До коледната ваканция оставаха само още три седмици. В къщата обаче не се усещаше празнично настроение, а сърцето на Лиз едва не се пръсна от болка, когато извади коледните украси.
Тази година бяха решили да не поставят светещи лампички пред къщата и по дърветата в градината — традиция, която Джак бе спазвал години наред. Споразумяха се да поставят украса само вътре в къщата. Две седмици преди Коледа Лиз заведе децата да си изберат коледна елха, но никой от тях не бе особено въодушевен.
Бил не се бе обаждал от две седмици и Лиз подозираше, че той никога повече няма да я потърси. Беше взел решението си и очевидно възнамеряваше да се придържа към него.
Най-накрая Лиз призна пред Виктория за разрива помежду им. Приятелката й, преизпълнена със съчувствие, я покани на обяд, но Лиз нямаше желание да се вижда дори и с нея.
С приближаването на коледните празници цялата къща бе обгърната от тъга и печал, а Лиз и децата, обхванати от отчаяние, започнаха бавно да затъват в тресавището на депресията. От смъртта на Джак бе изминала почти една цяла година, а изведнъж започна да им се струва, че трагедията ги бе сполетяла едва вчера. Децата не спираха да говорят за него. А Лиз имаше чувството, че постоянно се лута се между агонията, причинена й от отдръпването на Бил, и спомените от живота й с покойния й съпруг. Тя прекарваше по-голямата част от времето си затворена в стаята си, не се виждаше с приятели. Тази година отклони и всички покани за коледни партита. Реши дори да не кани и майка си, оправдавайки се пред нея, че предпочита да остане сама с децата. Майка й, макар й наранена от решението й, заяви, че я разбира и не й се сърди. Възрастната жена се бе обадила на своя приятелка вдовица и я бе поканила да прекара коледните празници заедно с нея.
Настъпването на коледните празници бе отбелязано в дома им само с украшенията, които Лиз и децата наслагаха по елхата, и с курабийките, които изпекоха. През цялото време обаче всички тайничко се молеха празникът да свърши по-бързо.
Лиз възнамеряваше да заведе децата на ски през почивните дни между Коледа и Нова година, но никой не беше в настроение за пътуване и, решили единодушно да си останат у дома, те се отдадоха на болезнените спомени, които ги обгърнаха като плаващи пясъци, заплашващи да ги погълнат напълно.
В деня преди Коледа Лиз седеше зад бюрото в кабинета си, когато й позвъни една клиентка и със задъхан глас попита дали би могла да я види веднага. Лиз имаше малко свободно време този следобед и покани жената в кантората.
Онова, което клиентката сподели с нея веднага щом влезе в кабинета й, никак не й хареса. Съпругът на жената постоянно застрашавал живота на шестгодишния им син — возел го на мотоциклет без каска по магистралата, разхождал го с пилотиран от него самия хеликоптер, и то само броени дни след получаването на разрешителното си, позволявал му да ходи на училище с велосипед — в натовареното движение и отново без каска. Клиентката искаше Лиз да го лиши от правото да вижда детето и, за да подчертае своята категорична решимост да не отстъпва в този спор, настояваше Лиз да замрази бизнеса му. Претенциите на жената задействаха познатата тревожна аларма в душата на Лиз и тя твърдо поклати глава.
— Не можем да му причиним това — без колебание заяви тя. — Ще се обърна към социалните служби за помощ. Ще ги помолим да изготвят списък на нещата, които бившият ви съпруг не може да прави със сина ви. Няма обаче да го изправим пред съда, за да се опитаме да отнемем бизнеса му.
Лиз изрече последните думи с такава безпрекословна категоричност, че клиентката я изгледа подозрително.
— И защо не?
В първия момент жената си помисли, че съпругът й бе успял да подкупи Лиз.
— Защото за подобни действия се плаща твърде скъпо — простичко отвърна Лиз.
През последните три седмици тя бе отслабнала почти с пет килограма, изглеждаше бледа и уморена, но в гласа й напираше такава мрачна решителност, че жената се видя принудена да изслуша тирадата й:
— Преди време имах подобен случай, макар че в него не бе въвлечено и дете. Тогава решихме, че единственият начин да привлечем вниманието на мъжа, за да го накараме да се вслуша в претенциите на клиентката ни, бе да замразим авоарите и бизнеса му.
