Лиз остана в кухнята, за да подготви пуйката за печене, а половин час по-късно Джак слезе от горния етаж гладко избръснат и облечен с панталон в цвят каки и червен пуловер.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита я, преди да тръгне, а тя само поклати отрицателно глава и му се усмихна.
— Само от теб. За разлика от някои хора, които познавам, аз не възнамерявам да работя през уикенда. По празниците обичам да си почивам.
Тя все още беше по халат, червената й коса се стелеше на лъскави вълни по раменете й, а от големите й зелени очи струеше любов. В очите на Джак тя не изглеждаше и с ден по-стара от онзи ден, в който се бяха оженили.
— Обичам те, Лиз — ласкаво промълви той, целуна я и усмихнат се запъти към вратата.
През целия път до офиса си мислеше за нея. Спря на обичайното си място на служебния паркинг, отключи входната врата със собствения си ключ и я остави отворена зад себе си. Изключи алармата и влезе в кантората им. Знаеше къде точно се намира нужната му папка и беше сигурен, че му е достатъчна само минута, за да я вземе. Вече беше на прага и се канеше да включи отново алармата, когато чу нечии стъпки във фоайето. Знаеше, че в сградата нима други хора, и се зачуди дали Лиз не го е последвала. Подобно предположение обаче му се стори твърде неправдоподобно. Той подаде глава и надникна навън, за да види дали някой е влязъл в сградата след него.
— Ало? — подвикна леко напрегнат.
Отговор не последва, но той отчетливо долови някакво шумолене, последвано от странно металическо прищракване. Джак се показа иззад ъгъла и неочаквано се озова пред Филип Паркър, съпруга на Аманда. Лицето му бе разкривено от гневна гримаса, той изглеждаше раздърпан, мръсен и пиян. И тогава Джак сведе поглед и забеляза, че мъжът държи пистолет, насочен право към него. С необичайно спокойствие той заговори на съпруга на клиентката си.
— Нямаш нужда от това, Фил. Свали този пистолет.
— Не ми казвай какво да правя, кучи син такъв! Мислеше си, че можеш да се ебаваш с мене, нали? Смяташе, че можеш да ме уплашиш. Е, не ме уплаши, а само ме пищиса. Ти я настрои против мен, накара я да прави онова, което искаш, като си мислеше, че й правиш голямо добро, но знаеш ли какво постигна? — Джак забеляза, че мъжът бе започнал да плаче. На единия ръкав на Паркър имаше голямо кърваво петно, а поведението му беше абсолютно неадекватно. Джак остана с впечатлението, че мъжът, насочил пистолет към него, е или пиян, или силно дрогиран. Паркър продължи да бърбори несвързано, в гласа му се прокрадваха истерични нотки. — Казах й, че ще я убия, ако не отстъпите… не можеш да замразиш всичко, което притежавам… не можеш да се ебаваш с мен по този начин… казах й, че ще го направя… казах й… тя нямаше право… ти нямаше никакво право…
— Става дума само за един месец, Фил. Докато ни предоставиш информацията, за която те помолихме. Можем да оттеглим иска си във всеки един момент. Още в понеделник, ако желаеш. Сега само се успокой. — Гласът на Джак звучеше спокойно и уверено, но сърцето му препускаше като обезумяло.
— Не, ти се успокой. И не ми казвай какво да правя. Вече и бездруго е прекалено късно. Нищо вече няма значение. Ти съсипа всичко. Принуди ме да го направя.
— Какво съм те принудил да направиш, Фил?
Джак обаче инстинктивно се досети за отговора още преди Фил Паркър да е казал каквото и да било. Лиз се бе оказала права — бяха го притиснали твърде силно и го бяха тласнали отвъд ръба. Докато го наблюдаваше, Джак изведнъж бе обхванат от силен страх за Аманда. Какво й бе направил Паркър? На нея и на децата?
— Убих я — равнодушно обяви Фил, а след това се разрида на глас. — Ти си виновен. Не исках да го правя. Но трябваше. Тя искаше да ми вземе всичко… искаше всичките ми пари, нали? Малката повлекана… ти нямаше никакво право… какво трябваше да правя, след като парализирахте целия ми бизнес? Да умра от глад?
Джак съзнаваше, че е безсмислено да му отговаря. Можеше единствено да се моли, че казаното от Фил не отговаря на истината.
— Как разбра, че ще бъда тук, Фил? — попита спокойно Джак.
— Проследих те. Цяла сутрин стоя пред къщата ти.
— Къде е Аманда?
— Казах ти… тя е мъртва. — Той избърса носа си с ръкав и размаза кръвта по лицето си.
— Къде са децата?
— При нея. Оставих ги там — изхърка той и продължи тихичко да хлипа.
— И тях ли уби?
Фил поклати отрицателно глава и насочи пистолета към Джак.
— Заключих ги в спалнята при нея. — Джак усети, че започва да му се гади. — А сега трябва да убия и теб. Така ще бъде най-справедливо. За всичко си виновен ти. Ти я накара да го направи. Тя беше добро момиче преди ти да се намесиш. Ти, копеле, си виновен за всичко…
— Зная, че е така. Аманда не е виновна, Фил. А сега свали пистолета, за да поговорим.
— Кучи син такъв, не ми казвай какво да правя, защото ще те застрелям и теб. — Чувствата му се сменяха непрекъснато — в един момент изпитваше силна скръб, а в следващия се тресеше от неконтролируем гняв. Пламналите му очи не се отделяха от лицето на Джак и той внезапно си даде сметка, че мъжът пред него не лъже и е готов да осъществи заканите си.
— Свали пистолета, Фил — спокойно повтори Джак и бавно пристъпи по посока на Филип Паркър. — Свали го, Фил.
— Майната ти, копеле — отвърна той, но бавно свали пистолета.
Вече не се целеше в челото на Джак, който си помисли, че може и да успее. Фил започваше да се колебае. В следващата минута Джак щеше да се спусне към него и да отнеме оръжието му. Без да сваля очи от лицето на Фил, той продължи да пристъпва бавно към него и когато почти го достигна, в стаята отекна силен гърмеж и Джак изумено се втренчи в мъжа пред себе си. Пистолетът бе насочен право към гърдите му и в продължение на един дълъг миг Джак не усети абсолютно нищо. Сигурен беше, че Паркър не е улучил. В действителност обаче куршумът бе минал право през него. Той остана на мястото си, неспособен да помръдне. Фил Паркър налапа дулото на пистолета, натисна спусъка и куршумът отнесе задната част на главата му. Кръвта и мозъкът му оплискаха цялата стена зад него. В този момент Джак почувства силна болка в гърдите и се отпусна на колене, опитвайки се да проумее случилото се. Всичко бе станало толкова бързо. Знаеше, че трябва да се обади на някого, преди да е загубил съзнание. Видя телефона на бюрото и бавно се присегна към него. Сграбчи слушалката, придърпа апарата към себе си и набра 911. Политна към пода, като едва дишаше, а в ухото си чу гласа на диспечерката.
— Полицията слуша.
— Бях прострелян… — Джак успя някак си да изговори нужните думи. Видя кръвта, която се процеждаше пред пуловера му на килима.
От полицията повториха телефонния номер и адреса, той ги потвърди и ги информира, че входната врата е отворена.
— Обадете се на съпругата ми — дрезгаво промълви той и й продиктува номера й. Очите му започнаха да се затварят.
— Линейката вече пътува към вас. Ще бъде там след по-малко от три минути — увери го диспечерката, но той вече трудно разбираше думите.
