— Трябва ли? — тя бе силно натъжена.
— Не. Защо да не изчакаме и да видим доколко сериозно е положението и след това да предприемем някакви действия?
— А децата? Какво ще им кажем? — Грейс изглеждаше спокойна, но бе много бледа, а ръцете й буквално се тресяха.
— По-добре да им кажем.
Следобед ги взеха заедно от училище, заведоха ги вкъщи и насядаха заедно с тях около масата.
— Двамата с майка ви имаме да ви кажем нещо — започна Чарлс спокойно.
— Да не би да се развеждате? — Мат ги погледна уплашено, защото напоследък родителите на всичките му приятели се развеждаха.
— Не, разбира се, че не — каза баща му с усмивка по този повод. — Но и това, което ще ви кажем, не е приятно. То е нещо много трудно за майка ви. Но ние смятаме, че трябва да ви кажем. — Чарлс придоби много сериозен вид, когато хвана здраво ръката на Грейс.
— Болна ли си? — попита нервно Андрю, майката на най-добрия му приятел умря от рак.
— Не, добре съм. — Грейс си пое дъх и почувства, че гръдният й кош се стяга за пръв път от много време, дори не знаеше къде за последен път видя инхалатора си. — Става дума за нещо, случило се много отдавна, трудно е да ви обясним и да го разберете. Бихте могли, ако сте били там и сте видели какво се е случило. — Тя се бореше да не заплаче, Чарлс продължаваше да стиска ръката й.
— Когато бях малка, на възрастта на Мат, баща ми се държеше много лошо с майка ми и я биеше — обясни тя спокойно, но с голяма тъга.
— Искаш да кажеш, че я е удрял? — Матю бе разширил очи от учудване, Грейс кимна сериозно.
— Да, той много я удряше и я нараняваше. Биеше я продължително и тя се разболя много, много лошо.
— Защото той я е биел? — отново попита Матю.
— Вероятно не. Просто се разболя. От рак, като майката на Зак. — Всички познаваха приятеля на Андрю. — Боледува дълго, четири години. И докато тя боледуваше, понякога той биеше и мен… правеше и други ужасни неща… продължаваше да бие и майка ми. Въобразявах си, че ако му позволя да ме наранява… — Очите й бяха пълни със сълзи и тя се задушаваше, а Чарлс стискаше ръката й все по-силно, за да я окуражи. — Мислех, че ако му позволя да нарани мен, няма да нарани нея толкова много… затова му позволявах всичко, което искаше… беше ужасно… а после тя умря. Бях седемнайсетгодишна и в нощта след погребението й… — тя затвори очи, после ги отвори отново, решена да довърши историята, която не искаше нейните деца да научат никога. Ала сега знаеше, че е длъжна да им я разкаже, преди някой друг да го е направил. — В нощта след погребението той отново ме би… много… силно… нарани ме чудовищно и аз бях много уплашена… спомних си за пистолета, който мама държеше в нощното шкафче до леглото си и го сграбчих… мислех само да го сплаша — тя вече ридаеше, а децата я гледаха изумени и безмълвни, — не знам какво съм си мислела… бях толкова уплашена, не исках той да ме наранява повече… боричкахме се за оръжието… то гръмна по случайност и аз го застрелях. Той почина същата нощ. — Тя пое голяма глътка въздух, Андрю я гледаше вцепенен.
— Ти си застреляла баща си? Ти си го убила? — попита Андрю и тя кимна. Имаха право да знаят. Не искаше да им казва за изнасилванията, ако не се наложеше.
— Беше ли в затвора? — поинтересува се Матю, заинтригуван от историята. В нея имаше полицаи и престъпници, беше като онези филми по телевизията. Стори му се интересно, освен в онази част, дето той я е биел.
— Да — отговори тя тихо, погледна дъщеря си, която до момента не бе казала нищо. — Влязох за две години в затвора, после ме пуснаха, но останах в Чикаго, защото имах още две години условна присъда. След което всичко свърши. Преместих се в Ню Йорк, запознах се с баща ви, оженихме се и оттогава живеем щастливо. — Всичко изглеждаше много просто през последните петнайсет години, а сега отново щеше да е трудно. Но нищо не можеше да се направи. Бяха се изложили на показ покрай политическата кариера на Чарлс и сега трябваше да платят висока цена за това.
