Лиз все още беше по халат в кухнята, когато й се обадиха. Джак бе излязъл само преди десет минути и Лиз си помисли, че може би се обажда Аманда. Остана много изненадана, когато чу нечий непознат глас. Човекът й съобщи, че е полицай и че има основание да предполага, че съпругът й е бил ранен в кантората им и е помолил да й се обадят. Съобщи й още, че линейката вече пътува към кантората им.
— Съпругът ми? — Лиз се запита дали някой не си прави майтап с нея. Думите на непознатия й се сториха напълно безсмислени. Джак бе излязъл от къщи само преди няколко минути. — Да не би да е катастрофирал по пътя? — Но защо не й се обади самият той? Това беше пълна лудост.
— Съобщил е, че е бил прострелян — отговори внимателно полицаят.
— Прострелян? Джак? Сигурен ли сте?
— Все още никой не е пристигнал на адреса, но човекът, който ни се обади, помоли да информираме съпругата му и ни даде вашия номер. Предполагам, че веднага ще тръгнете за болницата.
Докато го слушаше, Лиз си помисли, че трябва да се качи горе и да се преоблече, но след това се отказа. Ако думите на полицая бяха истина, ако Джак е ранен, трябваше да отиде при него възможно най- бързо. Благодари на човека, който й бе позвънил, и се затича към стълбището, за да повика Питър и да го помоли да наглежда Джейми.
— Ще се върна след няколко минути — извика тя и тръгна без повече обяснения.
Грабна ключовете си от кухненския плот и изтича през вратата както си беше по халат. Качи се в колата и пое по алеята пред къщата им, като не спираше да се моли…
Тя спря на паркинга пред кантората им и видя две полицейски коли и линейка с включени светлини. Без да се бави, хукна с все сила към сградата, за да види какво се е случило. Затича се нагоре по стълбите, като тихичко повтаряше името му… Джак… Джак… сякаш искаше да го повика… да го накара да разбере, че идва. Влезе вътре, но не можа да го види. Видя единствено групата полицаи и парамедици, които се суетяха около него. Вдигна поглед над тях и видя опръсканата с кръв стена, пред която Филип Паркър бе пръснал главата си. Почувства, че й се вие свят. Тялото му лежеше на пода, покрито с брезент. А после, без да мисли, Лиз избута настрани един полицай и се надвеси над съпруга си. Лицето му бе пепелявосиво, очите му бяха затворени и тя инстинктивно притисна ръка към устата си и се отпусна на колене край него. И тогава, сякаш почувствал присъствието й, Джак бавно отвори очи. Парамедиците вече бяха включили система в едната му ръка и в момента обработваха раната на гърдите му. Пуловерът, който бяха разрязали, лежеше на окървавения килим край него. Навсякъде имаше кръв — по тялото му и по килима — и когато Лиз се надвеси над него, кръвта обагри и нейния халат. Джак обаче я забеляза и се усмихна.
— Какво стана? — попита тя, твърде уплашена, за да разбере и проумее случилото се.
— Паркър — прошепна Джак и отново затвори очи. Парамедиците го пренесоха възможно най- внимателно на една носилка и той за миг подбели очи. След това обаче отново я погледна и се намръщи, твърдо решен да й каже нещо. — Обичам те… всичко е наред, Лиз…
Опита се да протегне ръка и да я докосне, но не му достигнаха сили. Лиз хукна редом с носилката, видя го да изпада в безсъзнание и изведнъж бе обхваната от силна паника. Парамедиците не можеха да спрат кървенето, кръвното му налягане бързо падаше. Някой грубо я дръпна за ръката и я набута в линейката, вратите зад тях се затръшнаха и линейката се понесе по улиците. Двамата парамедици продължиха да се борят за живота му, разменяйки си кратки, накъсани изречения. Той обаче не отвори повече очи, не й проговори.
