— Нищо важно — неопределено отвърна тя.
Питър обаче продължи да я наблюдава съсредоточено. Не й повярва. В следващия миг изведнъж разбра и се ухили широко.
— Беше Бил Уебстър, нали, мамо? Кажи ми истината. Той беше… нали?
— Да. Може би. — Тя го изгледа глуповато.
— Казах ти, че те харесва. Това е страхотно!
— Кое е страхотно? — попита Мегън, която тъкмо влизаше в кухнята. Керъл вече бе заредила съдомиялната машина, а по-малките деца си легнаха веднага след като гостите си тръгнаха.
— Моят лекар харесва мама — с очевидно задоволство обяви Питър. Той много харесваше Бил.
— Какъв лекар? — Мегън изглеждаше изненадана от думите на брат си.
— Онзи, който спаси живота ми, глупаче. Кой друг?
— Какво искаш да кажеш с това, че харесва мама? Какво точно означава това?
— Означава, че току-що й се обади.
— За да я покани на среща! — Мегън, искрено ужасена, местеше поглед между Питър и майка си.
— Не зная. На среща ли те покани, мамо? — Той като че ли се забавляваше, но не и Мегън.
— Нещо такова — призна Лиз, а Мегън изпадна в ярост. — Утре ще ходим на кино.
Нямаше смисъл да крие от тях. И бездруго щяха да го видят на следващия ден. Освен това нямаше нищо за криене. Той беше приятен мъж. Пък и беше лекар на Питър. Двамата бяха просто приятели и тя бе сигурна, че зад предложението му да гледат заедно един филм и да похапнат пица не се крият някакви сладострастни намерения.
— Не е кой знае какво. Просто си помислих, че може да е забавно — опита се да се оправдае тя, но Мегън продължи да я гледа с блеснали от гняв очи.
— Това е отвратително. Ами татко!
— Какво за татко? — веднага се намеси Питър. — Него вече го няма. Но мама е жива. И не може да прекара целия си живот в грижи за нас.
— И защо не? — Мегън не разбираше доводите му. А онова, което разбираше, никак не й харесваше. По нейно мнение на майка й не й трябваха срещи. — На мама не й е нужно да излиза — заяви тя, обръщайки се едновременно към Питър и Лиз. — Тя си има нас.
— Точно това казвам и аз. Тя има нужда от нещо повече в живота си. В края на краищата допреди година, освен нас тя имаше и татко.
— Това е различно — упорито заяви Мегън.
— Не, не е — настоя Питър.
Майка им стоеше и ги наблюдаваше, заинтригувана от възникналото противоречие. Мегън неотстъпчиво твърдеше, че Лиз не трябва да излиза с други мъже, а Питър настояваше, че в живота й трябва да има нещо повече от работа и грижи за децата. Мнението му се припокриваше изцяло с това на Бил, който я бе поканил да излязат, подтикван именно от убеждението си, че тя има нужда и от развлечения. За Лиз обаче бе повече от очевидно, че Мегън се чувства застрашена от перспективата в живота на майка й да се появи мъж, който не е неин баща.
— Какво си мислиш, че би казал татко, ако знаеше, че излизаш с друг мъж, мамо? — направо я попита дъщеря й.
— Аз мисля, че би казал, че е крайно време да го направи — простичко започна вместо нея Питър. — Изминаха почти девет месеца от смъртта му и тя има право да се забавлява. По дяволите, когато миналата година почина майката на Анди Мартин, баща му се ожени отново само след пет месеца. А мама дори не е поглеждала към друг мъж през цялото това време.
Думите на Питър бяха честни и справедливи, но Мегън се разстрои още повече.
— Ще се омъжиш ли за този доктор?
— Не, Мегън — тихичко отвърна Лиз. — Нямам намерение да се женя за когото и да било. Възнамерявам единствено да похапна пица и да гледам филм. Едно твърде безобидно намерение.
За нея обаче бе интересно да си даде сметка за яростния начин, по който децата й реагираха на това нейно излизане — както за, така и против. Накара я да се замисли и тя върху онова, което възнамеряваше да направи.
