Саманта премина в бавен ход покрай конюшнята в посока на старата ограда. Неколцина от каубоите вече я бяха забелязали, в началото я наблюдаваха с интерес, а после, като видяха как се справя с мятащия се сив звяр, започнаха да я поощряват с радостни подвиквания. Сякаш почувствали, че наблизо има интересно зрелище, всички се обърнаха да гледат как Саманта се носи на Сивия дявол през централното заграждение на ранчото, покрай своя екип, покрай Чарли, Хенри, приятеля му и пудела. Сетне, обзета от своята страст към ездата и подмамена от красивата местност, тя забрави за всички тях и пое в тръс из полята оттатък. Но това не продължи дълго, само след минута позволи на коня да галопира свободно и сам да си определя бързината. Копитата му заудряха мощно земята, той се понесе в шеметен бяг и на Саманта й се стори, че лети.
Вятърът брулеше лицето й, сърцето й биеше лудо, а на устните й грееше усмивка. Ездата на този кон бе нещо като своеобразен двубой, като схватка с неговата сила и своенравност, в която можеше да разчита единствено на способностите и уменията си. Тя бе достоен противник за Сивия дявол, който на няколко пъти се опита да я хвърли, но това не му се удаде нито веднъж. Внезапно напрежението, мъката и разочарованието от безрезултатното дирене на Тейт се надигнаха в нея и тя пришпори коня, заставяйки го да препуска още по-бързо. Щеше да го победи в собствената му игра. Ако й стигнат силите.
Тълпата, която я гледаше, притихна. До този момент препускащата през полята Саманта представляваше красива гледка, русите й коси се развяваха зад гърба й редом с черната грива и опашката на Сивия дявол. Сякаш се бе сраснала с едрия жребец, всеки неин мускул бе в съзвучие с неговите. Ала сега един от каубоите скочи от оградата да я спре, неколцина други затаиха дъх, а управителят се развика, сякаш тя можеше да го чуе. Но вече бе твърде късно.
Сред полето се виеше малка река, невидима отстрани, и Саманта вече се носеше към нея. Коритото бе толкова тясно, че стига да го забележеше навреме, би го прескочила с лекота. Ала беше и доста дълбоко и ако конят се спънеше, тя щеше да бъде изхвърлена право срещу стръмния каменист бряг. Управителят вече тичаше натам, размахвайки афектирано ръце, Чарли го видя и също се затича. Като че и двамата знаеха какво ще стане. И в същия миг то наистина се случи. Жребецът стигна до рекичката, която бе забелязал преди Саманта, и се закова на място. Неподготвена, тя излетя във въздуха със страховита дива грация, с развята коса и разперени ръце, и тихо изчезна от погледите им.
Като видя това, Чарли се втурна към един от автомобилите, завъртя ключа и запали мотора, включи на скорост и потегли, без да го е грижа, че може да прегази някого. Мястото беше твърде далеч, за да тича дотам. Лудо занатиска клаксона, за да привлече вниманието на управителя, той се метна до него, колелата изскърцаха по чакъла и заподскачаха с трясък, когато навлязоха в пасището. Чарли издаваше ужасяващи гърлени звуци и мърмореше нещо под нос: молеше се.
— Какво има там? — попита той управителя, без да сваля очи от пътя си. Караше с близо сто километра, само преди миг Сивия дявол бе профучал край тях, препускайки през глава към конюшнята.
— Дере — отвърна управителят, взирайки се напрегнато пред себе си. Все още не се виждаше нищо. Но само след миг извика „Стоп!“ и Чарли удари спирачките.
Управителят го поведе през тревата, спуснаха се по лек наклон и стигнаха до мястото на брега, където бе спрял Сивия дявол. В началото не забелязаха абсолютно нищо, но после Чарли я съзря: бялата риза почти се бе свлякла от тялото й, гръдният кош, лицето и ръцете й бяха нарязани до неузнаваемост, косата й бе пръсната около нея. Саманта лежеше пред тях изпотрошена, кървяща и смразяващо неподвижна.
— О, Боже мой… о, Боже мой… — Чарли се разплака и се хвърли към нея, но управителят вече бе коленичил до главата й и внимателно бе притиснал два пръста отстрани на врата й.
— Още е жива. Качвай се в колата, върни се в къщата и се обади на шерифа. Кажи му веднага да изпрати хеликоптер. И ако може, да доведе фелдшер, лекар или сестра.
