няколко пъти бе споделяла с Бил, че работата й като адвокат по семейно право я потиска все повече и повече. От много време насам не изпитваше никакво удовлетворение от онова, което вършеше. Докато Джак беше жив, работата им й носеше удоволствие, но сега всичко бе коренно различно. Проблемите, с които се сблъскваше, й се струваха безсмислени, несериозни и глупави. Чувстваше се истински пълноценна само в случаите, в които се налагаше да осигури добро попечителство за някое от децата на разведените си клиенти.
— Може би започвам да губя призванието си — призна му Лиз при една от срещите им в болничното кафене.
Тя току-що се бе върнала от съда и се тресеше от гняв заради един свой клиент, който се бе държал като истински грубиян със съпругата си, и то в присъствието на съдията. Лиз едва бе устояла на импулса си да стане и да напусне съдебната зала.
— Дори и явяванията пред съда вече не ми носят удовлетворение…
— Може би имаш нужда от почивка.
През изминалата година бе ползвала само един двуседмичен отпуск. Работеше вечер и през почивните дни, твърдо решена да се справи с многобройните си задължения.
— Може би трябва да се запиша на курс за фризьорки и да започна работа в някой фризьорски салон. Там може и да съм по-полезна.
— Не бъди несправедлива към себе си. — Бил се усмихна, но Лиз очевидно се чувстваше неудовлетворена и нещастна.
— Джак обичаше семейното право. Предпочиташе го пред останалите области от адвокатската практика. Но не и аз. Бях добра в онова, което вършехме, само защото работех съвместно с него. Но сега не зная…
Лиз беше един от най-добрите адвокати по бракоразводни дела в областта и по нищо не личеше, че работата не й допада. Клиентите й сигурно биха останали изумени, ако можеха да я чуят в момента. При срещите си с тях тя неизменно кипеше от енергия, преливаше от свежи идеи и творчески предложения. Напоследък обаче все по-често се чувстваше като електронна играчка с изтощени батерии. Работата вече не й носеше удовлетворение и тя се чувстваше нещастна. Въпреки това вярваше, че заради паметта на Джак е длъжна да продължи да работи в кантората.
Лиз попита Бил за плановете му за Деня на благодарността. Повдигаше този въпрос за втори път, но при предишния им разговор Бил все още не знаеше дали ще е дежурен в болницата. Той току-що бе научил, че ще е свободен на празника — няма дори да бъде дежурен на повикване. Можеше да прави каквото си пожелае, макар че все още нямаше никакви планове.
— Защо не прекараш празника заедно с нас? — непринудено предложи Лиз. Децата вече бяха свикнали с присъствието му и Лиз реши, че празникът може да се окаже удобен повод за по-нататъшното им сближаване. Всички в семейството обичаха Деня на благодарността — или поне го обичаха, когато баща им все още беше жив. Лиз знаеше, че тази година ще бъде по-различно — както за децата, така и за нея. И, опитвайки се да намали напрежението до минимум, бе отклонила предложението на майка си да им гостува за празника.
Лиз обаче не бе подготвена за начина, по който децата реагираха на съобщението й, че Бил ще им гостува за празника. Мегън, както и можеше да се очаква, изпадна в ярост. Рейчъл и Ани заявиха, че той не е част от семейството и мястото му не е сред тях. Дори и Джейми изглеждаше малко смутен. Лиз обсъди с Питър намерението си да помоли Бил да не идва, но той изтъкна, че това не би било честно спрямо него, и подчерта, че лично би предпочел Бил да е с тях на празника.
В края на краищата Лиз изобщо не спомена пред него за отношението на децата. Надяваше се, че те ще се успокоят и ще се държат възпитано. В Деня на благодарността обаче си даде сметката, че оптимизмът й е бил абсолютно неоснователен. И трите момичета посрещнаха с гняв иззвъняването на входния звънец, оповестил пристигането на Бил.
