засмя.
— Аз просто си го разнасям насам-натам. Но не мисля за него. Така е по-добре.
— Да, обзалагам се. — Лиз го познаваше достатъчно добре, за да знае, че нещата не стоят точно така.
Побъбриха още малко, а след това тя отиде да приготвя вечерята. Тази вечер останаха по-дълго около масата — разговаряха с децата, посмяха се на шегите им. Припомниха си глупави случки от минали години. Джейми се намеси в разговора, за да им припомни за случая, в който дядо им, гостувал им за Коледа, бе настоял да отидат на среднощната литургия и бе заспал в църквата, а те едва бяха успели да сподавят смеха си, предизвикан от силното му хъркане. Думите му подсетиха Лиз за майка й и тя изпита благодарност за решението й тази Коледа да прекара празниците в дома на брат й. Посещенията на майка й обикновено я изнервяха — тя непрекъснато даваше съвети и казваше на хората какво да правят и как да го правят. Имаше си своите странности и предубеждения, а отношението й към Джейми бе особено мъчително за Лиз. Майка й посрещна раждането му с неподправен ужас, нарече случилото се трагедия и дори и сега продължаваше да използва тази дума всеки път, когато е сигурна, че Джейми не е наблизо. Тя смяташе, че детето трябва да бъде изпратено в специално училище, за да не се натоварват останалите деца от семейството. Лиз побесняваше всеки път, когато я чуеше да твърди това. Джак я съветваше да не обръща внимание на думите на майка си. Нейното мнение нямаше никакво значение за тях, защото Джейми беше важна част от семейството им и за нищо не света не биха се съгласили да го изпратят далеч от къщи. Пък и другите деца не биха го понесли. Въпреки това Лиз изпадаше в ярост всеки път, когато чуеше майка й да говори за него по този начин.
Питър помогна на Джейми да изнесат мляко и курабийки за Дядо Коледа и чинийка с моркови и купичка сол за елените. Оставиха и една бележка, продиктувана от Джейми, в която той напомняше на Дядо Коледа за колелото и го молеше да донесе наистина хубави подаръци за Питър и сестрите му.
— Благодаря ти, Дядо Коледа — завърши диктовката Джейми и кимна със задоволство, когато Питър му прочете какво е написал. — Да му пиша ли, че няма да се разсърдя, ако не получа колелото? — угрижено попита Джейми. — Не искам да се почувства неудобно, ако случайно ми донесе нещо друго.
— Не, аз мисля, че това е достатъчно. Освен това ти си толкова добро дете, че той няма как да не ти донесе колело. — Всички останали знаеха, че Джейми ще получи така желания велосипед, и с нетърпение очакваха да видят радостта му на следващата сутрин.
По-късно вечерта Лиз най-после сложи Джейми да спи. Мегън, както обикновено, говореше по телефона, а Рейчъл и Ани се смееха в стаята си докато пробваха новите си дрехи. Питър помогна на Джак да сглобят велосипеда на Джейми, а малко след това тръгна за дома на Джесика. Лиз почисти кухнята и се зае да подготви нещата за утрешния ден. Керъл бе излязла, за да навести приятели, и Лиз й бе казала, че тя ще почисти след вечеря.
Всички прекараха една спокойна и щастлива вечер, пропита от духа на Рождество. Лиз и Джак с удоволствие очакваха утрешния празник и дългия уикенд след това. Двамата работеха много, но изпитваха истинска радост при всяка възможност да прекарат повече време с децата си.
Двамата тъкмо се качваха бавно по стълбите към втория етаж, когато им позвъни Аманда Паркър. Мегън отговори на обаждането и повика Лиз. В момента, в който взе слушалката, тя разбра, че Аманда плаче. Младата жена едва говореше, задушавана от ридания.
— Много се извинявам, че ви звъня на Бъдни вечер… Фил се обади преди малко и… — Тя се разхълца неудържимо.
Лиз се опита да я успокои.
— И какво каза?
— Заплаши ме, че ако не ви накарам да размразите финансите му, ще ме убие. Каза още, че няма да ми даде и десет цента издръжка и че хич не го интересува, че децата и аз ще умрем от глад.
— Това няма да се случи и ти го знаеш. Той е длъжен да ви издържа. В момента просто се опитва да те сплаши.
