му се отрече, че беше страхотен лекар и много свестен и почтен мъж.
Тази нощ Лиз си легна сама малко след полунощ. Джейми спеше в собствената си стая. Вечерта, след като му сложиха гипса той пожела да спи при нея. През нощта се обърна неволно в съня си и я удари с гипсираната ръка по рамото — ударът беше толкова силен, че синината още личеше на ръката й. След този случай двамата решиха, че ще е най-добре Джейми да спи в собственото си легло, докато не му свалят гипса.
— Добре ли си, мамо? — попита Питър, който надникна в стаята й малко след като Лиз си легна.
Тя отговори, че е добре и му благодари за загрижеността.
През целия ден всички бяха останали близо един до друг, подобно на корабокрушенци сред вълните на океана, хванали се здраво за единствената спасителна лодка. Никога нямаше да забравят тази Коледа — тя не беше толкова ужасна колкото предишната, но по свой собствен начин бе не по-малко мъчителна. Сега Лиз копнееше единствено за сън и забрава. Искаше да заспи дълбоко и да се събуди след края на празниците. Но, както ставаше напоследък, остана будна часове наред, а мислите й се лутаха между Джак, Бил и децата й.
Най-накрая, малко след четири сутринта, тя се унесе в неспокоен сън и когато чу звъна на телефона, си помисли, че вероятно сънува. Беше толкова замаяна, че й отне известно време да се ориентира и да намери телефонната слушалка.
— Ало?
Думата бе приглушена от завивките, гласът й звучеше уморено и човекът отсреща замълча, явно колебаейки се дали да каже нещо. Лиз тъкмо се канеше да затвори, когато той най-сетне проговори.
В началото Лиз не разпозна гласа, но в следващия миг си даде сметка, че това е Бил, макар да нямаше и най-малка представа защо изобщо й се обажда. Той навярно беше на работа. Навън все още беше тъмно и Лиз, присвила очи, погледна към часовника. Шест и половина сутринта.
— Здравей! — Гласът му прозвуча неестествено радостно, а тя, след агонията на предишния ден, се чувстваше като участничка в родео, изминала целия път оттук до Кентъки на гърба на разлудувал се кон. Беше просто смазана от умора. — Реших да ти звънна и да ти пожелая весела Коледа.
— Весела Коледа! Но това не беше ли вчера? — А може би тя просто живееше в зоната на здрача, откъдето нямаше измъкване. Може би до края на живота й я очакваше една поредица от безкрайни коледи. Това вече би бил най-страшният възможен кошмар.
— Да. Но аз сигурно съм я пропуснал. Бях доста зает. Как е Джейми?
— Мисля, че е добре. Все още спи.
Лиз се протегна и се постара да се разсъни, като не спираше да се чуди защо й се обажда. На всичкото отгоре бе твърде разговорлив. И то в шест и тридесет сутринта.
— Ти се държа много мило с него в болницата. Благодаря ти.
— Той е страхотно хлапе и аз много го харесвам. Последва дълго мълчание, през което Лиз отново задряма. След това стреснато подскочи, уплашена, че може да каже нещо глупаво в просъница. Но като че ли не бе пропуснала нищо. Бил очевидно размишляваше върху нещо. След това попита:
— Как мина коледният ден?
Но и без да дочака отговора й можеше да си представи какво бяха преживели. През целия ден бе мислил за нея, тревожил се бе за нея и децата и тази сутрин, неспособен да се въздържа повече, бе решил да й позвъни. Притесненията и страховете му обаче бяха само част от причините, довели до това обаждане. Имаше и други — някои много по-ясни и убедителни от останалите.
— По-зле отколкото очаквах — искрено отвърна тя. — Беше като да ти направят сърдечна операция без упойка.
— Съжалявам, Лиз. Подозирах, че ще кажеш нещо такова. Но сега поне свърши.
— Да. До следващата година — мрачно се съгласи тя.
Вече бе напълно будна, а споменът за предишния ден все още предизвикваше непоносима болка в душата й.
— Може би следващата година няма да е чак толкова зле.
— Не я очаквам с нетърпение. Ще ми е нужна цяла година, за да се съвзема от това, което ми сервира тази. Ами ти? Как прекара празника?
— Бях на работа.
— И аз така си помислих. Сигурно си бил доста зает.
— Много. Но не спирах да си мисля за теб.
Лиз се поколеба, а след това кимна в тъмнината.
— И аз мислих за теб. Съжалявам, че нещата между нас се объркаха по този начин. Не зная… предполагам, че не бях готова, а и децата се държаха ужасно.
— А аз се уплаших — призна той. — Не мога да кажа, че се справих особено мъжествено с положението.
— Не съм сигурна, че на твое място бих постъпила по-иначе — благородно отбеляза тя, макар да знаеше, че тя щеше да се върне и да се опита да оправи нещата — нещо, което той не бе сторил.
Но Лиз не му го каза.
— Липсваше ми…
В думите му долови тъга. Ненадейната им среща в болницата бе разбудила чувствата в душата му и оттогава насам образът й го преследваше и денем и нощем.
— И ти ми липсваше. Последният месец се оказа много дълъг — тихо призна тя.
— Прекалено дълъг — съгласи се Бил. — Би трябвало да обядваме заедно някой ден.
— С удоволствие.
Лиз се запита дали той изобщо ще си спомни за тази покана. Може би в момента просто се чувстваше самотен и уморен… може някой пациент да е умрял в ръцете му или пък коледната атмосфера го потискаше. Лиз нямаше чувството, че той иска да се върне при нея. След дълги размишления бе достигнала до заключението, че той е самотник по природа и е по-щастлив, когато живее сам и необвързан.
— Искаш ли да обядваме заедно днес?
Лиз се стресна при този въпрос.
— Днес? Разбира се, аз… — А после си спомни. — Обещах да заведа децата на пързалката. Искаш ли да пием кафе след това?
— Аз по-скоро си мислех за истински обяд. — В гласа му се прокрадна разочарование.
— Да го оставим за утре?
— На работа съм — твърдо заяви той.
Лиз се усмихна, осъзнала, че уговарят евентуалната си среща в шест и четиридесет и пет минути сутринта.
— Защо не го направим веднага? — делово попита той.
— Веднага? Имаш предвид сега? В този момент?
— Разбира се. Случайно имам в колата огромна чанта, пълна с продукти. Бихме могли да си ги поделим.
— Къде се намираш?
Лиз започваше да се пита дали Бил не е пиян. Думите му й звучаха малко налудничаво.
— Всъщност — нехайно отвърна той — в момента съм спрял на алеята пред къщата ти.
Лиз скочи от леглото с телефон в ръка и надникна през прозореца. Старият му мерцедес наистина стоеше на алеята с включени фарове.
— И какво правиш там? — Лиз го наблюдаваше, докато задаваше въпроса. Той вдигна очи към прозореца и й махна, а тя се засмя. — Това е лудост.
— Реших да се отбия и да проверя дали няма да пожелаеш да обядваш с мен. Не знаех дали ще си свободна, или… ами, нали разбираш… през последния месец се държах като пълен негодник и не бях сигурен, че ще се съгласиш, и затова реших, че е добре да съм наблизо, за да те поубеждавам, ако се наложи.
Бил говореше с вълнение, а тя стоеше на прозореца и се взираше надолу към колата му.
Бил вдигна очи към нея и тя го чу да казва:
