смъртта. Не му бе трудно да получи разрешение от Харви, който беше потресен от вестта за станалото. Той посъветва Чарли поне да опита да се свърже с майката на Сам в Атланта. В края на краищата тя бе единствената й жива родственица и имаше право да знае, че дъщеря й е в интензивното отделение на болницата в Денвър със счупен гръбначен стълб. Потърси я по
