не зная какво да му кажа.
— Не можеш да разговаряш с него при това положение — отсече твърдо Лиз. — Не може ли някой друг да заведе децата при него?
Аманда мълчаливо поклати глава и, почувствала нейната безпомощност, Лиз се наведе да прошепне нещо на съпруга си.
— Карай по-спокойно — предупреди го тя, а той кимна с глава, засуети се с нещо пред себе си, след което вдигна очи, усмихна се едва-едва и погледна първо Лиз, а след това и Аманда.
Усмивката целеше да внуши на двете жени, че той знае какво прави. Приличаше на воин, готов всеки момент да се хвърли в битка, която нямаше никакво намерение да изгуби. И както обикновено, наистина спечели.
След като научи за номерата на Филип Паркър и юридическите му съветници, съдията се съгласи да замразен авоарите му и да постави под наблюдение компаниите му за период от тридесет дни, през което време той се задължаваше да предостави информацията, от която адвокатите на съпругата му се нуждаеха, за да установят размера на обезщетението, което щяха да поискат. Адвокатът на Паркър се опита яростно да оспори съдийското решение, но съдията отказа да изслуша протестите му, нареди му да седне на мястото си и няколко минути по-късно удари силно с чукчето и прекрати изслушването.
Паркър изхвърча като побеснял от съдебната зала, но преди това хвърли заплашителен, изпълнен със злоба, поглед към съпругата си. Джак го изпроводи със сияйна усмивка, след което прибра документите в куфарчето си и изгледа победоносно съпругата си.
— Добра работа — спокойно заяви Лиз, но само един поглед към Аманда й бе достатъчен да разбере, че жената е паникьосана. Тя напусна съдебната зала след адвокатите си, без да им каже нито думичка.
Лиз я изгледа съчувствено.
— Всичко ще се подреди както трябва, Аманда. Джак има право. Това е единственият начин, по който можехме да привлечем вниманието му. — Лиз вярваше, че това бе най-доброто решение от гледна точка на стратегията им в съда, но като човек се безпокоеше за клиентката си и полагаше усилия, за да я успокои и да й вдъхне увереност. — Не можеш ли да помолиш някой да дойде у вас по времето, когато той ще дойде за децата? Така няма да се налага да оставаш насаме с него.
— Сестра ми ще дойде с децата си утре сутринта.
— Той е грубиян, Аманда, но няма да посмее да ти каже нищо, ако наблизо има и други хора — увери я и Джак.
Ако се съдеше по поведението му в миналото, това беше вярно. Но този път върху него бе оказан прекалено силен натиск. Аманда дълго бе отказвала да се съгласи с това предложение на адвокатите си, но от няколко месеца насам се бе подложила на психотерапия и се опитваше да проявява по-голяма смелост в отношенията си с Филип, за да не му позволи да я малтретира с думи, с юмруци или пък с финансовите ограничения, които й налагаше. Днешното съдебно решение представляваше огромна стъпка за нея и тя се надяваше, че, веднъж освободила се от страховете си, ще започне да се гордее с куража и решимостта си. И макар Джак да продължаваше да я плаши на моменти, тя му вярваше безусловно и спазваше стриктно всичките му инструкции. Дори и в този случай. Аманда бе изненадана от разбирането и съчувствието, проявено от съдията, и, както изтъкна Джак, докато вървяха обратно към офиса им, това само по себе си би трябвало да й подскаже, че искането им е напълно основателно. Съдията искаше да й помогне и да я защити, като замрази авоарите на Филип и го принуди да им предостави информацията, за която го молеха от месеци.
— Зная, че имате право — с въздишка продума тя и им се усмихна. — Само че аз не смея да се държа толкова неотстъпчиво с него. Зная, че трябва, но той се превръща в истински демон, когато се ядоса.
— Аз също — с усмивка я увери Джак, а съпругата му се разсмя. След това се сбогуваха с Аманда и й пожелаха весело прекарване на коледните празници.
— Следващата Коледа ще бъде много приятна и щастлива за теб — обеща й Лиз, надявайки се искрено, че ще удържи обещанието си.
