Домът на надеждата

него и към покойния си съпруг.

— Не бях подготвена за това — промълви тя и го погледна.

Бил само кимна в отговор.

— Нито пък аз. То просто се случи. Ти си изумителна жена.

— Не, не съм — усмихна се Лиз.

Двамата продължаваха да стоят отвън. Беше й приятно да се разхожда на чист въздух, далеч от всичко чуващите уши на децата. Лиз знаеше, че щеше да се почувства неловко, ако те по някакъв начин бяха станали свидетели на случилото се току-що. А Бил, сякаш за да придаде нова сила на онова, което и двамата бяха почувствали през тази нощ, я целуна отново и този път Лиз му отвърна с по-силна страст. Когато най-после се откъснаха един от друг, тя бе останала без дъх. И изглеждаше леко притеснена.

— Какво правим? — възкликна тя, застанала под ярките звезди на септемврийското, небе.

Бил се усмихна.

— Мисля, че се целуваме — отвърна простичко той.

Само че това не бе цялата истина за случващото се помежду им. Целувката им не бе породена от обикновено любопитство, нито пък от физическото привличане между двама самотни възрастни. Тя бе резултат от силното привличане, което понякога възниква между мъж и жена — привличане, родено не само от сливането на устните, но и от единението на душите и умовете им. Макар отдавна да бяха разбрали, че са коренно различни един от друг, имаше твърде много неща, които всеки един от тях харесваше у другия. Бил винаги се бе задоволявал с кратки и мимолетни връзки, докато целият живот на Лиз бе изграден върху дълготрайни и вечни ценности — брак, деца, кариера. Дори и двете жени, на които плащаше — нейната икономка и секретарката й — работеха при нея от години. В живота й нямаше нищо временно и той чудесно знаеше това. Освен това не беше толкова сигурен, че този път иска присъствието й в неговия живот да се окаже временно и краткотрайно. Това беше нещо ново за него, но пък и Лиз бе съвършено различна от жените, които го бяха привличали до този момент.

— Нека не прибързваме — обърна се към нея Бил. — И да не разсъждаваме прекалено върху онова, което изпитваме. Да оставим нещата да се развиват от само себе си. Накрая ще видим какво ще се случи.

Лиз кимна. Не беше сигурна как да отговори на предложението му. Не знаеше и дали изобщо би трябвало да се случва нещо повече.

Когато Бил си тръгна и Лиз влезе в дома си, тя изведнъж бе обхваната от всепоглъщащо чувство на вина заради стореното от нея. Струваше й се, че е предала съпруга си. Но него го няма, напомни си тя. И никога повече няма да се върне. Защо тогава целувката на Бил бе предизвикала толкова противоречиви чувства в душата й? Защо й се струваше ужасно погрешна и едновременно с това толкова вълнуваща?

Мисълта за случилото се тази вечер не й даваше мира. Лиз остана будна почти през цялата нощ. Мислеше за Бил, за Джак и се питаше какво точно прави.

А на следващата сутрин, когато стана след дългата и безсънна нощ, Лиз си каза, че двамата с Бил трябва да се върнат към първоначалните си приятелски отношения. Не им трябваха повече усложнения. Взела това решение, Лиз се почувства много по-добре, но това продължи само до десет сутринта, когато Бил й позвъни в офиса.

— Мислех си за теб и реших да ти звънна, за да видя как си — внимателно започна той.

— Изпълнена със съжаления за снощи — простичко отвърна тя.

— И за какво точно съжаляваш? — попита я. Гласът му звучеше необичайно спокойно, а в тона му се прокрадваха нотки на огромно щастие. — Аз съжалявам единствено, че не те целунах отново. Ако питаш мен, усещането беше страхотно.

— Точно от това се опасявах. Бил… аз не съм готова…

— Разбирам. Никой не бърза за никъде. Това не е състезание. Не е нужно да стигаме, където и да било. Нека просто продължим да се виждаме.

Лиз изпита огромна благодарност, когато осъзна факта, че той не възнамерява да я притиска и убеждава. Почувства се глупаво, припомнила си сериозните си опасения.