И успяваше. С голям успех при това. Лиз мразеше подобни случаи, в които неин клиент е подложен на системен тормоз. Някои от историите, разказани й от Аманда, я бяха накарали да настръхне от ужас. Жената бе толкова наплашена от постоянните заплахи и нечовешкия тормоз от страна на съпруга й, че бе чакала години, преди да се реши да го напусне. И сега трябваше да продължи да слуша заплахите му, докато адвокатите успеят да го осъдят да плати издръжката, която Аманда заслужаваше. Лиз знаеше, че не й е лесно. Аманда бе класически пример за жертва.
— Не вдигай повече телефона тази вечер — посъветва я тихо Лиз. — Заключи всички врати, стой вътре с децата и ако чуеш нещо подозрително, обади се на полицията. Разбра ли, Аманда? Той само се опитва да те сплаши. Той е грубиян и негодник, запомни това. Но ще отстъпи, ако ти проявиш нужната твърдост.
Аманда не изглеждаше твърде убедена в това.
— Каза, че ще ме убие…
— Ако те заплаши отново, през следващата седмица ще поискаме ограничителна заповед. И ако само посмее да се доближи до теб, ще го арестуваме.
— Благодаря — прошумоля жената. В гласа й се прокрадна известно успокоение. — Ужасно съжалявам, че ви обезпокоих на Бъдни вечер.
— Не ни безпокоиш. Това ни е работата. Обади се отново, ако имаш нужда от помощ.
— Ще се оправя. Вече се чувствам по-добре. Разговорът с теб много ми помогна — с благодарност изрече тя и Лиз се преизпълни със съчувствие към нея заради ужасния начин, по който й се налагаше да прекара празниците.
— Толкова ми е мъчно за нея — рече Лиз, когато малко по-късно влезе в спалнята при Джак. — Тя изобщо не е в състояние да се справи с онова копеле.
— Точно за това се налага ние да я защитим. — Той бе събул обувките си и се разхождаше по чорапи из спалнята им, преизпълнен със задоволство заради подаръка, който й бе купил. Когато обаче вдигна очи и я погледна, забеляза, че тя изглежда искрено загрижена.
— Смяташ ли, че той би се осмелил да я нарани по някакъв начин? — попита Лиз. Филип Паркър неведнъж бе наранявал съпругата си преди, но от известно време двамата живееха разделени.
— Не, не смятам. Мисля, че само се опитва да я сплаши. И какво иска този път? Да отменим днешното решение на съда? — Лиз кимна. Джак бе очаквал това да се случи и никой от двамата не бе особено изненадан. — Каквото и да каже или направи, ние няма да отменим решението и той го знае.
— Бедничката Аманда… Толкова й е трудно…
— Тя трябва просто да стисне зъби и да доведе започнатото докрай. Ние ще й осигурим добра издръжка, а той ще трябва да се примири с решението на съда. Онзи тип разполага с предостатъчно средства, за да изплаща прилична издръжка на нея и децата. Ако се наложи, ще намали малко разходите по някоя от любовниците си.
— Може би точно тази перспектива го изпълва със страх — усмихна се Лиз и погледна съпруга си с възхищение. Той тъкмо събличаше ризата си и, както винаги, й се стори необикновено красив. На четиридесет и четири години Джак все още имаше силно и атлетично тяло и въпреки побелялата коса, изглеждаше млад за възрастта си.
— Защо се усмихваш? — подразни я той и свали панталона си.
— Мислех си колко си привлекателен. Струва ми се, че сега изглеждаш по-добре и по-секси, отколкото на млади години, когато се оженихме.
— Ти май недовиждаш добре, любов моя, но съм благодарен за това. Ти също не изглеждаш зле. — Лиз беше на четиридесет и една години и никой не би могъл да предположи, че е родила пет деца.
Той прекоси стаята и я целуна. Двамата веднага забравиха за Аманда Паркър и проблемите й. Колкото й да я харесваха и да й съчувстваха, тя беше само част от служебните им ангажименти, а те трябваше да се постараят да я забравят, ако искаха да се насладят на празника заедно с децата си.
Двамата се настаниха в леглото и погледаха малко телевизия. Момичетата влязоха да им пожелаят лека нощ, преди да си легнат, а Питър се прибра точно в единадесет. Той винаги спазваше безпрекословно наложения му вечерен час.
След като изгледаха новините, Джак загаси осветлението и двамата се плъзнаха в леглото, притиснати един в друг. Лиз обичаше да се гуши в прегръдките му и когато Джак й прошепна нещо, тя се засмя, стана,