Двамата с Джак искаха да получат за Аманда такава издръжка, която да й позволи да живее спокойно и да издържа децата си. Искаха да й осигурят комфорта, в който живееха любовниците на Филип, ширещи се в закупените им от него луксозни мезонети. Той дори бе стигнал дотам, че бе купил на едната от тях дървена виличка в алпийски стил в Аспен, а съпругата му едва успяваше да заведе децата им на кино. Джак ненавиждаше подобни типове, особено пък когато се налагаше децата да плащат твърде висока цена за безотговорното поведение на бащите си.
— Имаш телефонния ни номер, нали! — попита я Лиз и Аманда кимна утвърдително. По вида й личеше, че започва да се успокоява. За момента поне най-лошото бе вече зад гърба й. Освен това все още бе впечатлена от съдийското решение. — Обади се, ако имаш нужда от нас. Ако, по някаква причина, той се появи в дома ти довечера, или пък се обади по телефона и започне да те заплашва, позвъни първо на 911, а след това се обади на мен — инструктира я Лиз. Съзнаваше, че загрижеността й е прекалена, но държеше да й напомни как се постъпва в подобни случаи.
Миг по-късно Аманда с благодарност напусна офиса им. Джак свали сакото и вратовръзката си и се усмихна на съпругата си, опитвайки се да се отърси от напрежението.
— Победата над това копеле ми достави огромно удоволствие. Но той ще си получи заслуженото едва когато го цапардосаме с размера на обезщетението и си даде сметка, че не може да направи нищо, за да оспори претенциите ни.
— Освен да я уплаши до смърт — напомни му сериозно Лиз.
— Е, поне ще сме сигурни, че, макар и уплашена, Аманда живее охолно и разчита на солиден доход. Ако не друго, то децата напълно го заслужават. Между другото, не смяташ ли, че прекали с това предупреждение, че трябва да позвъни на 9111? Хайде, Лиз, онзи тип не е лунатик, за Бога! Той е само един долен мръсник.
— Точно това казвам и аз. Той наистина е мръсник и е напълно в негов стил да се появи на прага й и да й изкара акъла от страх с надеждата, че така ще я принуди да поиска от нас да отменим съдийското решение.
— За това не може да става и дума, любов моя. Няма да й позволя да го направи. А ти само я плашиш с всичките тези глупости за 911.
— Исках само да й напомня, че не е сама и че може да разчита на помощ. Тя е малтретирана жена, Джак. Не е някоя разсъдлива и смела дама, решена да не позволи на бившия си съпруг да я плаши и разиграва. Тя е една ходеща жертва и ти чудесно знаеш това.
— А ти си много милостива и преизпълнена със състрадание. И аз те обичам за това — заяви той, пристъпи към нея и я прегърна.
Наближаваше един часа след обяд и те възнамеряваха да затворят кантората за периода от Коледа до Нова година. Вкъщи ги очакваха пет деца и никой от двамата не се съмняваше, че са изключително заети през тези дни. Лиз обаче с по-голяма готовност напускаше офиса и тръгваше за вкъщи от Джак. Когато беше с децата си у дома, тя мислеше единствено за тях и Джак я обичаше още повече заради тази й всеотдайност.
— Обичам те, Джак Съдърланд — с усмивка изрече тя и той я целуна.
Той обикновено сдържаше чувствата си в кантората, но на следващия ден беше Коледа, а и бяха успели да привършат с всичките си служебни ангажименти преди празниците и дори бяха спечелили победа по делото на Аманда Паркър.
Лиз остави папките си в офиса, но Джак натъпка в куфарчето си документацията по пет-шест нови случая. Половин час по-късно двамата си тръгнаха всеки в своята кола. Лиз пое към къщи, за да се подготви за Бъдни вечер, а Джак отиде в центъра. Той винаги пазаруваше за Коледа в последния момент, за разлика от Лиз, която още през ноември бе купила подаръците за Джак и за децата. Тя беше невероятно организирана и никога не пропускаше нищо, благодарение на което успяваше така успешно да се грижи за многолюдното си семейство и едновременно с това да гради успешна кариера. Освен това от четиринадесет години насам имаше прекрасна икономка, Керъл, която бе напълно отдадена на децата им. Лиз изобщо не се съмняваше, че без нейната помощ щеше да е загубена. Керъл беше млада мормонка, която бе започнала работа при тях на двадесет и три годишна възраст и която обичаше децата Съдърланд почти толкова, колкото ги обичаха и родителите им. Особено най-малкия, Джейми, който беше на девет годинки.