Лиз седеше на пода на линейката, неспособна да повярва на очите и ушите си. И тогава изведнъж единият парамедик започна да притиска гръдния кош на Джак, но кръвта продължи да блика като фонтан. Кръвта на Джак сякаш напълни цялата линейка, оплиска дрехите на Лиз. Тя чуваше единият парамедик, който повтаряше отново и отново… няма пулс… няма кръвно налягане… никаква сърдечна дейност… и ги гледаше, вцепенена от ужас.
Когато стигнаха до болницата, медиците се обърнаха към нея и онзи, който през цялото време бе притискал гръдния кош на Джак, скръбно поклати глава.
— Съжалявам…
— Направете нещо… трябва да направите нещо… не спирайте… моля ви не спирайте… — Лиз цялата се тресеше от ридания. — Моля ви, недейте…
— Той си отиде… Съжалявам…
— Не си е отишъл… не е… — Тя се разхълца, наведе се напред и притисна Джак към себе си. Халатът й целият бе обагрен в червено, но тя притискаше към себе си безжизненото му тяло и чуваше свистенето на кислорода в кислородната маска.
След това я отделиха от него и някой я въведе в болницата, настани я на един стол и я загърна в одеяло. Навсякъде около нея се чуваха непознати гласове. После внесоха носилката с тялото на Джак и когато погледна, Лиз видя, че одеялото, с което го бяха завили, покриваше и лицето му. Прииска й се да махне това одеяло от лицето му, за да може той да диша, но носилката бързо мина край нея и се отдалечи. Не можеше да направи нищо. Не можеше да мисли. Не можеше да говори. Не беше в състояние да направи каквото и да било. Не знаеше дори къде е Джак в момента.
— Госпожо Съдърланд? — Най-накрая една сестра бе застанала пред нея и я бе заговорила. — Ужасно съжалявам за съпруга ви. Можем ли да се обадим на някого, който да дойде и да ви прибере?
— Не зная… аз… къде е той?
— Свалихме го долу. — Лиз изпита ужас от зловещия смисъл на думите й. — Решихте ли вече къде искате да го откараме?
— Да го откарате? — Лиз я погледна неразбиращо. Сестрата сякаш й говореше на някакъв чужд език.
— Ще трябва да се извършат известни приготовления.
— Приготовления? — Лиз можеше единствено да повтаря думите на сестрата. Не можеше нито да разсъждава, нито да разговаря нормално. Какво бяха сторили с Джак? И какво точно се бе случило? Той беше прострелян. Къде е сега?
— Искате ли да се обадя на някого?
Лиз не знаеше какво да й отговори. На кого би могла да се обади? Какво се очакваше от нея в момент като този? Как можа да се случи това? Та Джак отиде до кантората само за няколко минути, за да вземе една папка, след което трябваше да се върне и да приготви плънката. Докато се опитваше да проумее случилото се, един от полицаите се приближи до нея.
— Ще ви откараме у дома веднага щом сте готова.
Лиз го изгледа с празен поглед.
Полицаят и медицинската сестра се спогледаха.
— Има ли някой у вас?
— Децата ми — дрезгаво отговори Лиз и се опита да се изправи, но разтрепераните й крака не можаха да я удържат.
Полицаят я прегърна през кръста, за да я подкрепи.
— Бихте ли искала да се обадя на някой друг?
— Не зная…
На кого да позвъни с вестта, че съпругът й е бил застрелян? На тяхната секретарка, Джийн? На Керъл? На майка си в Кънектикът?
Без да разсъждава повече, Лиз им съобщи телефонните номера на Джийн и Керъл.
— Ще им кажем да ви чакат в къщата.
Лиз кимна. Един от полицаите тръгна да звъни по телефона, а сестрата й осигури чист болничен халат, с който да се прибере у дома, и й помогна да съблече нейния собствен халат, напоен с яркочервената кръв на Джак. Нощницата й също бе просмукана с кръвта му, но Лиз не я съблече. Знаеше, че има приятели, на които би могла да се обади, но в момента просто не се сещаше за имената им. Цялото й съзнание бе заето с
