телефона, но се оказа, че заедно със съпруга си е на едномесечна почивка в Европа. Не можеше да направи нищо повече. Сам и бездруго не бе особено привързана към майка си, а втория си баща считаше за глупак. Истинският й баща беше починал още преди години. Чарли нямаше на кого другиго да се обади. Разбира се, вече бе разговарял с Мели и тя бе ридала като дете: „О, бедната Сам… О, Чарли… как ще живее… на инвалиден стол… и съвсем сама…?“ Той също се бе разплакал и бе сложил слушалката.
Оставаше да позвъни още веднъж на Харви, защото го бе помолил да разпита за лекаря, който бе оперирал Сам, при все че, меко казано, вече бе малко късно. Ала му поолекна на душата от онова, което чу. Харви бе разговарял с всичките си познати ортопеди от Бостън, Ню Йорк и Чикаго, дори се бе свързал със свой приятел, известен хирург.
— Благодаря на Бога, че имаш такива връзки, Харви. Впрочем какво каза той?
— Каза, че човекът е от най-добрите.
Чарли изпусна дълга въздишка на облекчение. Сега не му оставаше друго, освен да седи и да чака. Позволяваха му да влиза при Сам за по пет минути на всеки час. Но всъщност не можеше да помогне с нищо. Тя още бе в безсъзнание и до края на деня в състоянието й не настъпиха промени.
Дойде в съзнание чак на следващата вечер, към шест часа, когато бе отишъл да я види за осми път. Чарли се бе подготвил да постои няколко минути край нея, както правеше час след час от сутринта, да погледа неподвижното й, омотано в бинтове лице, а сетне, щом сестрата му даде знак, да затвори вратата и да си иде. Но докато я наблюдаваше, му се стори, че този път нещо се е променило. Положението на ръцете й бе малко по-различно и цветът на лицето й беше по-добър. Застанал до леглото, Чарли започна леко да милва дългите руси коси с избелели от слънцето кичури и нежно да мълви името й. Говореше й, сякаш тя можеше да го чуе. Повтаряше й, че е до нея, че всички я обичат и че ще оздравее. Преди сестрата да го отпрати, Сам отвори очи, видя го и прошепна:
— Здрасти.
— Какво? — възкликна смаяно той и гласът му прозвуча като експлозия в пълната с монитори стая. — Какво каза?
— Казах здрасти.
Сам говореше много тихо, но на Чарли му се искаше да нададе боен вик от радост. Вместо това се наведе съвсем близо до нея, за да го чува добре, и също зашепна:
— Ей, рожбо, справяш се чудесно!
— Така ли?… Какво… се е случило…? — Гласът й заглъхна. На Чарли не му се щеше да отговаря, ала тя не откъсваше очи от него.
— Ти взе здравето на един кон.
— Черния красавец ли? — Изглеждаше объркана и унесена и той се боеше, че отново ще загуби съзнание, но клепачите й трепнаха и се отвориха. — Не… сега си спомням… сивия жребец. Там имаше дере… река… нещо…
Имаше, разбира се. Нещо, което бе променило целия й живот.
— Да. Няма значение. Това вече е минало.
— Защо съм тук?
— За да мога да си отдъхна от теб. — И двамата продължаваха да шепнат. Чарли й се усмихна и много нежно взе ръката й в своята. Никога не се бе радвал толкова на присъствието й, колкото в този момент.
— Може ли да си ида вкъщи? — Въпросът й прозвуча сънливо и детински и тя отново затвори очи.
— Още не.
— А кога? Утре ли?
— Ще видим. — Утре… Щяха да дойдат и да си отидат още стотици дни. Ала в момента Чарли не бе в състояние да изпита огорчение, така безкрайно щастлив беше, че най-страшното я бе отминало. Саманта бе жива и в съзнание, това определено беше добра поличба.
— Нали не си се обаждал на майка ми? — погледна го подозрително тя и Чарли побърза да поклати глава.
— Разбира се, че не съм — излъга той.