— Постигнахте ли търсения резултат? — с надежда попита жената. Подобна стъпка й се струваше напълно разумна.
Но не и на Лиз.
— Не, не постигнахме нищо. Миналата година на Коледа той уби съпругата си и моя съпруг, след което се самоуби. Ако притиснете съпруга си прекалено силно, той би могъл да нарани вас и детето ви. А аз нямам никакво намерение да участвам в това.
В кабинета се възцари продължително мълчание. Жената бавно кимна.
— Съжалявам…
— Аз също. Ето какво ще направим, за да му попречим да нарани детето.
Двете изготвиха списък с опасните за живота на момчето дейности, които баща му не би трябвало да му позволява да върши, и Лиз, в присъствието на клиентката, се обади на назначения от съда посредник от социалните служби.
Социалната служба обаче бе претрупана с работа и първата свободна дата, в която можеха да изслушат двамата бивши съпрузи, беше единадесети януари. Дотогава оставаха цели три седмици и половина. Междувременно Лиз се съгласи да напише писмо на въпросния мъж, в което да му отправи, официално предупреждение.
— Така няма да постигнем нищо — отбеляза мрачно жената и погледна Лиз. — Той не разбира от човешка дума. Трябва да го заболи много, за да схване посланието.
— Ако го нараним, той би могъл в отговор да си отмъсти на вас или на сина ви — повтори Лиз. — А аз съм сигурна, че не бихте желали да се стига дотам.
Заплахата беше сериозна и жената си тръгна от офиса на Лиз без никаква надежда. Лиз обаче изпитваше известно удовлетворение, защото поне не бе сторила нищо, с което да застраши живота на клиентката и сина й.
А когато по-късно вечерта се прибра у дома, децата й се сториха малко по-весели и спокойни.
Беше последният ден преди ваканцията и Керъл заведе четирите по-малки деца на ледената пързалка, за да карат кънки. Питър излезе с новата си приятелка — двамата възнамеряваха да вечерят заедно и да отидат на кино. Лиз, останала сама у дома, се наслаждаваше на спокойната вечер, когато телефонът иззвъня. Беше девет и половина. Гласът, който чу в слушалката, звучеше истерично и на Лиз й бе нужна цяла минута, за да познае кой се обажда. Беше клиентката, с която се бе срещнала след обяд. За да й вдъхне някакво чувство на сигурност, Лиз й бе дала и номера на домашния си телефон. Жената се казваше Хелън, а по гласа й личеше, че едва се владее.
— Хелън, успокой се и се опитай да ми кажеш какво се е случило.
Бяха й нужни повече от пет минути, за да изясни всички подробности. Съпругът на Хелън, Скот, бе завел сина им Джъстин на разходка с мотоциклет по хълмовете на Сан Франциско. Хелън не знаеше със сигурност дали бившият й съпруг е бил пиян, но засега не се изключваше подобна възможност. Детето, разбира се, пътувало без каска. Мотоциклетът бил блъснат от камион. Детето, по някакво чудо, излетяло от мотоциклета и се приземило на затревената морава пред някаква къща. Въпреки това и двата му крака били счупени, претърпяло бе и травма на главата. Момчето бе прието в интензивното отделение на детската болница в Сан Франциско. Бащата, все още в кома, бил в критично състояние. Полицаите били намерили Хелън в дома й, за да я известят за катастрофата.
Единственото успокоение за Лиз бе мисълта, че дори и да се бе съгласила да изправи този кучи син пред съда, делото все още нямаше да е насрочено, а нейните действия по никакъв начин нямаше да могат да предотвратят случилото се нещастие. Вината за катастрофата не беше нейна, но това не променяше факта, че малкото момченце на Хелън се намираше в смъртна опасност.
— Къде се намираш сега? — попита Лиз и се изправи.
Протегна ръка към дамската си чанта, която стоеше в края на леглото й.
— В интензивното отделение на детската болница.
— Има ли някой е теб?
— Не, сама съм.
Жената се разрида неудържимо. Тя бе родом от Ню Йорк и имаше намерение да се върне да живее там
