Бил забеляза сълзите, които проблеснаха в очите й. Трудно й беше да не мисли за Джак в момент като този, докато се отдаваше на друг мъж. Беше направила още една важна стъпка в отдалечаването си от него — стъпка, която бе отлагала дълго време. Сега обаче искаше да я направи. Имаше чувството, че върви по мост, свързващ едната част от живота й с другата. С Бил се чувстваше в безопасност и знаеше, че с него може да сподели абсолютно всичко. Той не беше наранен и разстроен от признанието й, че не й е никак лесно да направи тази стъпка и да прекоси моста между минало й бъдеще.
Дълго време останаха в леглото, отпуснали се спокойно един до друг. Разговаряха за най-различни неща и той й призна, че никога не бе обичал друга жена толкова силно, колкото обича нея в момента. А тя лежеше до него, отдала се напълно на удоволствието от близостта му, и се опитваше да си наложи да не мисли за Джак. Което не беше толкова лесно.
С времето Лиз все по-рядко се сещаше за Джак. Цялото й същество бе погълнато от Бил и от щастието, което споделяха. Двамата излизаха на дълги разходки и разговаряха за всевъзможни неща — за професиите си, за децата й, за мечтите им. Избягваха да споменават миналото, доколкото това бе възможно, така че в неделя сутринта на този само техен уикенд, седнали на терасата на стаята и зареяли погледи над ширналата се в краката им долина, те неизбежно заговориха за бъдещето.
Бил беше облечен с пуловер и дънки, а тя се бе загърнала в удобна вълнена роба, за да се предпази от хладния повей на ноемврийското утро. Денят обаче не бе студен и те се наслаждаваха на възможността да помързелуват на терасата и да прочетат неделния вестник, окъпани от лъчите на слънцето.
Лиз му подаде спортните страници на вестника, а той й се усмихна широко.
— На какво се радвате толкова, доктор Уебстър? — попита Лиз и отвърна на усмивката му.
— На теб. На това. — Той посочи долината.
През целия уикенд и двамата имаха усещането, че са на меден месец, и това донякъде отговаряше на истината. Джак бавно избледняваше в мъглата от спомени. И макар че част от нея все още искаше да го запази близо до себе си, Лиз вече бе убедена, че трябва да продължи напред. А Бил беше точно човекът, с когото би искала да сподели живота си.
— И какво ще правим занапред? — внимателно я попита той.
— Какво означава това? — Лиз изпита внезапна тревога от думите му. Все още не бе готова за това и Бил го знаеше, но не можа да се въздържи. Искаше му се да й зададе този въпрос още в деня на първата им среща. — Не е нужно да правим каквото и да било — нервно додаде тя.
— Но пък би било много приятно. Рано ли е още да говорим за това, Лиз?
Предишния ден се бяха любили отново, по-късно вечерта пред камината отново преплетоха тела, а рано тази сутрин за пореден път дадоха воля на страстта си. Установиха, че се чувстват удивително добре заедно и им бе трудно да повярват, че никога преди не се бяха любили. Сетивата и телата им се сливаха съвършено, за да задоволят потребностите и утолят желанията им. А това беше подробност, която трудно можеше да бъде пренебрегната.
— Никога не съм подозирал, че някога ще изрека тези думи — продължи Бил, почувствал се изведнъж млад и непохватен, но той я обичаше прекалено силно и не можеше да допусне да я изгуби. — Мисля обаче, че все пак трябва да се оженим.
Тя посрещна изявлението му с огромно изумление.
Изобщо не бе предполагала, че Бил би могъл да изрече нещо подобно. Това предложение противоречеше на всичко, което й бе разказал за себе си до момента.
— Мислех, че не вярваш в брака…
Тя като че ли искаше да сложи край на този разговор и Бил си даде сметка, че думите му я бяха изплашили.
— Така е, но това беше, преди да те срещна. Предполагам, че отношението ми към брака е било породено от съкровената вяра, скътана дълбоко в сърцето ми, че днешният ден все някога ще настъпи, а преди това не си струва човек да пилее чувствата си за някого, с когото не би могъл да живее щастливо. Както стана с първата ми съпруга. Та ние почти се унищожихме взаимно.
