Тя остави Керъл и Питър да се трудят около барбекюто. Помоли и една съседка да им помага, за да може тя да поговори с Бил на спокойствие. Настаниха се на два свободни стола, всеки хванал по една кола в ръка. Лиз почти не пиеше алкохол.
— Как е положението в болницата?
Струваше й се странно, че двамата отново са заедно, но тревогите за Питър вече са зад гърба й. Сега можеха да разговарят за себе си, като обикновени познати, и Лиз изведнъж изпита странно стеснение.
— Положението в болницата е много напрегнато. А през уикенда ще стане още по-лошо. Празничните дни са истински убийци. В буквалния смисъл на думата. Пътнотранспортни произшествия, огнестрелни рани, опити за самоубийства. Изумително е какво могат да си причинят хората, когато не са на работа в продължение на няколко дни. Особено пък когато са зад волана.
— Много се радвам, че намери свободно време да наминеш.
— Всъщност не съм свободен. На повикване съм. Пейджърът ми е у мене. Реших, че ще се справят и без мен за известно време. Назначих главния си специализант за мой заместник. Той е добър лекар и не би ме повикал, ако случаят не е наистина сериозен. Ами ти, Лиз? Как прекарваш празниците? Едва ли ти е много лесно…
— Този се оказа по-добър, отколкото очаквах. В началото наистина ни беше трудно. Денят на влюбените, Великден, рождените дни на децата, Четвърти юли… Денят на труда обаче е някак си неутрален. Реших, че на децата ще им бъде забавно.
Децата наистина като че ли се забавляваха добре. Изглеждаха щастливи от присъствието на приятелите си. От Коледа насам за пръв път посрещаха гости в дома си.
— Когато бях дете, и аз се радвах на празниците. С годините обаче започнах да ги възприемам просто като работни дни.
Лиз си помисли, че животът му е твърде самотен, но на него очевидно му харесваше. Докато Питър беше в болницата, тя забеляза, че Бил е постоянно там, а това я караше да цени още повече жеста, който бе направил, отбивайки се на тяхното празненство.
— А ти какво правиш в свободното си време, когато не работиш и не се грижиш за децата си? — Той я погледна с интерес, а тя се разсмя, преди да отговори.
— Свободно време? Искаш да кажеш, че животът не е само работа и грижи за децата? Не съм сигурна, че си спомням какво е това свободно време.
— Може би трябва да ти се напомни — нехайно подхвърли той. — Кога за последен път си ходила на кино?
— Хммм… — тя се замисли и поклати глава. Трудно й беше да повярва, че е минало толкова много време. Няколкократно бе карала децата до киносалона в Мил Вали, ходила бе да ги прибира след прожекцията, но тя самата не бе гледала филм от месеци. — Струва ми се, че за последно бях на кино в Деня на благодарността…
С Джак, естествено. Всяка година след официалния обяд двамата излизаха, за да отидат на кино. В тяхното семейство това бе една от дългогодишните традиции.
— Може би бихме могли да гледаме някой филм заедно — с надежда рече Бил, но в този момент пейджърът му иззвъня и той погледна към колана на панталона си.
Номерът, изписан на дисплея, му подсказа, че става дума за спешен случай. Той извади клетъчния си телефон и позвъни в болницата. Изслуша внимателно какво имаха да му кажат, инструктира ги какво да правят, а след това, с изписано на лицето разочарование, се обърна към Лиз:
— Положението наистина е критично, Лиз. Няколко хлапета пострадали при челен удар. Най-добре е да тръгвам веднага. Надявах се на един хамбургер и още малко време с теб. Ще трябва да ме извиниш.
— А защо да не ти дам един хамбургер за из път? — предложи му Лиз и го поведе към портата в задния двор.