Бил беше облечен със сако от туид, сив панталон и червена вратовръзка. Лиз носеше костюм с панталон от кафяво кадифе. Децата също бяха облечени официално, а Питър бе сложил костюма, който бе носил на погребението на баща си. Джейми бе облечен със сив панталон и блейзер. Всички изглеждаха изключително добре и докато наливаше чаша вино за Бил, Лиз внезапно почувства радост, породена от присъствието му. Изведнъж си даде сметка колко безнадеждно самотна щеше да изглежда масата без баща им, седнал начело. Без Бил и този празник щеше да се превърне в поредния траурен помен. Сега обаче щяха да бъдат принудени да спазват приличието и да разговарят не само с него, но и помежду си.
В пет часа, спазвайки дългогодишната семейна традиция, всички седнаха край масата и сведоха глави за молитва. Лиз благодари на Бог за даровете, които всички те споделяха. Благодари му от тяхно име и от името на онези, които не бяха между тях. Най-вече от името на Джак. Думите й бяха последвани от дълго мълчание. Мегън вдигна очи и хвърли красноречив поглед към Бил. Най-накрая Лиз произнесе амин, стана от масата и, придружена от Питър, отиде до кухнята, за да донесе пуйката.
Този път Питър седеше начело на масата, напомняйки им за пореден път, че този празник е по-различен от предишните. Толкова различен, че до майка им вече седеше друг мъж.
Самата пуйка бе приготвена превъзходно от Лиз. Керъл бе заминала за уикенда и момичетата бяха помогнали на майка си да направи плънката. Рейчъл много обичаше да се занимава в кухнята. Джейми също им бе помогнал. Питър обаче се оказа безнадеждно непохватен и не успя да разреже пуйката. Самата Лиз никога не се бе научила да го прави.
Бил пристъпи към тях и се усмихна.
— Позволи ми да ти помогна, синко — приятелски рече той.
Изпитваше истинско удоволствие да наблюдава цялото семейство, събрано около масата. От години не бе празнувал истински в Деня на благодарността, защото все бе дежурен в болницата. Думите му обаче пронизаха сърцето на Мегън като нож и тя реагира веднага. Забележката й бе произнесена с не особено висок глас, но Бил беше наблизо и я чу.
— Той не е твой син — злобно процеди тя.
Бил изглеждаше изненадан. Хвърли един поглед на Лиз, а след това се обърна към Мегън.
— Извинявай, Мегън. Не исках да обидя никого.
В стаята се възцари абсолютна тишина. Бил майсторски разряза пуйката. Лиз се зае да раздаде на децата препълнените им чинии, като бъбреше оживено, опитвайки се да заглади неловкото положение. Бил седна на мястото си.
Ситуацията изглеждаше овладяна.
Тази година настроението не беше особено празнично. Това беше първият Ден на благодарността без Джак и всички около масата си даваха сметка, че Коледа приближава, а с нея и агонията, съпътстваща спомена за сполетялата ги трагедия.
Бил ги попита дали вече са приключили с коледното пазаруване — въпрос, който извика мрачни изражения на лицата им. Разговорът около масата не вървеше, настроението бе мрачно. Най-накрая Джейми успя все пак да ги разсмее с някаква негова забележка, а Ани им припомни за случая, в който баща им, режейки пуйката, я бе изпуснал на кухненския под. Тогава никой не бе споменал за инцидента пред Лиз и тя така и не бе разбрала, че пуйката се бе търкаляла по пода, преди да бъде сервирана в чиниите им.
Бил се смя на разказа заедно с тях. Лиз му сипа още една чаша вино и отиде да занесе мръсните чинии в кухнята и да донесе десерта. В този момент Рейчъл отбеляза, че Бил пие твърде много. Постара се да го каже достатъчно високо, за да може той да я чуе.
— Всичко е наред, Рейчъл. Днес не съм на работа — с топла усмивка я увери той, но тя не каза нищо в отговор и продължи демонстративно да говори нещо на Джейми.
Бил определено не беше пиян, но вече бе изпил три чаши вино и се чувстваше спокойно отпуснат и щастлив. Обърна се към Джейми и заговори за футбол.
— Татко мразеше футбола. — Мегън искаше не само да го нарани, но и да го обиди. Момичето се опитваше да го предизвика и всички около масата съзнаваха това.
— Съжалявам да го чуя, Мег. Според мен футболът е велик спорт. Когато бях в колежа, участвах в отбора.
— Татко казваше, че само слабоумници и грубияни играят футбол — продължи момичето, прекрачвайки всякакви граници.