Връзката му с Лиз обаче беше съвършена. Поне според него. Лиз също си даваше сметка, че би могла да живее щастливо с него, може би дори до края на живота си, но все още не бе готова да му го каже. За нея бе твърде скоро, а спомените за Джак все още бяха съвсем живи в паметта й. Не бе изминала и година от смъртта му, макар че Коледа наближаваше.
— Лиз, не бих искал да съсипя всичко с преждевременни и прибързани разговори на тази тема, но исках да знаеш как аз виждам съвместното ни бъдеще.
Лиз не беше жена, с която би могъл да се отнесе несериозно и безотговорно. Освен това трябваше да мисли и за децата й. Беше им посветил много размисъл и бе сигурен, че би могъл да ги обича като свои. Той вече обичаше Джейми и изпитваше силна привързаност към Питър. Смяташе, че с времето и момичетата ще се привържат към него. Никога не бе имал проблем в общуването с жени и деца, на които държеше. А на тези специално държеше както никога преди.
— Не зная какво да кажа.
Имаше приятелки, които години наред излизаха с мъже, които отказваха да ги приемат насериозно и да им предложат брак. А ето че тя бе прекарала един-единствен уикенд с Бил и той вече говореше за бъдещето.
— От смъртта на Джак са изминали едва единадесет месеца. Нужно ми е време, за да се адаптирам и да стъпя отново на краката си. Децата също имат нужда от повече време.
— Зная. И не бързам за никъде. Зная колко важна е тази годишнина за теб.
Тя често говореше на тази тема. За нея и децата й годишнината от смъртта на Джак очевидно бе важна дата, бележеща определен период от живота им, и той трябваше да се съобрази с това.
— Мислех си, че ще можем отново да поговорим за това през януари, след празниците. Надявах се дори, че за Деня на влюбените…
Сърцето й се сви от болка, а гласът му бавно заглъхна. Денят на влюбените винаги бе означавал много за нея и Джак. Но пък много други важни неща вече си бяха отишли завинаги. Останали й бяха единствено децата.
— Но дотогава остават едва три месеца — възкликна тя, обхваната от паника. Едновременно с това бе дълбоко развълнувана от желанието му да свърже живота си с нея.
— А познанството ни ще навърши шест месеца. Не особено дълъг, но все пак приличен период. Познавам много хора, оженили се и след по-кратко запознанство, които, независимо от всичко, имат здрави и стабилни бракове.
Лиз знаеше, че думите му отговарят на истината, но двамата с Джак се бяха срещали много по-дълго, преди да се оженят. Освен това тя изобщо не бе подготвена за онова, което й говореше Бил. Не беше категорично против, но имаше нужда от още време, за да обмисли всичко.
Бил я погледна. В очите му напираше огромната любов, която изпитваше към нея.
— Ще се съобразя с твоите желания, Лиз. Исках само да знаеш колко много те обичам.
— Аз също те обичам и в момента се чувствам като най-щастливата жена на света. Има хора, на които късметът не се усмихва дори веднъж, а аз съм благословена да изпитам подобно щастие два пъти. Въпреки това имам нужда от още време, за да осмисля случилото се.
— Съзнавам го. И не искам да те препирам. Бих искал обаче да зная дали и ти след време ще поискаш за нас същото бъдеще, към което съм се устремил.
— Така смятам — свенливо се усмихна тя. После си пое дълбоко дъх и се остави за миг в плен на обзелите я чувства. — Просто имам нужда от време. Нека поговорим отново след Коледа.
Лиз държеше да изчака годишнината от смъртта на Джак. Заради него самия, заради децата и заради самата себе си.
— Това е всичко, което исках да зная — ласкаво промълви той и хвана ръката й. — Обичам те. И няма да ходя никъде. Разполагаме с всичкото време на света, за да изпълним желанията си. Щом и двамата искаме едно и също, няма защо да бързаме.
Бил беше разумен, човечен и всеотдаен и Лиз не би могла да иска нищо повече от него. Запита се дали Джак на негово място би проявил подобно разбиране. Приживе той беше далеч по-нетърпелив и инатлив и много по-малко склонен да се съобразява с предпочитанията й. През целия им съвместен живот Джак бе