Барбекюто бе разположено точно до нея. Тя помоли Питър да завие един хамбургер във фолио, подаде го на Бил, след което го изпрати до колата му — десетгодишен мерцедес. Бил очевидно притежаваше добър вкус, макар че човек едва ли би отгатнал това, съдейки по болничните дрехи и чехлите, с които се разкарваше през повечето време. Днес обаче бе облечен с безупречно изгладени дънки и лъснати до блясък мокасини. Косата му също бе идеално сресана.
— Благодаря за хамбургера. — Той се усмихна. — Ще ти се обадя, за да идем на кино. Може би следващата седмица?
— С удоволствие — отвърна тя и отново изпита стеснение, почувствала се изведнъж много млада. От години никой мъж не я бе канил на кино. Но какво толкова, по дяволите! Той беше приятен и почтен мъж. Освен това имаше право — тя трябваше да излиза по-често от къщи.
След като Бил си тръгна, Лиз се спря, за да поговори с Виктория, която не пропусна да отбележи кратката му поява.
— Симпатяга е — със закачлива усмивка заяви Виктория. — И те харесва.
— И Питър твърди същото. — Лиз се усмихна, но веднага след това изражението й стана сериозно. — Той е страхотен лекар.
— Покани ли те да излезете? — направо я попита приятелката й, а в гласа й се прокрадна надежда.
— Не ставай глупава, Вик! Ние сме само приятели…
Истината обаче бе, че той наистина я бе поканил да излязат, и Лиз с изненада установи, че не й се иска да го признае пред приятелката си. Тази покана не означаваше нищо. Просто едно кино. Излизане, което може да не се повтори никога повече. Лиз си каза, че не си струва да споменава за това пред Виктория, след което се отдалечи, за да побъбри и с другите гости.
Празненството продължи часове. Минаваше единадесет вечерта, когато си тръгнаха и последните гости. Бяха сервирали първокласна храна, виното бе повече от достатъчно и хората бяха останали изключително доволни. Всички се бяха забавлявали чудесно. Децата й помогнаха да почисти и внесе вътре празните чаши. Лиз си мислеше за прекарания ден и се радваше, че бе решила да организира това парти.
Тъкмо помагаше на Керъл да зареди съдомиялната машина, когато телефонът иззвъня. Лиз с изненада погледна часовника — минаваше полунощ и тя просто не можеше да си представи кой би могъл да им звъни по това време.
Вдигна телефонната слушалка, като се питаше дали някой от гостите не е забравил нещо в дома им, но се изненада, когато чу познатия му глас. Обаждаше се Бил, за да й благодари за партито.
— Реших, че сигурно още не си си легнала. Тръгнаха ли си всички?
— Преди няколко минути. Обаждаш се съвсем навреме. Какво стана с катастрофиралите деца?
Той въздъхна, преди да отговори. Не му се говореше за това. Не всички злополуки завършваха с благоприятен изход.
— Загубихме едното дете, но другото е добре. Понякога се случват и такива неща. — По гласа му обаче личеше, че всеки път преживява мъчително смъртта на негов пациент.
— Не зная как издържаш — рече тихичко Лиз.
— Такава ми е работата.
А той очевидно я обичаше. Особено когато усилията му биваха възнаградени с щастливото избавление на пациента, както ставаше в повечето случаи.
— Е, кога ще ходим на кино? — Не й остави дори време да помисли и да отговори. — Какво ще кажеш за утре вечер? Не съм дежурен, не съм и на повикване, а това се случва изключително рядко, повярвай ми. По-добре е да се възползваме от тази възможност. Дали да не съчетаем киното с пица?
— Най-доброто предложение за тази вечер… за тази година. — Лиз се усмихна. — На мен лично ми харесва.
— На мен също. Ще мина да те взема в седем.
— До утре, Бил. И ти благодаря за поканата. Дано остатъкът от дежурството ти да мине по- спокойно.
— Желая и на теб спокойна нощ — ласкаво рече той. Беше си спомнил за проблемите й със съня.
Тя затвори телефона с усмивка и в този момент Питър влезе в кухнята. Той я изгледа, а след това повдигна въпросително вежди.
— Какво беше това?