Вървеше бавно нагоре по стълбите към спалнята си и се чудеше дали не греши. Правилно ли беше да излезе с Бил? Не беше ли прибързано? Неуместно? Не й ли беше още рано за срещи! Но тя не отиваше на среща с Бил. Двамата щяха само да вечерят заедно и да отидат на кино. Пък и определено не възнамеряваше да се жени нито за него, нито за когото и да било друг. Не можеше да си представи, че след Джак би могла да са омъжи за друг. Той беше съвършеният съпруг и Лиз беше сигурна, че не съществува друг мъж, който да може да се мери с него в това отношение. Предстоеше й просто една вечер извън дома, а Бил беше само приятел.
Мегън обаче все още бе войнствено настроена, когато Бил пристигна, за да вземе майка й точно в седем часа на следващата вечер. Тя го изгледа яростно и след като го пусна да влезе, изтрополя нагоре по стълбите, вдигайки невъобразим шум. Изобщо не го поздрави, нито пък се представи. Наложи се Лиз да се извинява за грубостта на дъщеря си. Джейми обаче компенсира нейното отношение в мига, в който слезе от горния етаж и поздрави Бил с широка усмивка. Детето очевидно се радваше да го види.
Бил му се усмихна в отговор и веднага поведе разговор.
— Забавлява ли се на празненството снощи? — попита го Бил и погали копринено меката му косица.
— Много. — Джейми кимна доволно. — Само че изядох твърде много хамбургери и ме заболя стомахът. Преди това обаче беше много забавно.
— И на мен така ми се стори — съгласи се Бил, след което се престори на уплашен. — Ти няма да ми биеш инжекции, нали, Джейми?
Детето се разсмя на шегата. Бил го попита дали някога е пускал хвърчило във въздуха и Джейми му призна, че не е.
— Някой ден трябва да дойдеш да си поиграеш с моето — покани го Бил. — Аз имам много голямо хвърчило. Направих си го още на времето, като бях момче, но то лети наистина добре. Някой ден ще отидем заедно на плажа и ще го пуснем във въздуха.
— Много бих искал — заяви Джейми. В широко отворените му очи блестеше огромен интерес.
Рейчъл и Ани слязоха, за да го поздравят, но Мегън не се появи повече. Тя очевидно се цупеше в стаята си, ядосана на майка си. Питър беше навън с приятели и Бил помоли да го поздравят. Джейми обеща, че непременно ще предаде поздравите веднага щом Питър се върне у дома.
— Имаш страхотни деца — с възхищение рече Бил. — Не зная как го постигаш.
— Лесно. — Тя се усмихна и се настани в удобния мерцедес. — Просто много, ги обичам.
— Като те слуша човек, би си помислил, че всичко е много лесно, но в действителност не е точно така. Изобщо не мога да си се представя в подобна роля — заяви той. Говореше така, сякаш ставаше дума за трансплантация на черен дроб или пък сложна сърдечна операция. Според него семейният живот беше болезнен, труден и неизменно имаше фатален край. Винаги бе гледал на бащинството като на неразгадаема мистерия.
— В каква роля! — попита го Лиз.
Той запали колата и пое на заден ход по алеята пред къщата.
— В ролята на съпруг и баща. На теб като че ли не ти коства никакви усилия, но аз чудесно зная, че не е така. Човек трябва да е добър в тази област. То е вид изкуство. И, що се отнася до мен, намирам, че е далеч по-трудно от практикуването на медицина.
— Човек се учи с времето. Децата сами те учат как да постъпваш.
— Изобщо не е толкова просто, Лиз, и ти го знаеш. Повечето деца се държат като малолетни престъпници, взимат наркотици, напиват се. Ти си голяма късметлийка щом си могла да отгледаш пет толкова добри деца.
Бил включваше и Джейми в това число. Точно както правеше и Лиз. Той беше страхотно дете въпреки ограниченията си. Просто се нуждаеше от малко повече грижи и внимание в сравнение с другите деца. Тя трябваше постоянно да го държи под око, за да е сигурна, че няма да се нарани по невнимание, да направи