— Не мога да повярвам — рече Абигейл, вторачена в нея. Ти си била в затвора? Защо никога не си ни казала?
— Не мислех, че ще се наложи, Аби. Не се гордея с тази история. Тя е много болезнена за мен.
— Казваше, че родителите ти са мъртви, но не си казала, че си ги убила — упрекна я Абигейл.
— Не съм убила и двамата, а само него — обясни Грейс.
— Говориш така сякаш си се защитавала — спореше Аби с майка си.
— Така беше.
— Не беше ли самоотбрана? Защо тогава влезе в затвора?
Грейс кимна съкрушена.
— Така е, но те не ми повярваха.
— Не мога да си представя, че си била в затвора — Мислеше за приятелите си, какво щяха да кажат сега, когато чуят историята. Това бе най-лошото, което можеше да си представи.
— И родителите на татко ли си убила? — заинтригуван попита Мат.
— Разбира се, че не. — Грейс му се усмихна. Беше съвсем малък, за да разбере.
— Защо ни го разказваш сега? — попита унило Андрю. Абигейл беше права. Историята бе ужасна. Приятелите им нямаше да я харесат.
— Защото печатът направи разкрития — отвърна вместо нея Чарлс. До този момент не се беше намесвал, искаше да остави Грейс да им разкаже по свой начин и го бе направила добре. Но фактите не можеха да бъдат възприети лесно от никой, камо ли от децата, които чуваха това за майка си. — Ще съобщят довечера по новините и ние искахме да ви кажем първи.
— Е, много благодарим. Десет минути преди това. И как според вас ще отида утре на училище? Няма да отида — избухна Абигейл.
— Нито пък аз — присъедини се Мат, ей така, за всеки случай, а после се обърна към майка си с любопитно изражение. — Много ли кървеше? Искам да кажа, баща ти. — Грейс се засмя въпреки трагичната ситуация, а също и Чарлс. За него беше като телевизионно предаване.
— Това е без значение, Мат — смъмри го баща му.
— Вдигаше ли голям шум?
— Матю!
— Не мога да повярвам — Абигейл се разплака. — Не мога да повярвам, че не си ни казала, а сега ще го дадат по новините. Ти си убийца, затворничка.
— Абигейл, ти не разбираш обстоятелствата — обади се Чарлс. — Нямаш представа какво е преживяла майка ти. Защо според теб тя проявява толкова голям интерес към малтретирани деца?
— За да се показва — ядосано отвърна Аби. — Освен това, откъде знаеш? Ти не си бил там, нали? Всичко това е заради теб, заради глупавата ти кампания! Ако не бяхме във Вашингтон, нищо нямаше да се случи! — Това бе вярно донякъде и Чарлс се чувстваше достатъчно виновен и без Аби да му го натяква, ала преди да е успял да й отговори, тя изтича нагоре по стълбите и затръшна вратата на стаята си. Грейс стана да я последва, но Чарлс я задържа на мястото й.
— Остави я да се успокои — мъдро я посъветва той, а Андрю ги погледна и извъртя осъдително очи.
— Тя е само една малка кучка, защо й обръщате внимание?
— Защото я обичаме, както и всички вас — отговори Чарлс. — За никого от нас не е лесно. Трябва да го понесем и да се подкрепяме един друг. Ще бъде много трудно, когато печатът започне да разкъсва майка ви.
— Ние ще бъдем до теб, мамо — мило обеща Андрю и стана да я прегърне, а Матю размишляваше върху казаното. На него историята му хареса.
— Може би Аби ще застреля теб, татко — обнадежден отбеляза той и Чарлс не се сдържа да не се разсмее.
— Надявам се да не го направи, Мат. Никой няма да стреля.
— Мама може.
Грейс се усмихна печално и погледна най-малкото си дете.