— Искаш ли в събота да дойда у вас и да приготвя вечеря за теб и децата? Вечерта ми е свободна, а и съм доста добър готвач. Какво ще кажеш?

Лиз съзнаваше, че би трябвало да отклони предложението му, но с изненада установи, че не желае да го стори. А и какво лошо има в това да му позволи да им приготви вечеря?

— Добре. Аз ще ти помогна.

— Аз ще донеса продуктите. Какво най-много обичат децата?

— Те ядат всичко — пиле, риба, пържола, пица, спагети. Изобщо не са капризни.

— Ще измисля нещо.

— Джейми ще бъде очарован.

А момичетата ще изпаднат в ярост.

Тя обаче предпочете да не споделя с него опасенията си. Това беше добра възможност да накара дъщерите си да се успокоят по отношение на Бил. Те сами щяха да се убедят, че той е напълно безопасен. Но такъв ли беше наистина? Дали все пак момичетата не виждаха нещата по-ясно от нея? Дали не се страхуваха основателно, че приятелството й с Бил крие потенциална опасност за семейството им?

Не й се искаше да мисли за това. Искаше той да й бъде приятел, харесваше й да я целува. Нужно ли беше обаче да задълбочават отношенията си? Тя самата не виждаше причина за това. Може би щяха да спрат до целувките. Тя поне нямаше никакво намерение да позволи нещо повече. Заради нея самата и заради децата й.

Точно както бе обещал, Бил пристигна точно в шест вечерта в събота, понесъл три пълни торби с продукти. Обяви, че възнамерява да им приготви пържено пиле, задушена царевица и печени картофи. Беше донесъл и сладолед за десерт. Веднага започна да се суети из кухнята и изобщо не позволи на Лиз да му помага.

— Ти си почини — рече й той. Подаде й чаша вино, наля и на себе си и продължи с приготвянето на вечерята.

Храната беше великолепна. Дори и момичетата бяха приятно изненадани от вкуса й, макар че Мегън продължаваше да упорства и отказваше да разговаря с гостенина. Джейми обаче не спря да си бъбри с него по време на цялата вечеря. Питър охотно участваше в разговора, а Ани и Рейчъл също се отпуснаха и се включиха в обсъжданията около масата.

Разговаряха за училището на момичетата и за колежите, в които Питър би искал да продължи образованието си. Двамата с Лиз вече бяха решили да проведат заплануваната обиколка на колежите в началото на октомври и Бил се опита да им помогне със съвети, доколкото това беше във възможностите му. Макар да смяташе, че обучението в Бъркли би могло да бъде много интересно, той бе убеден, че Станфорд и университета на Ел Ей предлагат по-добри възможности поради ред причини.

Продължиха да обсъждат този въпрос и след края на вечерята, когато Рейчъл, Ани, Джейми и Лиз се заеха да почистят масата. Питър бе изцяло погълнат от разговора с Бил, а Мегън използва момента, за да се качи в стаята, без да му благодари за вечерята. Поведението й силно ядоса Лиз, но по-късно вечерта Бил я посъветва да не прибързва и да не оказва натиск върху момичето.

— Дай й време да свикне с мен. Не е нужно да бързаме.

Всеки път, когато Бил започнеше да говори по този начин, Лиз изпитваше смътна тревога. Защо да дават време на дъщеря й? Това едва ли имаше някакво значение, защото той нямаше да присъства вечно в живота им, нали?

Бил обаче очевидно бе на по-различно мнение.

Тази вечер, след като децата си легнаха, той я целуна отново и Лиз се притесни от тази целувка в къщата й. Отношенията им придобиваха твърде интимен характер. Освен това Бил се бе държал много добре с децата й. Всички компоненти на една пълноценна любовна връзка бяха налице. Джак беше починал преди девет месеца, а Лиз се чувстваше като човек, който върви през минно поле и очаква всеки момент някоя мина да експлодира под краката й. Мегън бе настроена за битка, другите момичета изпитваха съмнения, а като капак на всичко Лиз все още не се бе справила със собствените си чувства. Тя все още изпитваше известни съмнения по отношение на Бил и неговата склонност към временни и краткотрайни