— Добре. Съпругът й е голям идиот.
Чарли й се усмихна, очарован от лекия тон на разговора, а после сестрата се появи на прозореца и му даде знак да си тръгва.
— Сега трябва да вървя, Сам. Но утре ще дойда пак. Нали, скъпа?
— Добре. — Тя му се усмихна нежно, затвори очи и отново заспа.
Щом се върна в хотела, той се обади на Мели и й каза, че Саманта е дошла в съзнание.
— Какво означава това? — Тя все още бе много разтревожена, но Чарли беше в приповдигнато настроение.
— Не знам какво означава, любов моя. Ала в момента определено ми идва добре. Аз мислех… Мислех, че може да сме я загубили.
— Аз също.
Чарли остана в Денвър със Саманта още две седмици, докато накрая и Мели, и Харви започнаха да проявяват нетърпение. Той знаеше, че трябва да се прибере, Мели и децата ужасно му липсваха, но никак не му се искаше да изостави Сам. Все пак си даваше сметка, че не може да стои с нея цели три месеца. И една вечер, докато се опитваше да събере сили и да си направи резервация за самолета в края на седмицата, му хрумна нещо. На другата сутрин издебна лекаря пред кабинета му и плахо изложи плана си.
— Какво ще кажете, докторе?
— Че е много рисковано. Струва ли си? Защо е толкова важно да я върнете в Ню Йорк?
— Защото приятелите й са там. Тук си няма никого.
— А родителите ви? Не могат ли да дойдат?
Чарли го погледна озадачено, после си спомни, че все още се представя за брат на Саманта, и поклати глава.
— Не. Те пътуват из Европа и поне още месец няма да мога да се свържа с тях. — Вече бе разузнал, че от службата на втория й баща ще могат да ги открият, ако се наложи да говори с тях, но Сам бе непреклонна по този въпрос. Не желаеше майка й да знае. — Просто не ми се иска да я оставям сама тук, а наистина трябва вече да се връщам.
— Разбирам — замислено каза лекарят. — Знаете, че тук тя ще бъде в добри ръце.
— Убеден съм — погледна го топло Чарли. — Но… тъкмо сега… Когато разбере какво я очаква, докторе, ще й е нужен всеки близък човек.
— Няма да споря с вас. В момента наистина няма никаква опасност, стига да успеем да я закрепим и да я предпазим от пневмония. — Пневмонията си оставаше най-сериозната заплаха за нея. Заедно с гипсовото корито (тя го наричаше своя „шиш за барбекю“) Сам бе окачена на голяма машина и по няколко пъти на ден я обръщаха като печено пиле. Ала тя още не се досещаше за последствията от случилото се и лекарят не искаше да й казва, докато не поукрепне, считаше, че засега това не е необходимо. — Прав сте, Питърсън. Когато разбере, а този ден ще дойде доста скоро, всички вие ще сте й нужни. Не мога вечно да го крия от нея. Две седмици след злополуката и операцията тя вече не е така замаяна, умът й се избистря и рано или късно ще събере две и две. А когато се досети, че никога повече няма да ходи, за нея ще е много травматизиращо. Бих искал тогава да сте тук.
— Или тя да е там. Как мислите?
— Фирмата ви може ли да наеме самолет? Ще го направили?
— Да. — Сутринта беше говорил с Харви и той му бе казал да не се спира пред никакви разходи. — Сестра, лекар, всякаква апаратура, каквато сметнете за нужна. Вие ще ръководите всичко, ние ще плащаме сметките.
— Добре тогава — отвърна замислено той. — Ако през следващите дни състоянието й остане стабилно, ще направя необходимото и в края на седмицата ще я преместим в Ню Йорк.
— И вие ли ще дойдете? — Чарли кръстоса пръсти и лекарят кимна. — Слава Богу. Благодаря ви, докторе. — Лекарят се усмихна, а Чарли побърза да съобщи новината на Сам.
— Прибираш се вкъщи, малката.