В градчето Стиймбоут Спрингс нямаше много медицински персонал, подходящ за случая. От положението, в което лежеше Сам, личеше, че има доста счупени кости, възможно бе дори да е пострадал гръбначният й стълб.
— Хайде, човече, размърдай се!
Чарли изтри лицето си с ръкав и се втурна към колата, върна я малко на заден ход, после обърна и настъпи педала за газта, питайки се трескаво дали Саманта ще оживее. „Проклет кон!“, крещеше той, докато караше назад, където останалите напрегнато чакаха да разберат какво е станало. Щом стигна, изскочи навън и се разпореди да направят необходимото.
Сетне се върна при Сам, коленичи до нея и се опита да спре бликащата от раните на лицето й кръв с пешкира, който беше намерил в колата. Когато след двайсет минути се качи с нея в хеликоптера, лицето му беше мрачно. Бе оставил двамата асистенти да уредят сметките с участниците в екипа. Щеше да се срещне с всички тях късно през нощта в Денвърската болница.
Пътуването с хеликоптера сякаш нямаше край и след като най-сетне пристигнаха в Денвър, бе очевидно, че животът на Саманта е в сериозна опасност. С тях имаше фелдшер, който в последните десет минути от пътя я включи към апарат за изкуствено дишане. Чарли с тревога наблюдаваше всичко това и много му се искаше да го попита дали според него има шанс тя да остане жива, но не събра смелост. Не му оставаше друго, освен да гледа безпомощно отстрани и да се моли.
Приземиха се възможно най-меко на ливадата пред болницата „Сейнт Мери“, след като бяха алармирали целия въздушен трафик, че пристигат и кацат с код „синьо“. Чарли отчаяно се мъчеше да си спомни какво означава това и накрая реши, че сигурно се отнася за транспортирането на човек, чийто живот виси на косъм.
На тревата чакаха лекар и три сестри с носилка на колела и още с приземяването им Саманта бе вкарана на бегом в болницата. Чарли побърза да ги последва. И през ум не му мина да благодари на младия фелдшер или на пилота, не можеше да мисли за нищо друго, освен за Сам, така натрошена и така неподвижна. Единственото познато нещо в дългата, увита в чаршафи фигура, която видя след няколко минути, бяха заплетените кичури златиста коса като грива на паломино. Две сестри стояха до нея и проверяваха жизнените й показатели, после щяха да я закарат на рентген и евентуално на операция. Вече бяха установили, че порезните рани на лицето й са повърхностни и могат да почакат. Едва тогава Чарли се осмели да попита:
— Ще остане ли жива? — В ярко осветения бял коридор гласът му прозвуча като тихо грачене.
— Моля?
Сестрата не го разбра, говореше му, без да откъсва очи от Саманта.
— Ще остане ли жива?
— Не знам — тихо отвърна тя. — Роднина ли сте й? Съпругът?
Чарли поклати глава.
— Не, аз съм… — Изведнъж му мина през ума, че може би щеше да е по-добре, ако й беше родственик, че ако го мислят за член от семейството, вероятно ще му кажат нещо повече. — Аз съм неин брат. Тя ми е сестра… — Говореше несвързано. Щом чу, че Сам може и да не оживее, моментално му прилоша и започна да му се повдига. Тя вече изглеждаше като умряла. Но сестрата каза, че все още диша, макар и слабо. И тъкмо щеше да продължи, когато трима лекари и цяло ято сестри, облечени в нещо като сини пижами, дойдоха да вземат Сам. — Къде отива тя? Къде…?
Никой не му обърна внимание и той остана, напълно объркан насред коридора. По лицето му отново се застичаха сълзи. Те не можеха да му кажат нищо. Още не знаеха.
Потърсиха го чак след час и половина. Чарли седеше в чакалнята, вцепенен като изгубено дете. Не бе помръдвал оттам, не беше изпушил една цигара и дори не си бе взел чаша кафе. Само седеше и чакаше, почти не смеейки да диша.
— Господин Питърсън? — Някой бе взел името му, когато го бяха накарали да подпише формулярите за приемането на Саманта. Той бе продължил да твърди, че е неин брат, пет пари не даваше, че лъже, стига да можеше да й помогне по някакъв начин. Макар да не му бе много ясно какво значение има това.
— Да? — Той скочи на крака. — Как е тя? Добре ли е? — Изведнъж просто не бе в състояние да спре да говори, но лекарят кимна и го погледна открито.
— Жива е. Все още.
— Какво й е? Какво й е станало?
— Казано на прост език, господин Питърсън, гръбнакът й е счупен на две места. Костите й са на парчета.
